“Изследванията върху ефекта от малтретирането в детството разказват друга история: че тормозът в ранното детство има трайни негативни последици върху развитието на мозъка. Мозъците ни се оформят от ранните ни преживявания. Малтретирането е длето, което моделира мозъка така, че да се бори с конфликта, но с цената на дълбоки, дълготрайни рани. Тормозът в детството не е нещо, което човек надживява.”
Д-р Мартин Тайкър, сп. “Scientific American”
Това лято прекарах две седмици на къмпинг на Черноморието. Ежедневно бях свидетел на агресия срещу деца – физическа и вербална. И ме болеше. Бях гневна, изплашена и тъжна, защото много ми се искаше някой да защити тези деца, да застане на тяхна страна, или поне да се поинтересува от вътрешното им преживяване. „Стоя на къмпинг и гледам как се образуват травмите“, повтарях си всеки ден.
Искам да направя едно уточнение. Намерението ми не е да обвинявам родителите или да ги оправдавам, а да хвърля известна светлина върху това как се отразява насилието върху вътрешния свят на детето. Самата аз съм расла в среда на домашно насилие и мога да говоря и от собствен опит. И вярвам, че за насилието е нужно да се говори, защото вярвам, че с това мога да допринеса за повече осъзнатост за
последствията от него в детска възраст.
На къмпинга наблюдавах родители, които крещят на децата си, такива, които ги заплашват, такива, които ги удрят, а понякога всичко накуп. Бях свидетел на случай, в който жена викаше толкова силно на хлапето си, че се изплаших, след което го удари няколко пъти по голото дупе. Не издържах и хукнах към тях и казах, че няма да ѝ позволя да го удря и ще извикам полиция. Детето, на видима възраст 5-6 години, изглеждаше разстроено и обидено, но не смееше да заплаче. Исках да поговоря с него. Каза, че го боли дупето. Майката продължи да крещи и изглеждаше наистина ядосана. Поговорих с нея и разбрах, че се е изплашила от това, че не е намерила детето на мястото, на което го е оставила. Отразих я с емпатия. Помолих я да му се извини. Получих отговор: „Ще видим“. Прибрах се, но част от мен беше
силно тревожна за детето и тормоза,
на който бях свидетел. Обадих се на 112. Разпитаха мен, детето и майка му. Това, което ме втрещи, беше липсата на емпатия от страна на полицая, който ме попита аз имам ли деца и не ги ли пляскам отвреме-навреме. Почувствах се безсилна и фруструрана. Казах, че съм загрижена за детето и не желая да коментирам въпросите му.
Какви са последствията от насилието за децата?
На първо място, насилието предизвиква травма. Травмата не е самият акт на насилие, а това, което детето възприема за себе си в резултат от него. То преживява срам, страх, гняв, безсилие и при отсъствието на човек, който да го защити и отрази емоциите му, се откъсва от себе си. Започва да вярва, че е ужасно дете, иначе най-близките му хора не биха се отнасяли с него по този начин. Че светът е враждебно място и започва да се чувства самотно в него. Травмата е именно това откъсване от тялото, от емоциите, с които детето няма ресурс да се справи само̀. Фрагментация на аз-а, при която ние потискаме части от себе си, защото не е безопасно да ги изразяваме, например страха и гнева си – естествени механизми, с които природата ни е снабдила, за да реагираме в ситуация на заплаха.
Гневът, който не може да излезе навън,
защото е опасен за родителите, се насочва навътре под формата на себеомраза, депресия и самонараняващи поведения. „Аз съм лош и заслужавам това, което ми се случва“ – започва да вярва детето, и срамът и компулсивната вина са единственият начин, по който да се справи с болката от това, че е само̀ и необичано, защото тези, които би трябвало да го обичат, го нараняват. Ако повярва, че родителите му се лоши, това би му докарало още по-големи неприятности. Ако си позволи да чувства страха и гнева в тялото си, това би му причинило още по-голямо страдание. То няма къде да избяга или къде да се скрие. Принудено е някак да се справя с ужаса и жестокостта, разединявайки се от тялото си. “Модерната” диагноза като синдром на дефицит на вниманието (СДВ), както и психичните заболявания крият зад себе си история на насилие в детството и започват като защита срещу стреса и безсилието, с които детето няма други механизми за справяне.
