Като щастливо разведена жена, може би е редно да си мълча по въпроса за жененето, защото моето, очевидно, не е било от успешните, които и да са те. На печелившите – честито, да хилядят един с друг. Не кълна, честна дума-:) Все пак, след като напоследък толкова много млади хора се втурнаха (като полудели) да се женят, с което доказват вярата си в тази институция, ме обзеха какви ли не размишления, които копнея да споделя.
Първо, естествено, се сещам за моето женене, което хладнокръвно и безпристрастно оценявам(е) като грешка на израстването, вреден конформизъм и подражателство.
Множественото число е, защото говоря от името и на другия пострадал, с когото сме обсъждали проблема и, по чудо, имаме единомислие. И ако бях много зла, щях да добавя, че това също е доказателство, че той може и да мисли. Но не съм.
Няма да скрия, че се женихме и в църква, което е още по-затормозяващо, защото впоследствие държавата ни разведе и сключи договора помежду ни във вид на решението за развод, но църквата – йок. Според някои мои православни приятели, щом съм обещала пред Бога и кумовете заедно да нося скърбите и радостите в живота – ще си ги нося като камък на шия и като белег от нож и толкоз! Като питах районния ни поп да ме резведе църковно, та поне да не лъжа Бог преднамерено, ми отвърна, че няма такъв филм като църковен развод. Което ми добави още въпроси към християнската ритуалност.
Откъм кредитите на това приключение, справедливостта изисква да споделя, че имаше и такива, ще изредя, че 1) цял ден от живота ми се разхождах насам натам из центъра на София с рокля като на Снежанка и всички ми се радваха, което не мога да постигна със същия ефект при други обстоятелства и 2) супер якият купон, в заведение, което вече не съществува. Фулстоп.
После пред очите ми изплува образа, ах как любя тези клишета!!!, на милия ми чичо, който, щом се запролетеше, неизменно отбелязваше, че пак му се е доженило – след три-четири де факто женитби и, май две, де юре.
После мислите ми отлитат, тоже готино, към един приятел, който, след два развода, ми заяви безапелационно, че неизменно вярва в брака и, че само жененият човек познава пълното и цялото, и цялото и пълно щастие. Ожени се и трети път, разбира се, после му изгубих следите. Павадокс, както казваше една мацка, която не можеше да казва „р“.
След това обаче се замислям за майка и татко, които бяха женени 52 години и наистина бяха заедно във всичко докато смъртта не ги раздели. Красиво, нали?
Тук вече съм с насълзени очи и започвам да се навивам: „Ами този и тази! Ами онази и онзи! Ами той и тя!“ Ето, виждаш ли! Те повярваха, те устояха, те можаха, значи може, все пак! Просто ти не успя, но иначе lived happily ever after си е и-сти-на! Фръц!
И финално, някъде видях реклама на кампания на „Пещерска“ за младоженци и безжалостно разгледах (почти) всички профили, а днес и тези на печелившите. Първо ми се набоде в очите, че не е задължително да си малограмотен, но явно много помага. Второ, любовта ми към клишетата беше напълно задоволена като много малко ме изненадаха с нездраво желание да бъдат извън тях (хм, едните ги познавам и дори ще участвам в сватбата:-), тоест логото „ние сме най-необикновените“ обединява всички. Ако ви е интересно, линк: https://justsayyes.bg/winners .
Та ето, обобщено в 6 точки, печелившите женещи се, по Яков Проп:
- Познават се от малки (под 20 годишни) и са гаджета от над 5 години;
- Любовта им е била от пръв поглед, но е разцъфтявала красиво до днес; може и да е вързала едно до две ситни дечица;
- Момата е чакала с трепетно сърце да получи пръстен; може и няколко години и тъкмо се е отказала от мечтата си да го получи, когато:
- Левентът е пробутал пръстена с някакъв номер – то годежен или обручен пръстен не се дава току така сериозно и интимно;
- Сватбата е бленувана и сънувана да минава ниско над тополите, тоест задължително извън града в някаква истинска природа и при стриктно спазване на източноправославната ритуалност, … донякъде. Нататък – Холи и Боливуд;
- Крепка вяра, че всичко това ще допринесе към по-добро бъдеще, в това число и за България.
Дано!
Сега наистина финално, искрено и лично – и на мен понякога ми се доженва, но тъй като междувременно осмислих безсмъртното произведение на П.Ю. Тодоров „Змейова сватба“, ще се въздържам с воля, която укрепвам чрез всевъзможни диети. Всяка ламя да си знае пещерата!
Но иначе, моля ви, женете се! И ме канете на сватби – толкова ги обичам.
0 Коментара