Скоро питах моя мил и вече грохнал баща спомня ли си как промени живота ми, когато бях на 15. Каза, че не помни. Всъщност каза, че се радва, защото току-що е разбрал, че съм негова дъщеря, а винаги ме е харесвал. Баща ми е с деменция, но аз помня за двама.
Когато бях във вихъра на пубертета, както 99% от връстниците ми страдах жестоко. Страдах, защото имах пъпки, но нямах гърди, бях дебела и самотна. Прекарвах пред огледалото между 3 и 5 часа дневно и през цялото време откривах неопровержими физически доказателства, че с нищо не заслужавам да съществувам на този добър към красивите свят.
Майка ми не ми помагаше особено с вечното си мърморене,
че ако не престана да ям, няма да се побирам в рамката на вратата.
Докато измислях начини да се самоубия чрез смъртоносна доза шоколад, случайно дочух разговор в кухнята между родителите ми на вечната им тема за моя милост. Майка ми, сигурна, че не я чувам, обясняваше, че наистина природата не ме е дарила кой знае с какво (“Нали знаеш на кого прилича с тези крака без глезени?”), но ако положа малко старание, ще успея да пооправя фасадата си и да се сдобия с по-добро самочувствие. Тогава баща ми, иначе кротък човек, избухна и й отвърна, че аз притежавам най-неустоимата усмивка на земята – толкова бяла и заразяваща с настроение, та той е сигурен, че с нея ще завладея света, а не с глезените си.
Дотогава не се бях замисляла за усмивката си.
Вероятно, защото никога не се усмихвах по време на дългите сеанси пред огледалото, а само се мръщех на несправедливата съдба.
С тази реплика на баща ми обаче аз успях да събера остатъците от мизерното си достойнство и „да отворя нова страница в своя живот” (както се изразяваха авторите на учебници по мое време). Въоръжих се с възможно най-широката и бяла усмивка, а с нея дойде доброто ми настроение, чувството ми за хумор се развихри. И изведнъж се оказа, че хората ме намират за забавна и чаровна. Умеех да разсмивам съучениците си, бях душата на купона, бях харесвана. Придобих желание да правя хубави неща за себе си. Купих си дънки и колело, отслабнах – животът ми стана по-розов. Омъжих се за човека, който ме кара да се смея. Той успя да превърне пиянския ступор на попа, който ни венчаваше, в повод за колективна истерия от кикот, поради което нямам нито една снимка на
смирена и притихнала в очакване на тайнството булка.
Ще кажете, че просто съм пораснала и съм поумняла, но аз съм абсолютно сигурна, че баща ми, без да иска, изигра ролята на добрата фея. Години по-късно, на един курс по самоусъвършенстване, където попаднах случайно, научих, че не съм открила топлата вода. И че в основата на всяко оздравяване (особено, когато боледува душата) стоят осанката и усмивката. При подобен успешен терапевтичен курс качили неколцина дълбоко нещастни бизнесмени и неизлечимо болни хора високо в планината. Карали ги да се усмихват в продължение на 40 дни и когото хванели неусмихнат, карали го за наказание да извърви 4 километра по отвесна скала, за да донесе 21 литра вода. За една седмица всички се научили да бъдат постоянно нахилени до уши. И когато слезли в града, останалите им се стрували безжизнени и страдащи.
Аз наистина вярвам в силата на усмивката,
защото няма по-силен аргумент от личния опит. Дори си позволих да препратя на приятелите си един спам, рискувайки доброто си име на умерен циник и коректен ползвател на световната мрежа. Та този спам не предвещаваше злокобно да се гърчиш 10 години в адски мъки, ако не го изпратиш в следващите 3 минути на 3000 души. Беше просто поздрав и звучеше така: „Усмивката не струва нищо, но дава много. Тя обогатява този, който я получава, без да прави по-беден този, който я дарява. Усмивката е най-добрата противоотрова за тъгата и тревогата. Тя не може да бъде купена, измолена, взета назаем или открадната, защото няма стойност, ако не е дарена от сърце. Най-много се нуждае от усмивка този, който я няма!”.
Вярвам в това. И освен това трябва вече да свършвам, защото стана малко сантиментално, а трябваше да е просто усмихнато. Пък и отивам при татко ми, който винаги ме познава, когато му се усмихна!
0 Коментара