Аз съм певица в някакъв долнопробен бар. Косата ми е евтино изрусена, приличам на хризантема, защото нямам мазило, за да си оформя прическата. Нямам пари, защото се друсам. И роклята ми не е нова, пайетите й са пооскубани, а дълбокото деколте предлага оглозгани кокали.
“Любовта ни е мъчение, отчаяние, лудост,/ затова няма как да си кажем сбогом…”, пея и се мушкам в гримьорната си с иглата. Чукат ми на вратата. Две монахини. На по-възрастната й се дощял автограф. Луда била по мен. Ужас. Първият ти фен да е луда богослужителка. Нямам снимка, нямам и подпис. Тя ми оставя визитка. Отивам при гаджето си и котката му. Давам му дозата. Докато се мотая в банята, той умира. Ченгетата, много ясно, ме погват. Така попадам в метоха. Долнопробен метох. Интериорът му е като на кич стая в студентски град. По стените висят лица и тела на актриси и певици.
“Благодарна съм им – заради тях Бог умира и идва тук всеки ден”, казва ми монахинята с автографа и ми подава да шмръкна. И тя шмърка. Защото е влюбена в мен. И във всички подобни. Тук се пуши, ядат се пържоли и торти, пеят се песни на тема любов (не за тази към Бог). Има монахиня, която пише любовни новели, изживява се като Маркиз дьо Сад. Има и свещеник шивач, блудна мечта на една от сестрите. Тя гледа тигър. За да не страда, че няма син. А идеята на метоха била да пострадаш. Само една го прави – чупи шишета и ходи боса по стъклата. Зорко следи дали другите страдат. Окей, ще спра наркотиците. Ще поработя в градината. Но не издържам. Майката ме следи с мазен поглед. Изпада в истерии. Отивам си. “И ти ли си монахиня?”, пита ме малко момиче. Не, курва съм. “Това не го ли водят за нелегално?…”
Сега съм второкласна порноактриса, която отчита напредък, снимайки финалната сцена на второкласен ужас. Мятам примка през врата на влюбен в мен призрак, застанал до парапета, и държейки въжето, скачам през балкона, за да го удуша. Прилича ми на любовна история, но според парализирания режисьор между нея и ужаса нямало разлика. Да. След снимките получавам най-безобразното предложение за брак – седя си във ваната с вибратора си – миниводолаз, един непознат нахълтва, удря ме, чупи ми зъб и заявява: “Аз съм на 23 и имам 50 000 песети. Сам-самотен съм. Ще ти бъда добър съпруг и добър баща на твоите деца.” Аха, току-що е излязъл от психиатрията. Иначе наподобява Бандерас. Крещя, но ми запушва устата и ме връзва за леглото със зелено въже. После ми подарява червено и фини лепенки с дупки, за да ми е удобно да мълча. “Кога ли ще ме обикнеш?”, повтаря. Никога, ама поддавам. Правим жизнерадостен секс. Когато хуква да открадне кола, за да идем в града му, го моля да ме завърже. Не искам да бягам, но ще го сторя, тъй като живея с осанка на похитена, а не на сгодена – тъпа съм. Седя с усмивка под лепенката, но сестра ми ме открива и ме води у нас разплакана. Убеждавам я, че обичам за пръв път. А и Бандерас има куп занаяти – шлосер, водопроводчик, зидар. И любовник (пари има, защото и шефката в клиниката знаела всичко това). Сварваме го с последни мисли в главата, току над морето. Навреме плясвам с ръце и го прегръщам…
PAUSE
Изкъпах се и отидох на среща с приятелка, за да й слушам глупостите. Едва се отлепих от домашното кино обаче, защото 8-те филма, които изгледах последователно, ме накараха да не си губя времето в сън, да се посмея, да пророня някоя и друга сълза, да се втрещявам и възхищавам и да свърша няколко пъти (слава Богу – друго си е на живо)…
“Колко?”, попита ме тя, знаейки, че дозата кино е ни по-малка, ни по-голяма от предишните уикенди. Този път инжекциите бяха от Алмодовар – разказаното по-горе е част от историите на негови героини от “Лоши навици” (1983) и “Ела, завържи ме!” (1990). Превъртам испанския режисьор, защото съм в етап от живота си, в който ми се лежи сама под юргана и ми се пие от съвършения му коктейл – изисканост и кич, мелодрама и фарс, ирония и клише, в дълбока чаша, на чието дъно винаги има различна на вкус утайка.
Пристрастена съм към всички необичайни истории, които не кореспондират с приличното ми живеене. Те ме карат да стоя денонощие пред екрана, вместо да кимам на хората, без да ги слушам, тъй като знам миналото и бъдещето им наизуст. А то не е много вълнуващо.
Познавам киноманиаци, които успяват да изгледат и повече филми един след друг. Предполагам, поради същата причина – заради липсата на истории у околните и у самите себе си. Има една правдоподобна сентенция за зависимостта от алкохола: Пия, за да направя другите интересни (Нетън). Почти същото може да се каже и за гледането на филми – най-удобният начин да научаваш нови истории.
Нуждата от тях нараства инфлационно, защото си упоен от бледата условност на ежедневието, в което рядко проблясват ярки контрасти. Филмите са врата, през която се каниш да влезеш в собствения си друг (колоритен) живот. Съпреживяването на история след история я прави и твоя. Това е низ от изпитания, които те карат да се чувстваш силен да понасяш нещастия и да не понасяш всеизвестните стереотипи за щастие.
Кинореалността издига в култ другостта, скандалното, нелегалното. Т. е. – свободата. Тя е на ръба на бръснача, по който се движат героите, които те хвърлят от ентусиазъм в ентусиазъм. Но щом маскарадът свърши, се сгромолясваш в нормалността на живота. Затова пускаш нов, в който свършваш в затвора, на самотен остров, самоубиваш се или пък се омъжваш за ненормален пройдоха – с арогантно-невинен жест към обществото и дежурните му очаквания. Филмите ти поднасят живот, изживян ако не пълноценно, то наситено. Провокират те да си зададеш въпроса колко мига от своя си струва да разкажеш. Е, има един-два, знам, но са ти доскучали, при все че всеки път им сменяш украсата.
Да си резнеш от емоциите на лентата е естествен копнеж, тъй като твоите амортизират от абстрактните и принудителни правила. Така ставаш зависим – киното те хваща в капана на абсолютната инфра-свобода.
Лошото е, че фаворизира агресията към обичайното и изведнъж започваш да съжаляваш, че не си някой друг (който не е непременно позитивен модел). Това вече си е проблем. Ако гледането на филми те кара да си омръзнеш, е по-добре да ги намалиш. Иначе се превръщат в поредния демоничен наркотик и в повод за едни мрачни статистики.
PLAY
Ред в бъркотията слага Кустурица. Тази вечер съм Милица – досадно магаре, което нарочно стои на жп линията заради несполуки в любовта. Един дядка все идва преди влака и ме умолява да мръдна. Минаваме покрай влюбени, въргалящи се в сено. Той лепи длан на влажните ми очи: “Не гледай! Достатъчно вече си преживяла…” (Животът е чудо.)
–
72 часа е световният рекорд за продължително гледане на филми, поставен от 24-годишния сингапурски студент Фадиз Усен. Той седял пред екрана цели 3 дни, без да заспи, и изгледал около 60 филма, а освен това успял да отговори на повечето контролни въпроси за съдържанието им. Фадиз получил като награда 11 хил. долара и е вписан в Книгата на рекордите Гинес.
0 Коментара