За думите, които ни правят по-добри

Жената ми показваше списанията с последните публикации на съпруга си. От време на време придърпваше краищата на отеснялата си домашна дреха и продължаваше трескаво да описва странностите му. За нея той беше разнолик като ручей, който ромоли кротко покрай приведени храсталаци или се втурва като унищожителен водопад от неочаквана височина…

Жената се занимаваше с живопис и образността в описанието не ме учудваше. Учудващо беше, че след 12-годишен брачен живот продължаваше да се вглежда внимателно в човека, с когото, по общо мнение, би трябвало да я свързва само навикът. Изненадваше ме нейната юношеска влюбеност сега, когато очакваше второ дете, а големият им син беше ученик. Освен това познавах отдавна и нея, и съпруга й, знаех, че в семейството им никога не е царяло пълно спокойствие, с което обикновено отъждествяваме домашния уют.

– Мислиш, че съм влюбена в него!. – засмя се сприхаво. – Глупости! Неведнъж ми е идвала мисълта да го напусна! Нямам обаче обективни причини. Той умее да ми говори така, че неусетно ме обезоръжава. И никога не ми е казал дума, която да ме нарани.

„Никога – дума, която да ме нарани!“ Е, да! Това изясняваше доста неща. Странна е способността на човешката памет да запазва по-ярък спомен за думите, отколкото за постъпките. Странно е, че по- лесно прощаваме постъпка, която ни е засегнала, отколкото обидна дума. Има произнесени думи, които години по-късно изникват в съзнанието и ни обливат в хлад,

карат самолюбието ни да се гърчи от болка.

Всеки се обижда по различни причини, но няма човек, който да остане безразличен към опит да бъде накърнено достойнството му, да бъде уязвено слабото му място. А кой познава най-добре ахилесовата ни пета, ако не този, с когото носим еднакви брачни халки – защото понякога само еднаквите халки” са останали като признак за близост и тогава разговаряме помежду си така, както не бихме си позволили да говорим с никой друг.

Защо иска развод? – оплакваше се мой познат. – Нито веднъж не съм я бил!“ Изглеждаше кротък човек, рядко повишаваше тон, но знаех и умението му да бъде язвителен, да подхвърля фрази, които се забиват като игли – уж не боли много, а пък дразни и вбесява.

Нерядко ни подвежда желанието да бъдем откровени – нещо като компенсация за сдържаността ни пред началството или изобщо пред хора, чието добро отношение не желаем да загубим. И в порив на искреност обсъждаме гласно слабостите на най-близкия си човек. Правим го насаме или пред публика, но в основата обикновено е заложен стремежът да покажем, че и ние сме способни да бичуваме хладнокръвно чуждите недостатъци.

Тъжна гледка са двама съпрузи, които в компания си подхвърлят заядливи забележки. Ще устои ли на по-сложни обстоятелства един брак, в който непрекъснато се страхуваме

да не бъдем предадени на дребно от този,

в когото трябва да виждаме опора? Никой не ни задължава да заставаме на страната на съпруга си, ако в определен момент мислим, че греши, но винаги има и безболезнени начини да бъде изразено едно несъгласие. Защото уж незначителните, остри реплики се трупат и дори без да сме стигали до по-сериозни конфликти, може в един момент да осъзнаем, че съвместният живот ни обременява.

На всеки се е случвало да избухне в къщи. След скандалите обикновено изпитваме угризения на съвестта, но каква полза, ако оскърбителните думи вече са казани. Ако партньорът ни замълчи, може да решим, че ще ни прощава, колкото и да даваме воля на нервите си. Но не е изключено да се стигне до една от познатите семейни войни, когато засегнатият ще търси удобен случай да се реваншира.

Вживявате се във взаимното дебнене, в желанието да бъде провален другият. Прицелвате се ожесточено – улучвате! Думата е попаднала в целта. Разбирате го по измъчената гримаса, по нервния жест. Значи печелите точка в своя полза! И постепенно заживявате с усещането, че вървите през минно поле, което всеки миг ще се взриви от някое непредпазливо движение.

Всъщност нито безропотното примирение със семейните скандали, нито непрекъснатата готовност за словесен противоудар биха направили живота ни по-хубав. Нужно е умение да намираме най-верния път към човека до нас. Да тръгваме към него не с атакуваща стъпка или пък с подчертана незаинтересованост, а с ласкаво протегната ръка и онова, което казваме, да му внушава спокойствие, да го отрезвява от гнева.

Защото думата е в състояние да ни убие,

но и да ни възкреси, да ни обезоръжи, когато се барикадираме зад стена от недоверие, да отключи в сърцето ни неподозирани съкровени кътчета, за да открием с учудване какво богатство от топлота и нежност се криело в нас.

Всеки дълбоко в себе си очаква думата, която го прави по-добър, която го спасява от парливата горчилка на омразата, от амбицията да не остане длъжен никому. Но тази дума не е като магическо заклинание, което може да научим наизуст – тя винаги е различна. Това е думата, произнесена с обич.

Често се хвалим, че сме делови и трезвомислещи – в работата, че семейният ни живот върви без особени катаклизми, а изведнъж губим почва под краката си, когато някой непознат заговори какви удивителни качества е доловил у нас, колко сме неповторими, как даже недостатъците ни имат свой чар. И тогава от трезвостта ни не остава и следа. Струва ни се, че животът досега е бил сив и пуст – как сме могли да го живеем по този начин! И казваме:

„Ето, ето я голямата любов!“

А ако си припомним, ще разберем, че същите думи някога сме слушали от съпруга си и че семейното ни всекидневие не е било чак толкова празно, защото много съвместни преживявания, много общи усилия ни обвързват с човека до нас. Грешката е само в това, че сме допуснали поезията да изчезне от живота ни. Поезията, която ни е необходима именно защото имаме куп делнични грижи. Необходима ни е като празник, като безкрайно връщане към човека, в когото сме били влюбени и който е станал наш съпруг.

При цялата изнервяща заетост извън къщи, при цялата обремененост с грижи за домакинството нека не си спестяваме думите, които ни правят по-добри! А ако вече сме ги забравили, нека поне не се нараняваме с думи!