Бях на единадесет години, когато за пръв път се сблъсках със смъртта. Изпратихме прабаба ми. Спомням си я застанала на балкона, а ние със сестра ми викахме като луди отдолу: ”Бабо, бабо”,за да ни отвори вратата, но тя не ни чуваше. Пред смъртта се беше смалила до размерите на малко дете. После с годините си отидоха дядо ми, след това другият дядо, едната баба, после другата. Най-страшното беше, когато си отидоха родителите ми.
Днес отровиха кучето ми. Задавих се от болка.
Нямах дъх, пребиха душата ми, тя едва пълзи след тялото ми. Събуждам се и е пусто.
Гледам празната паничка за вода и все понечвам да я напълня. Единадесет години се грижиш, живееш с едно същество, което те следва неотлъчно навсякъде, посреща те с радост и те изпраща с тъжни очи, спи до теб с главичка на рамото ти, пази те от зли погледи. Никога не се оплаква, не ти иска пари или услуга, не те предава. Доволно е, когата го погалиш, и поклаща опашка, за да ти каже “здравей”. Изпълва деня ти с доброта. Мислиш за него, бързаш да се прибереш, за да го изведеш, да го нахраниш, да му постелеш, за да не го хваща артрит на стари години, да си поиграете.
Куче мое, куче… как не можах да те опазя! Късно разбрах, че повръщаш, не защото хапна някаква гадост, а защото се бориш с отровата. Падна на земята и аз те грабнах и хукнах като луда към лечебницата. В колата, зад гърба ми, ти се бореше за живота си и аз не спирах да ти говоря, за да знаеш, че съм до теб. Чувах тремолите ти и последния вой, с който душата ти излетя. Стой, душо, стой, още малко, казвах ти и натисках газта. И се молех на този, в когото никога не съм вярвала. Изричах най-милите думи на теб, мой най-верни приятелю, слънце мое, душа моя.
Всичко опустя. Лежеше с изплезено езиче
и с поглед, вперен някъде в отвъдното. “Джесинка, Джесинка, как не се сетих да ти дам прясно мляко, а си мислех, че ти е раздразнено стомахчето и ти набутах само въглен. Прясното мляко е някакъв шанс за спасение.
“Не се ядосвай!”, утешава ме един съсед. Какъв ти яд, това е мъка, давя се и не искам да викам за помощ, а да се удавя. ”Ще си вземеш друго”, казва втори съсед. Питам: ”Като умре някой твой близък, ти взимаш ли си друг?” Защо? Защо? Какво лошо е сторил? Какви са греховете му? Защо с неговото име са кръстили толкова лошотии. Казваме “кучи студ”, когато е много студено, “кучи син” или “кучко”, за да обидим някого.
Често чувам: “Ще ти мине като на куче”. Не, няма да ми мине… Чии стъпки ще чувам след себе си по стълбите? Кой ще ми носи пантофите? Кой ще бута вратата на тоалетната, за да не откъсва поглед от мен? Кой ще ми облизва тенджерите и тавите? Кой ще побутва паничката си, за да му сложа водичка и ще ми благодари с една бърза целувка? Кой ще ми брои залците, защото знае, че няма да удържа на погледа и и ще споделя най-вкусното парче. С кого ще се разхождам и ще се наслаждавам на красотата на природата? Кого ще подслонявам под огромния чадър, купен специално за теб? Къде ще намеря човек, “верен като куче”?
Кажи ми, Господи, как даваш дъх на хора, способни да причинят толкова мъки на едно невинно същество?
Любов към животните се възпитава, но какво да кажа на съседа ми, който със сина си обикаля квартала, за да стреля с въздушно оръжие по кучетата? Или на тези деца, които сложиха пиратка в устата на друго? Ама, те хапят! А вас, като ви нападат, не се ли защитавате? Или искате само да използвате невероятните качества на тези същества и да ги захвърлите, когато не са ви нужни?.
Преди дни, като се прибирах в големия дъжд, качих един човек на стоп. Тръгнал за Дупница, за да нахрани кучето си. На всеки два-три дена, независимо какво е времето, изминавал тези сто километра с торбичка с храна за верния си приятел. Разочаровал се от хората и живеел сам. Отглеждал си зеленчуци и овошки. Като разбра за мъката ми, веднага ми предложи едно още неродено кутре от кучето на съседа му. “Голямо куче е, като вашата немска овчарка, и аз обичам големите кучета”.
Не мога, страннико, все още не мога, но благодаря ти, че те има, ти върна вярата ми в доброто!
0 Коментара