Отцепването на “негативните” емоции като страх и гняв
осигурява оцеляването, докато трае детството, но има своята цена по-късно. Най-вероятно това дете ще си отмъщава върху своите братя и сестри, а в по-късния си живот – върху своите собствени деца. Изтласканият гняв има нужда от изкупителна жертва. Споменът за моментите на страх и унижение, свързани с детските преживявания, ще се активира отново и отново в зрелия живот, например когато децата му не се подчиняват. Но той вече няма да е това безпомощно дете, защото има някой друг по-малък и по-безпомощен от него, върху когото има власт (пиша го с цялото си състрадание към травмата, която може да се задейства абсолютно непредвидимо във всеки един момент, ако не сме осъзнати за нея). Веднъж щом започнем да виждаме в децата си не партньор, а враг, който застрашава авторитета и чувството ни на значимост, сцената е подготвена за появата на насилие. Чух един баща да говори така на съпругата си на къмпинга, която искаше да накара сина им да чете книга от списъка за училище.
„Ударѝ му шамар. Като ти каже два пъти „не“, му удряш шамар.“
Почувствах гняв. Изплуваха спомените за собственото ми безсилие. Аз на 7-8 години, прибирам се от училище и влизайки в дневната, виждам дядо ми, който посяга да удари баба ми, а тя е вдигнала ръце да се защити. Замръзвам на вратата. Искам да кажа нещо, да се намеся, да я защитя, но ме е страх да не бъда наранена. Затова просто стоя вцепенена. Не знам дали ме виждат. Не знам колко време съм прекарала така. Нямам към кого да се обърна, живея далеч от родителите си. И подозирам, че тази сцена далеч не е била изключение. Имам спомени за вербална агресия помежду им. По-късно тази сцена ще изплува отново и отново в терапия. Заедно със страха ми за оцеляване. Това, което се случва 37 години по-късно на един къмпинг, събужда спомена за онова малко и изплашено дете в мен. То
преживява страх, ежедневно, но няма с кого да говори,
защото няма кой да го чуе. Насилието е тема табу и за него в нашето семейство не се говори. Не може да си позволи да покаже болката си, гледайки баба му как страда. Не може да помоли за помощ. Активира се травмата ми от безсилие. Усещам как гневът се надига в слънчевия ми сплит. Искам да стана и да изкрещя на онзи баща, че няма да му позволя да заплашва детето си. Искам да защитя детето от насилието. И в същото време част от мен знае, че не е безопасно. Че може да навредя на детето, вместо да помогна. Тъжно ми е. Чувствам се безсилна. Иска ми се да поговоря с тези родители в друг момент, да им разкажа за това какво преживява детето им. Но не вярвам, че ще ме чуят. И двамата са с татуировки.
Страхувам се, че няма да бъда разбрана.
Същата вечер видях детето от съседната палатка да разговаря с майка си. Беше разстроено, хлипаше. Имам подозрения, че все пак беше получило физическо наказание. Имаше нужда някой да отрази болката му в този момент. Вместо това получи критика. „Ами така е, като не четеш“, каза майката. Детето се е опита да се защити: „Не е вярно“, чух го да мълви през сълзи. “Нищо не четеш”, продължи да настоява майката. Тя най-вероятно беше загрижена развитието му, само че го правеше по начин, който пренебрегваше потребностите му от състрадание и подкрепа. Детето остана само̀ и неразбрано с болката си. И така се ражда травмата.
Ако някой го беше прегърнал
и му беше позволил да излее болката и гнева си, то щеше да ги преработи и нямаше да му се налага да ги отрича. Най-вероятно след някоя и друга година то изобщо няма да се опитва да говори за преживяването си. Просто защото няма кой да го чуе. Мога да предвидя съдбата на това дете. Вероятно ще има проблеми в училище, ще се пристрасти към видеоигри, за да притъпи болката си, може да го диагностицират със СДВ и ще му предпишат Риталин, вместо да се опитат да разберат какво стои зад „трудното“ му поведение. Може да се бори с пристрастявания и паник атаки в зрелия си живот.
Джон Боулби, британски психиатър, изследвал ранното привързване като основа за бъдещите взаимоотношения, забелязал, че когато на децата им се налага да отричат силните преживявания, които са имали, това създава проблеми, включително
“хронично недоверие към околните,
притъпяване на любопитството, липса на доверие в собствените им сетива и склонност всичко да им се струва нереално.” (Джон Боулби, “Стабилна основа”, изд. “Изток-Запад”, 2019 г.)
