Събота сутрин. Знаете как е. Чакате от понеделник да дойде, за да се наспите. Събуждате се по навик в 7. Решително стискате очи, за да си доспите до 10. Особено ако петък вечер сте излизали някъде с приятели… За главоболието да не споменавам. А ви чака пране, чистене, готвене… Достатъчно основание, за да заспите отново. И тъкмо се унасяте, когато вратата на детската стая се отваря с трясък, две боси крачета се качват на спалнята, мятат се отгоре ви: „Мамо, спиш ли? Спи, спи… а къде ми е таблетът? ”
Една събота започна точно така, но със срутване на етажерката с книги в детската стая. Не че на дъщеря ми й се е дочело и си е търсила книга, а се е катерела за „нещо да си вземе…”
Докато разчиствам пораженията крива и чорлава, една книга се отваря точно на любимата ми приказка -„За котката”. Имам специален спомен с нея. Дори си мисля, че заради нея ме взеха на работа. Накратко историята е следната:
На интервю за работа мениджърът (жена) информативно ме предупреждава: „Естеството на нашата работа е такова, че при нас работят само жени. Така да се каже „женски колектив”, малко е специфично… нали знаете…психолог сте… Как ви се струва това?”
Тогава разказвам въпросната приказка: „Някога котките не били домашни животни, а живеели в гората. Имало една котка, която дружела със заек. Двамата навсякъде ходели заедно. Но веднъж заекът се скарал с антилопата, тя го ударила с рогата си и го убила. Потъжила клетата котка, но не й се оставало сама и се сприятелила с антилопата. Скоро антилопата я изял леопард. Какво да прави котката – станала негова приятелка.
Започнали заедно да ловуват
Но това не продължило дълго. Леопардът се сбил с лъва и паднал убит. Привикнала на превратностите на съдбата, котката се присламчила към лъва. Ала веднъж срещнали стадо слонове и техният водач, за да предпази малките си, се втурнал бясно и прегазил лъва. Котката си помислила: „Ако искам да живея спокойно, трябва да си имам такъв могъщ приятел като слона. Него никой не може да го победи.” И се сдружила с него. Но несгодите на котката не свършили. В гората дошъл ловец и убил слона. Котката се разтреперила от страх – не била срещала такъв звяр на два крака. Решила да последва ловеца до дома му, но се побояла да влезе и се притаила в градината. Изведнъж чула шум и крясъци и видяла как ловецът излязъл тичешком от къщата, а след него тичала жена му и го налагала с черпака. Рекла си котката: Е, най-после разбрах
кое е най-силното животно. Това е жената
Така котката се заселила в дома на човека и се сдружила с жената, защото жените са най-силни от всички на света.
Не на всички тази приказка ще се хареса. А дали наистина жената е толкова силна? Напоследък все повече жени, които идват на консултация, споделят: „Уморих се. Не искам аз да правя всичко, аз да решавам, аз да избирам, аз да казвам, аз да съм по-активната и по-силната… Искам някой да ме поглези. Някой да се погрижи за мен, да избира вместо мен, да прави поне половината от нещата, които правя аз…” И разказват своите истории. Те са много различни. Но и много си приличат. Те са за
жената, която става в 6.30, прави закуска,
буди детето и го кара на училище/детска градина/, оправя леглата, понякога сутрин пуска пералня, готви, измива чиниите, облича се в движение, гримира се в колата на път за работа. Отива на работа в последната минута. Работи и си мисли за сто други неща – какво ли прави майка ми, дали са добре с баща ми, ходи ли на лекар, взема ли си лекарствата, дали детето е закусило, да не си е купило пак само чипс, взело ли си е папката по рисуване, дали си сложи шапката, изключих ли ютията, а фаровете на колата, какво да сготвя за довечера, имаше ли хляб, да не забравя да купя подарък за рождения ден на детето на приятелката ми, да платя интернета, в сряда ще доизгладя ризите на мъжа ми, оф, какво му става на този телефон, че пак блокира… дали не е звънял, на някой нещо да не му е станало и да не съм го чула… ох, шефът пристига и пак оперативка, забравих да си взема сакото от химическото… И това не е всичко! Има още мноооого…
Е, лесно ли е? Най-силна ли е?
И как да не дойде един момент, в който жената си казва: „Край! Не мога, не искам да съм най-силна… Искам да съм слаба, обгрижвана, глезена, свободна.” Познато ли ви е това?
Може ли да вдигне ръце и да каже „стоп!”, аз съм дотук. Няма да правя повече от две неща (едното от които е да ходя на фризьор), няма да мисля за повече от две неща (едното от които е да ида ли на маникюр). Сигурно има и такива жени, поздравления! Има и такива, които се справят перфектно и са доволни от живота си. Но на повечето всичко това им дотежава. И искат да спрат. Да опитат може ли да е по-различно. Искат да променят живота си. Искат да са щастливи. Да мислят за две неща и да правят две неща. И опитват. Обикновено не издържат и месец. Аз лично и толкова не можах. За тези жени да поговорим. Това се жените на днешния ден. Активни, умни, образовани, с професии, някои със семейство, някои с деца. Всички те редовно „прекаляват” с дейностите и ангажиментите, които имат. Рано или късно се изправят на този кръстопът и си задават въпроса:
„А може ли да е различно?” Може ли?
Жените, които искат промяна, са жените, които имат избори. Жените, които поемат отговорност за този избор и си носят последствията на собствен гръб. Това са тези, които са извоювали правата, равноправието, еманципацията на жената. И да уточним, че не става дума за „криворазбраната еманципация”- не жената да прави всичко, а да има избор да прави това, което й харесва. Жената не е в ролята на мъж, а на равноправен и достоен партньор. И да – може да е слаба. Да – може да поспре. Да – може и да се откаже. Може да се спъне и може да падне. Но винаги се изправя!
Жената е като котката.
Тя пада на краката си. Поотърсва се. Може да поболедува, да полежи, но винаги става. Оглежда се и избира накъде да потегли. Може да избере нов път. Своя път. Може да пренареди нещата. Жената днес е жената, която си е извоювала правото да избира. Така че, скъпи момичета… Най-силни сте, всяка котка го знае! Но може да поспрете. Да бъдете и слаби. Да се погрижите за себе си. Да се поглезите. Да се обичате повече. Да спрете да мислите за сто неща, даже и за две не мислете. Оставете тишината да проникне във вас. И слушайте! Трябва да е много тихо. Само тогава се чува. Вслушайте се в сърцето си. Попитайте го какво иска. Чуйте какво ви нашепва. Може би за тези, които обичате… И вие самата сте сред тях. И го последвайте. После всичко става по-лесно…
Всяка котка го знае!
–––
Цветалина Йосифова е психолог, психотерапевт в „Карин дом”, Варна.
Вече 20 години Фондация „Карин дом” е активна гражданска организация, с водеща роля в предоставянето на професионални услуги за деца със специални нужди и техните семейства. Организацията работи усилено и за изграждане на толерантност в българското общество към децата и хората със специални нужди. Основните дейности се реализират чрез „Център за предоставяне на услуги за деца със специални нужди и техните семейства”, Център „Ранна интервенция” и чрез „Ресурсен и обучителен център”. Екипът на „Карин дом” се състои от кинезитерапевти, рехабилитатори, логопеди, психолози, специални педагози, социални работници и педиатри.
Фондация „Карин дом” се финансира основно от дарения, реализиране на проекти, програми по държавно-делегирана дейност и общинско-делегирана дейност.
0 Коментара