Бас ловя, че всичките ми слаби съученици отдавна не помнят, но моят мозък… о, как помни той! 30 години по-късно в главата ми продължава да кънти с равномерен и безпощадно повтарящ се камбанен звън собственият ми вътрешен глас: „Помниш ли смазващото унижение в лекарския кабинет, когато беше в пети клас?“. Дали помня?! И този, и всички стотици случаи на дебелото ми унижение…
Запомнила съм колко точно бяха широки стълбите, водещи към лекарския кабинет. Помня как ни извикаха от час – целият клас, как ме болеше стегнатият възел в стомаха и колко горещи бяха бузите ми. Стъпало след стъпало по пътя надолу измислях нови и нови начини да се измъкна от рутинната проверка на теглото и височината ни. Бях сигурна, че мога да се направя, че припадам и ще ми повярват. Да кажа, че много ми се пишка и да избягам. Да изчакам всички да минат и аз да се окажа най-накрая.
Ох, дано поне момчетата минат първи.
Или поне да не вкарват всички ни наведнъж в гадния малък кабинет… Но изневиделица вече бях вътре – заедно с целия клас. С всички момчета, които се побутваха и кискаха. Спомням си Наско, който очакваше с нетърпение да научи колко точно тежа, за да започне веднага с подигравките си, след като изчисли точно колко сланина има по мен. Помня големите му бели зъби и русата коса. Помня перчема му…
В такъв момент дебелото момиче не мисли. Не й е по силите. Блокирала е. Изпитва едно-единствено чувство – на срам. Всъщност излъгах. Чувствата са две: срам и омраза. Мрази себе си (най-много), но мрази и родителите си (защото й пържат мекици всяка събота), и съучениците си (защото й се хилят в лицето), децата от махалата (защото я наричат кюфте), ниската червенокоса лекарка (защото безмилостно излага на показ онова, от което дебеланата най-много се бои).
Вероятно ако е по-силно, дебелото момиче ще избяга – сигурно ще плаче, ще се съпротивлява, но ще избяга.
Аз обаче бях слаба – по душа.
Бях възпитана в почит към йерархията и в послушание. Озовах се на кантара. Втренчих се в стената – зелена блажна боя, плакат на здрави детски зъбки. На прозореца отляво – късо перде с дантела. Отзад – масата с лекарски пособия. Миришеше силно на спирт и йод. Вдишвах, усещах, помнех, зяпах настрана… Само и само да не видя кантара.
Помните ли ги ония големи медицински кантари с метални кюлчета, които се плъзгат хоризонтално и хлътват в десетицата? Докато на съученичките ми кюлчето хлътваше на четвъртата, моето отскочи до шестата десетица. Бам! В онзи момент осъзнах, че някой съсипа живота ми…
През следващите месеци, години, десетилетия го търся (Да, все още го търся!) Оправдавам себе си, защото бях дете. Оправдавам родителите си, защото ми даваха храна от любов. Оправдавам съучениците си, защото не знаеха, че ми причиняват непоносима болка. Оправдавам кварталните хлапета – за тях всичко бе просто шега. Оправдавам школската лекарка – тя просто си вършеше работата. Но и не ги оправдавам – никого от тях. А най-малко оправдавам себе си. Помня. Трупа се. Килограм по килограм.
Чак до днес. Когато отново съм на кантара: модерен, електронен, с батерии. И който понякога угасва, когато се кача на него, защото електрониката му не отброява толкова висока цифра…
0 Коментара