През 90-те години на миналия век интернистът Винсънт Фелити разработва изследване Adverse Childhood Experiences (ACE), в превод “Тежки преживявания в детството (ТПД)”, състоящо се от 10 специфични въпроса, които покривали внимателно дефинирани категории на травматични преживявания в ранна възраст като физически и сексуален тормоз, физическо и емоционално неглижиране, и семейни дисфункции като развод на родителите, домашно насилие, психично болни, зависими или лишени от свобода родители. Всеки положителен отговор бил отбелязван с една точка, като броят на възможните точки бил от 0 до 10. Например
човек, който е бил жертва на физически тормоз,
чиято майка е била с алкохолен проблем и чиито родители са се развели, би имал 3 точки. Обикновено травматичните събития се оказвали взаимносвързани.
Фелити и екипът му установили, че последиците от детските травми се проявяват първо в училище. Над половината от участниците с резултат от 4 и повече точки казвали, че имат проблеми с ученето или поведението. С годините децата не надраствали последиците от ранните си преживявания. Фелити отбелязва: „Травматичните преживявания често се изгубват назад във времето и биват прикрити от срама, потайността и социалните табута“, но проучването разкрило, че последиците от травмата прониквали в живота на пациентите като зрели хора.
С увеличаване на точките от ТПД теста хроничната депресия в зряла възраст също нараствала драматично. За хората с резултат от теста 4 или повече точки процентът на депресия е 66% при жените и 35% при мъжете.
Самопризнанията за опити за самоубийство също растат
експоненциално заедно с резултатите. От 0 до 6 точки вероятността за опит за самоубийство нараства с 5000%. Списъкът с високорисковите поведения, прогнозирани от резултатите от ТПД теста, включва пушене, затлъстяване, нежелани бременности, множество сексуални партньори, дисфункционални връзки (включително и с насилие) и полово предавани болести. И накрая, вероятността от тежки здравословни проблеми била шокираща: хората с резултат от ТПД теста 6 или повече точки били 15% по-застрашени от тези с 0 точки да страдат хронична обструктивна белодробна болест, исхемична болест на сърцето и хепатит. Било 2 пъти по-вероятно да страдат от рак. Постоянният стрес върху тялото продължава да взема своята дан.
Какви са възможностите за лекуване на травмата?
В сърцевината на лечението стои това да си върнем връзката с усещанията в тялото, преживявайки потиснатите емоции като страх, гняв, болка и безсилие отново. В началото това може да изглежда доста плашещо, особено ако детството ни е белязано от физически или психически тормоз, в резултат на който сме изгубили връзка с тялото си и се страхуваме, че силната емоция ще ни „отвлече“ и няма да има кой да ни държи (което е било преживяването от детството ни). Добрата новина е, че сега има подкрепа за нас. Затова препоръката ми е да започнем да се свързваме и да наблюдаваме усещанията си първо в процес на терапия в присъствието на настроен към емоциите ни терапевт, след което можем да започнем да го правим и сами за себе си в ежедневието.
В пространство на безопасност,
където сме приети заедно с всичките си емоции без осъждане, постепенно ще можем да си позволим да се свържем и с по-дълбоките си емоции и да позволим на тялото си да ги преработи чрез почувствано усещане. Когато започнем да интегрираме тези отцепени части от себе си, отпада нуждата да браним постоянно своята уязвимост с всички стени, които сме изградили срещу нея и които са послужили на оцеляването ни в детството (идеализацията на родителите или рационализацията „Ядох бой, затова станах човек“ са пример за подобни защити, които отричат реалността на детето). Преживявайки собственото си безсилие, ние възвръщаме силата си и тогава отпада нуждата да го маскираме с агресия, избухвайки срещу по-слабите от нас. Вярвам, че само и единствено когато сме минали през целия си спектър от трудни емоции и
сме се сприятелили с гнева, страха, отчаянието, болката,
копнежа и безсилието си и сме си позволили да скърбим за това, което не сме получили, можем да бъдем състрадателен и любящ родител – първо на себе си, а после и на нашите деца.
В статията са използвани материали от книгата на Бесел ван Дер Колк “Тялото помни”, изд. “Изток-Запад”, 2018 г.
Ако сте любопитни да се свържете отново с частите от вас, които са потиснали определени емоции, за да оцелеят, поканата ми е за ритрийта “Лекуване на травми от детството” между 13-17.11 в Trinity Retreat House, с. Априлци. Ще изследваме, ще трансформираме и ще интегрираме преживяванията от детството през арттерапия, работа с тялото, медитации. Това е лечително пътуване обратно към същността ни, към това да си спомним какви сме били преди обусловеностите.
0 Коментара