Не си спомням колко пъти съм била и колко пъти не съм била обвързана на Св. Валентин. Като изключим няколко мимолетни забежки, генерално съм вярна на правилото си да не празнувам. Не е заради Трифон Зарезан, не е заради вечните дискусии, нито защото страдам, че няма кой да ми подари цветя. Не го чествам и това е. Константа.
Но винаги по това време на годината се намира ситуация, която да се фръцне на токчета, да ме срита в глезена и да каже: „Престани да се правиш, че не ме забелязваш!“
В случая ситуацията е една приятелка.
– И какво сега? Любов?
Другарката ми, за разлика от мен, няма склонност да се дави в образи и думи. Ако аз бих нарекла нещо „между стените в неговата стая се сплитат хиляди цветове и се чувствам сякаш бягам боса по килима, а от статичното електричество съм в безтегловност“, то тя си му казва „любов“.
Замислям се. Напоследък живея на поезия и огромно количество кофеин. Усмихвам се на уличните лампи. Злобната служителка на гише ми става някак симпатична като героиня от роман. Определено всички признаци са налице и дори най-скептичната Аз трябва да признае, че е на феромонната въртележка. Кимам небрежно в знак на съгласие, докато почиствам несъществуващи петна от кафе по масата.
– Много се радвам за теб, Джулс. Само внимавай, за да няма МЯУ.
С приятелката ми работихме заедно и в дните без особено движение имахме достатъчно време да обсъдим коя какво иска от живота.
В моя случай теорията основно гласеше: Нямам нужда от изкуствено създадени връзки, не желая някой да ме гледа в очите като кокер шпаньол. Искам, когато стоя до този човек, очертанията на света да се свиват и издуват, сякаш дишам в хартиен плик. Накратко – голямото УАУ. Докато с блеснал поглед рисувах бъдещия си проекто мъж, тя винаги убиваше скоростта с „Да, ама като има УАУ, после, ако нещо се прецака, става МЯУ“. Пресъздаваше последното със специфична гримаса и интонация. Нищо общо с гальовното мъркане, по-скоро наподобяваше звук от настъпена по опашката дръглива котка.
Не мога да не се съглася с нея. Отвисоко се пада тежко, боли зверски и после дълго време приятели трябва да събират размазаните ти по паважа вътрешности. Въпреки това е цената, която винаги съм готова да платя, за да избягам от апатията.
– А и не сме по на 15 все пак.
Знаех си, че и дотук ще се стигне. Да, не сме. И по на 20 не сме, нито на по 25, на по 40: също… винаги съм се чудила какъв е смисъла от тази фраза. Констатираш нещо очевидно, без да казваш нищо смислено. Като „малко съм позабременяла“, „той малко е умрял“. Ъм?
За момент си представям, че сме две белокоси госпожици, пресичащи под ръка парка през зимата. Които си говорят как трябва много да се внимава, че нали знаеш, на тези години трудно зараства. Помниш ли я Мария от третия етаж? Ей така, подхлъзнала се като ходила за хляб, счупила крак и след три дни се спомина, лека й пръст на жената.
Наистина ли сме започнали да гледаме на сърцето си като на крехка кост?
Щом аз – принцеса на параноята, магьосник в бързото измъкване и легенда в драматизма, задавам подобни въпроси, явно сме прекрачили границата.
Парадоксът е, че повечето ми необвързани приятели продължават да твърдят, че единствената причина да са single е, че са в очакване на „точния човек“.
Онзи, който ще ти пасне като идеалното парченце Тетрис, ще вълнува нощите и ще дарява със спокойствие и грижа дните.
Дрън дрън. Причината да сме необвързани е, че мечтаем да летим, но никой не си отлепя краката от земята.
Гледаме влюбените с известна завист,
която маскираме като загриженост, подминаваме ги с „ще им мине“ и се връщаме към разговорите за офиса, поредния концерт, филм, книга, пътешествие или пиянска изцепка.
Играем „Va banque“ , но после пресмятаме чуждата печалба, обвинявайки лошия късмет и сърдейки се на коефициента.
Толкова сме cool, че ако охладнеем още малко, ще започнем да парим.
Като представители на поколение, заключено между смелите мечти за Демокрация и Интернет, не мога да преценя дали сме твърде страхливи, объркани или твърде разглезени.
Губим повече енергия в това да спорим какво и защо трябва да се празнува, да подмятаме саркастични забележки за KLETO EDI KVO SI, да се опитваме да установим статуса си във Facebook, отколкото влагаме в чувства. Изобщо – it’s complicated, копеле.
Нямаме време: един от най-ценните ресурси в изтрещялото ни ежедневие. Препускайки през спирки, таксита, барове и корпоративни сгради с лъскави адреси, трябва да взимаме бързи решения. Да отида да го видя? (което ще изглежда отчаяно и ще ме дръпне назад) или Да не го видя и да използвам времето да си оправя маникюра (понеже още съм в обръщение. Нали?).
Хамлетовите дилеми.
Хора, Св. Валентин е най-малкият ни проблем. За сметка на това пък става за метафора. Регулярно лепваме етикет „кич“ на публични прояви на нежност. Смятаме за „изкуствен“ всеки романтичен порив. Не искаме да ни казват на кой ден какво да правим, защото – аре, бе, кой ще ми каже кога да съм влюбена. Когато бягаме от правилата, имаме ли алтернативен заместител?
Не ме разбирайте погрешно, пак казвам – не чествам дати. Отказвам животът ми да виси, разписан в календара. Но през последните дни поне осем човека ми казаха „Повръща ми се от 14-и февруари“.
А аз стоя насреща им, една такава хлътнала и се чудя как да се прикрия. „На нашите години“, каквото и да значи това, се очаква, че емоционалната ни анамнеза ни е научила на трезва мисъл. Че здравословният цинизъм ни спасява.
Трябва да сме пълни с блестящи лафове, теории и оригинални смешки. Обаче
в това състезание победители няма,
казвам ви.
Вселената е изпъстрена с всякакви любови, УАУ-та, и МЯУ-та. Някои от тях са трагични, други комични, трети: напълно ирационални. Но всички са красиви по собствен начин. Нека престанем да ги задушаваме в спорове и диагнози. Ако имат нужда от празник, какво ни пречи да им го дадем? Хайде, просто един ден, нищо не ни коства.
Спомням си един Св. Валентин, в който исках „сърце от мече“ от гаджето си. От мен обикновено се очаква да изтърся нещо точно в този дух. В последствие се разделихме. Мисля, че така и не се научих да бъда уязвима около него и да спра да се крия зад словесни еквилибристики.
Естествено, роптала съм срещу плюшения Ад, преднамерените рози и масовите проявления. В последствие осъзнах, че не ми пречат.
Права е приятелката ми, не сме на по 15 все пак. Сега доста по-често ми се случва да се усмихна на двойка в метрото, колкото и клиширано да се държат. Отмина периодът с „ще хвана диабет“. Може да е идиотско, може да искам да си бия два шамара след три месеца, когато видя този текст. И все пак…
Тази година по добра стара традиция няма да празнувам, но поне ще съм влюбена.
Дали ми е УАУ? УАУ ми е. Ще има ли МЯУ? – рано или късно е неизбежно. Пука ли ми? – нито грам.
Отвисоко се пада тежко, боли зверски и после дълго време приятели трябва да събират размазаните ти по паважа вътрешности. Въпреки всичко е най-удивителният миг на безтегловност.
0 Коментара