Урга или за изчезващата порода истински мъже

И точно там е сладостта – в примитивното пленяване на обекта на желание. В истината, която вирее най-свободно сред изсечените от вятъра скули, гъстата брада и мазолите по ръцете. В празника, осветяван единствено от Слънцето, и в топлината, идваща от чистата любов.

Аз чух един особен глас, излязъл отнякъде много навътре, когато гледах филма „Урга” на режисьора Никита Михалков. Глас-повей на закопнелия за истина дух. Глас-музика за сърцето ми, което иска да се развълнува без страх. Глас, който потвърди заявката за щастливо живеене по метода на свободния избор, ако мога да употребя този претенциозен израз.

Всъщност този глас ме накара да приема окончателно и предполагам безвъзвратно особеностите на мъжа, с когото скитам нощем по замръзналите улици и който за по-кратко в ума си наричам „дивак”. Защото, нали разбираш… не всяка дама би приела вместо вечеря в ресторант – препиване с евтино вино в гаровата кръчма или пък вместо разходка по някоя европейска улица – каране на велосипед в квартала, миризма на пушек по дрехите му, секс на пейката…

Как от любовница на изтупан баровец с луксозна лимузина и аромат на пачки и френски парфюми се превърнах в приятелка на дивак с артистично мръсни дрехи и празен портфейл? Кога замених скъпо ухаещата нощ със скиталчелство под студената светлина на уличните фенери? Вместо тънки токове и изряден маникюр приоритетно поддържам охлузени колена и мускулна треска. И най-странното е, че се чувствам добре.

Да, той наистина няма кола. Няма и топъл офис, в който да изтърква обувките си всяка сутрин. Обувките му… – той отдавна се е отказал от пазаруването от магазин за обувки, още по-малко от мол. В железарията, каза ми той, продават прекрасни обувки – груби и практични, функционални и удобни, здрави и напълно подходящи за бродене в снега, в калта и дори в жегата. Чорапите му представляват не специална плетка от най-фината нишка, която световните дизайнери са могли да открият до днес, а едни партенки, собственоръчно изрязани от стар вълнен пуловер.

Работното му място е барака – студена и влажна, така си я представям. И вместо да щрака по клавишите на някоя ултра модерна от технологична гледна точка клавиатура с дизайн от бъдещето, той реже дърва, шлайфа дъски или излива най-изящните форми, които се срещат в познатия на човечеството свят. От ръцете му излизат произведения, които не отговарят на представите ни за стойност – никоя цена не може да ги материализира най-точно. Затова и тези мъжки ръце са такива – черни и загрубели, с миризма на месинг, но по един необичаен начин топли.

Вместо с интегрални схеми, финансови инструменти или хитри търговски похвати,

той работи с камък, метал и дърво

Каскетът му е всякога прашен, а дрехите са със следи от мръсна работа. Точно както в стихотворението „Каменарче” на Смирненски, „дързост в погледа гори”. Очите на степен хищник – черни и скрити между монголоидните резки на лицето – напомнят поема с дългите си взирания напред към нещо, което аз не виждам. Но подозирам, че тези очи улавят честотите на доброто сред милионите трептения на човешките усещания, които натоварват материята около нас. Знам, че отсъствието на суета, отдалечеността от грешните коловози на цивилизацията и разграничаването от шума на системата, в която ние всекидневно врим и бълбукаме, значи добро. Добро по мирен и човеколюбив начин.

С времето свикнах с липсата на нещо „специално”. Специална е всяка минута, която си откраднем. Специална е всяка каничка вино, която изпием заедно. Специални са всички думи, които си казваме. Специални са пиянските ни закачки, пеенето под прозореца на домоуправителя и инцидентният секс във входа на раздяла.

С времето

свикнах с неговите вълшебни разкази

за Шагал, който на ден рисувал по три хиперреалистични натюрморта, за да не губи форма. За завода за опитка за пилотите на американски изтребители. За неговото изобретение, което предотвратява катастрофите между автомобили. За Кера Тамара и за баща му, който пробива дупка в стената, за да може котката да минава, без да отваря вратата.

И ето какво бих казала на майка ми, ако ме попита кой е този мъж, с когото толкова дълго разговарям по телефона:Артист, който живее като дивак, без от това да страда интелектът му. Варварин, който ме научи да обичам близките си. Ако досега се лутах сред мъглата на неясния страх и безперспективната летаргия, той я разсея и откри пред мен красив пейзаж, който бих могла да нарека с име. Живот.

И знаете ли? Някак си искам да падна в неговата урга. Дори това да ми струва раздяла с цивилизацията. Във всеки случай цивилизацията днес е причина и образ на фалша, на мнимите идеали, на смъртта на ценното. А суровата длан на дивака е от истинска плът.