– Кремена, ела тук да поговорим.
Тонът на майка ми ме кара да потръпна. През целия ми живот тази фраза е означавала само едно – в опасност си, моето момиче. Бързо мисли какво си сгафила и как да се измъкнеш. Всъщност от години нямам причини да се притеснявам. Тези думи отдавна са моят начин да покажа на тийнейджъра у нас кой командва парада. А с родителите си се виждам само по празниците – твърде рядко, за да си се нарадваме и много кратко, за да има причина за горната фраза. Тръгвам към спалнята с присвито, по-скоро по навик, сърце и заварвам майка ми, разтворила вратите на огромния орехов гардероб.
– Слушай сега и не ми отговаряй. Тук са нагласени моите дрехи като умра. Ей този костюм съм приготвила. Тук са на татко ти. В този пакет са жалейките, а там в тоалетката има свещи.
Толкова съм смаяна, че не успявам да отговоря. Любимият й вишнев костюм, който слага само за много специални моменти.
Изпран, изгладен и опакован в найлонов плик.
Позахилвам се глуповато и неуверено отивам да си направя кафе. И си спомням, как преди двайсетина години мама беше искрено възмутена, когато баба ми я повика за същите наставления. Давам си сметка, че участвам в някакво страховито дежа вю и че няма нормален начин да излезеш от ситуацията. Каквото и да кажеш, ще звучи глупаво.
Мисълта за смъртта ме преследва през целия ми живот. Като изтърсак на рода и късно дете за родителите си съм погребала много хора. Първият ми съзнателен спомен е от смърт. На дядо ми. И въпреки че до днес майка ми смята, че дете на две и половина не може да помни, аз мога да възпроизведа точно сцената, в която тя държи главата му в скута си и бърше сълзи в бял селски пешкир на червени бродирани рози.
Семейството ми не смяташе за нередно присъствието ми на погребения.
Не разбирах смисъла на този ритуал,
но бързо се научих да стоя сериозна и да наблюдавам опечалените. Знаех как да запаля свещ, къде да оставя цветята, кога да гушна плачещата си майка и как да ям жито, без да демонстрирам удоволствие. Беше ми любопитно да се разхождам из гробищата и да разглеждам паметниците на непознати гробове. Опитвах се да си представя, какъв характер са имали хората, които ме гледаха от избелелите снимки на некролозите. Големи, малки, красиви, безлични. Всички имаха някаква история. Бях много малка, когато осъзнах, че никой не е застрахован от смъртта и няма как да победиш в тази битка.
Там винаги беше баба Райка. Баба Райка с райското име и с неизменните черни дрехи. Баба Райка, която беше сключила сделка с Господ – вечно да е в траур срещу здравето на близките си. Но
Господ не подписа договора.
Баба Райка погреба съпруг, двете си деца и внука си. Ако някой някога може да изобрази всемирната скръб, трябва да нарисува тази жена. Тя отдавна беше пожелала да си иде от този свят, да спре да хвърля пръст върху ковчезите, да не вари жито, да не подава за Бог да прости. Намираше сили да се усмихва само на внучките си и въпреки че ги хокаше, когато са около нея, всяка вечер се молеше, поне те да избегнат личното й проклятие.
Някъде тогава разбрах, че не мога да плача на гробищата. Стоях отстрани и наблюдавах всичко, сякаш гледах кино. Кофти кино с тъп край. Беше ми неудобно, страхувах се, че изглеждам нелепо и се обвинявах, че съм безчувствена. И започнах да намирам причини да не ходя на погребения.
После станах майка и започнах да плача. Денонощно. За добър ден и довиждане.
Понякога сънувах безумни кошмари със смъртта
на мои близки, които никога на никого не разказах. Сънувах минали погребения и проливах насън всички онези сълзи, които наяве бях спестила. Колкото по-забавна бях денем, толкова по-ревяща бях в сънищата си. Изхвърлих всички мушката от дома си. Напомняха ми на цветята, които бабите на село носят на покойника. И до днес не търпя миризма на мушкато. Не хапнах повече жито. Отричах. Отричах…
Баща ми започна да говори за смъртта преди десетина години. Беше на 74. Сестра му и братята му не доживяха тази възраст и той някак смирено сподели, че му идва времето. Тогава се смях… И започнах да се страхувам. И си дадох сметка, че не съм приела.
Не съм се примирила.
Не притежавам онази мъдрост да вярвам, че нормалният ход на живота включва и край. Всъщност, свиква ли се със смъртта? Можеш ли спокойно да кажеш – да, ще умра и тогава нищо няма да има значение? Била ли съм по-мъдра като малка? Годините ли ме направиха сантиментална и страхлива? Мога ли спокойно да отворя онзи орехов гардероб?
Не. Не вярвам. Никога не си достатъчно стар, достатъчно болен, достатъчно нещастен, за да пожелаеш сам края. И смъртта никога не идва навреме.
Майната й! Винаги ще й е рано. Трябва да има начин да се измъкнем.
Хм. Къде са ми новите дрехи?
0 Коментара