Става дума за нещо, напълно „нормално“ за нас. Жените сме свикнали други хора (понякога повече, понякога по-малко) да са виждали части от нас, които ние сами не можем да видим. Това обяснява защо спокойно можем да отидем на коламаска, да си забримчим краката чак до врата и да не се чувстваме неудобно или да ни е срам.
Днес, мили приятелки и приятели, ще говорим за гинекологичния преглед.
Обитаването на женско тяло е нещо чудесно, вълшебно и прекрасно, което изисква доста поддръжка. Някъде около 12-ата ни годишнина тялото ни решава оттук нататък всеки месец да изригва като някаква кървава Етна, което дава началото и на бъдещи редовни посещения при Гинеколога, който следи дали цялата система от тръби функционира съгласно фабричните настройки.
Гинеколог, след дълги часове работа, влиза в магазинчето до блока и в бързината вместо да зададе на продавачката въпроса: „Кога ги докараха колбасите?“, пита: „Кога ви беше последният цикъл?“
Всяко такова посещение започва винаги по един и същи начин:
„Кога, казва Гинекологът, беше последната ви менструация?“
Този въпрос захранва цяла канцеларска индустрия с печатни менструални календарчета и онлайн приложения, които да помнят вместо нас кога пак гледахме реклами на дамски превръзки със синя кръв и замеряхме със стол телевизора.
Не отнема дълго след тази първа визита при гинеколога за нас, жените, да свикнем да водим лежерен социален разговор или да обсъждаме резултатите от изборите, или промоцията в кварталния хипермаркет, или дори да се запознаваме с нови хора (обикновено медицински персонал)
с чужда ръка, наполовина завряна вътре в нас
По команда си изпяваме цялата сексуална история пред почти непознат човек, все едно сме на бар с коктейли с най-добрата ни приятелка от гимназията, която наскоро се е прибрала от Германия и трябва да наваксаме с разказите за гаджетата от училище до днес.
– Извинете, вие ли сте гинекологът?
– Не, но мога да погледна…
Трудно е да обясним, че си плащаме някой да разглежда редовно интимните ни части. Обикновено, когато двама души се сближат до степен да си разглеждат половите органи, най-малкото са ходили поне на вечеря, пили са коктейли, разменяли са си свалки, цветя, комплименти, телефони, телесни течности в някакво количество. Не и в този случай. За срещата с Гинеколога дори няма смисъл да се обличаме хубаво – новата рокля ще остане сгъната на черното столче зад паравана, а ние по гол гъз трябва да се разчекнем на едно студено магаре, без наоколо да горят ароматни свещи и да припява Бари Уайт. Само жена, която се е обръснала навсякъде и не прави секс, може да разбере разочарованието, ако срещите минаваха така. Дори да не споменаваме репликата „Може ли да седнете по-напред?“, която ни кара да си представяме как, докато се плъзгаме напред по магарето в разчекната поза, неминуемо ще заврем задника си в лицето на Гинеколога. Което ни кара да се питаме случвало ли се е и изобщо какво го е накарало този човек да учи години наред професия, при която
рискът от анус в лицето е ежедневие
Следващият гинекологичен преглед се планира съобразно менструалния ни цикъл. Все някога става така, че цикълът идва ТОЧНО в деня на прегледа, а следващият свободен час при нашия Гинеколог е през октомври 2024 година, когато пък имаме планиран зъболекар и, червейки се, отиваме. Притесняваме се някой да не види бельото ни зад паравана, притесняваме се какво ли ще си помисли Гинекологът за несъвсем гладкото обръснато тамдолие (или пък за небръснатото изобщо), притесняваме се, че сме отишли в цикъл на преглед при някой, който е учил близо десетина години за женското тяло, което има цикъл всеки месец.
Ако не знаете какво е карма, сега ще разберете.
Карма се нарича температурата на инструментите и ръцете на Гинеколога. Може да дарявате пари за бездомни животни, да се молите всяка вечер, да не псувате никога, да сте посадили поне едно дърво – няма значение, защото чрез ледените инструменти за вагиналния преглед ние още плащаме някакви страшни грехове на жените, извършени преди хиляди години.
Не разбираме защо в опаковката на тестовете за бременност все още никой не е сложил най-отгоре с червени букви предупреждение какво чака бъдещата бременна: „Насладете се на това пишкане, защото може да е последното на спокойствие само във вашата собствена компания“.
Решим ли да отгледаме дете в тялото си, се сбогуваме волю-неволю с всякакъв момински свян, иначе ни предстоят милиони микроинфарктчета от срам в идните месеци и години. Месеци наред ще ни карат редовно
да пишкаме в чашка,
която най-често е прозрачна пластмасова, защото – защо иначе, която после носим от тоалетната до лабораторията в другия край на коридора пред очите на останалите чакащи. Предстоят ни вълнуващите моменти, в които малки крачета ни ритат отвътре по слабините, дробовете, бъбреците и корема. Поне два пъти в идните месеци ще ни точат кръв за изследване от вените, а това да ни закачат разни приставки (за кръвно, за тонове, за физиологичен разтвор, за незнамкаквоси…) става вече като допълнителен израстък от тялото ни.
За нещо съвсем ежедневно приемаме неща, които излизат от тялото ни, да бъдат прибирани, изследвани и анализирани от Гинеколога и колегите му – Лаборанта, Ембриолога, Сестрата и още няколко обичайни заподозрени.
„Тръбите ви са проходими!“
ни носи неимоверна радост, макар да сме малко изненадани, че сравнението с ВиК система всъщност ни радва.
Дори не разбираме защо изобщо се задава въпросът „Боли ли?“ О, не, не се притеснявайте, това, че вече не сме девствени, е достатъчна причина да използвате най-големия инструмент, за да прокопаете тунел за метро колкото от Люлин до Ахелой, докато разглеждате какво има вътре в нас. Наистина, какво ли има вътре, някоя забравена играчка на детето или всмукана по погрешка автомобилна джанта, докато сме чакали да светне зелено, какво ли има наистина, че толкова време ровичкате там!?
Приемаме за съвсем нормално да говорим за плановете за уикенда и оценките на децата в училище,
докато ни мачкат гърдите за бучки
пред погледа на поне един друг човек в помещението (който не е партньорът ни).
С лекота и без да се замисляме подписваме декларация, че сме съгласни стажанти по медицина да бъдат допускани на прегледа ни и се чувстваме щастливи, че сме дали своя малък дан на науката и образованието, когато група непознати младежи в престилки се взират с челник на челото във вагините ни.
Даже когато ни попитат искаме ли огледало, за да ни покажат какво има там долу, ние го приемаме по същия начин, както да ни питат искаме ли захар в кафето (поне Гинекологът не ни гледа укорително, задето пием кафето с 4 лъжички захар).
Всичко това, докато
нарочно се опитваме да гледаме в тавана.
Както и в зъболекарските кабинети, защо ли на таваните не закачат снимка на Джъстин Трюдо или поне Джералд Бътлър? Така и така не сервират алкохол в чакалнята пред гинекологичния кабинет, поне Джъстин на тавана…
Няма как да обясним това на мъжа ни, който тотално отказва да отиде на профилактичен преглед при уролог един-единствен път в годината, защото „непознати щели да му Го пипат“. Добре, че не се налага при уролога да разтвори крака широко до врата пред погледа на десетина стажанти – НЗОК щеше да фалира от разходи за психотерапия на травматизирани пациенти след урологичен преглед!
0 Коментара