Защо не се караме вкъщи

Четох, че скандалите между някои хора се дължат на белите стаи, в които живеят – белият цвят на стените подсъзнателно предизвиквал силна агресия. Други пък се чувствали нещастни, ако обзавеждането у тях е против правилата на фън шуй. А един човек си разбил семейството, защото монтирал в дома си басейн на неправилно място от гледна точка на астроархитектурата. Може някъде наистина да е така. Ние вкъщи нямаме басейн, стените ни са снежнобели и нищо не разбираме от фън шуй, но никога не се караме! “Дрън-дрън – ще кажете. – Тая нещо ни пържи.” Честна дума – в последните 5 години, откакто познавам мъжа до себе си, никога за нищо не сме си повишили тон. Имаме си предостатъчно поводи за сръдни: проблеми с децата, конфликти с родителите, неприятности там, където работим… (за какво ви е да знаете, нали и при вас е същото?). Но се спасяваме с това, че и двамата мразим еднакво крясъците, обидите и ехидните подмятания.

“Луисссссс”,

тихо изсъска Бриджит Фонда на Робърт де Ниро във филма “Джаки Браун”. Де Ниро обаче й беше много бесен, извади пистолет и с един изстрел я просна на паркинга. Те не бяха женени, но нейното съскане стана нарицателно у нас. Когато някой от двама ни се изнерви и тръгне да вика, другият мило просъсква “Луисссссс”…

Друга реплика, която действа много отрезвяващо, е английската поговорка: “Свободата е, като си протегнеш ръката, да не пречиш на никого.” Как я тълкуваме вкъщи? Той мрази шума от тракане на тенджери. Аз също се ужасявам от джангъра, който се вдига при изваждането на най-долния тиган от купчината в долапа, но предпочитам да го взема с едно бързо дръпване. Шумът е отвратителен, за сметка на което – мигновен. Моят Луис обаче прави обратното:

отваря шкафа, разглежда внимателно хаоса вътре,

набелязва си тигана, който ми трябва, и го изважда най-нежно, плавно и безшумно. Всички са доволни.

Друг пример: Луис мрази, че пуша, най-вече защото “искам още дълго да си жива, здрава и красива, а цигарите правят точно обратното и какво ще правя без теб?”, но и защото миризмата на фасове си е отвратителна. Осъзнавам колко е прав и макар че инатът ми е много по-силен от волята, вече пуша двойно по-малко и никога вкъщи.

Ценен помощник за нашата идилия е може би фактът, че сме

от едно поколение 

– с него сме скочили едновременно от сивата строгост на социализма в нищото, в което всичко е възможно. Еднакви са били купоните ни, еднакво харесваме и парчетата на “Дорс”, и музиката от “Буена Виста сошъл клъб”, влюбени сме в слънчогледите на Ван Гог, обичаме безумно пътешествията, пикниците с палатка, пламъка на камината, месцата, изпечени на нея… и си ги доставяме.

Само не мислете, че връзката ни е толкова дезинфектирана, колкото може би изглежда от написаното дотук. И двамата страдаме от своите криви настроения, кризи, лоши моменти и въпиещи нужди да избягаме от напрежението, да идем някъде другаде, да мълчим. Но ние с Луис можем

да си мълчим заедно и да ни е хубаво

Освен това вкъщи никога не забравяме мъдростта, че “Може да няма утре – всичко е днес”, което днес по-добре да е слънчево, отколкото намръщено. Сигурно и вие сте осмислили за себе си пословицата “Гневът е лош съветник”, крилатата фраза на Кърт Вонегът “По-малко любов, повече добро възпитание” и други полезни изречения по адрес на семейните. Дори да не сте омъжени, а “само” обвързани като нас, знаете колко е важно понякога да бъдеш… несериозен. Драмите наоколо – миниатюрни или гигантски, отдавна ни преливат от ушите, но не съм чула усмивките, приятното отношение, любовта да са дошли в повече на когото и да било. На мен лично никога не ми е ставало по-леко, ако се оплаквам и мърморя или ако се “накрещя едно хубавичко”.

Когато ми стане тъпо

отивам някъде и се “наревавам едно хубавичко”, но гледам да не трае повече от 5-10 минути. В това време премислям ситуацията и си давам сметка доколко е сериозно положението:

1.Луис не се е прибрал до среднощ, защото е с приятели – значи, казвам си, има нужда да се отпусне и няма защо да дотягам със забележки, пък и това се случва рядко.

2.Издивявам, когато закъснее, без да ми се обади, и аз не мога да го открия. Все или си е забравил телефона, или му е свършила батерията. Веднъж-два пъти вдигах лек скандал, но безсмислено – Луис е много отнесен човек и просто ми се наложи да приема това. Но една вечер и аз си “забравих” телефона в хола и отидох на парти с колеги. Изкарахме си чудничко, прибрах се късно и Луис ме чакаше пред входа. Видях, че се е побъркал от притеснение къде съм и

беше ужасно ядосан, но само ме целуна.

Оттогава не му е падала батерията.

3.Помолих го да направи нещо, което е много важно за мен, а той забравил и отишъл на ски – не го накарах да се чувства виновен, нито го замерих с щеките, а само обясних, че ми е създал много проблеми за сметка на собственото си удоволствие. Резултатът: той ме научи да карам ски.

Далеч съм от мисълта да ви натрапвам своя антискандалджийски наръчник. Просто искам да ви споделя резултатите от личното си социологическо изследване. Наблюдавала съм много приятелски и роднински семейства. Техните отношения, а и моят бивш, нормален, но пропаднал брак ме накараха още отдавна да прозра, че

90 на сто от домашните скандали са за глупости

Хората си късат нервите за дреболии, а времето си минаааава… И когато осъзнаем колко тъпотии сме изговорили и направили от яд, вече е късно. А пък за истински важните проблеми дребнавите сценки “прас, кристалният сервиз в стената” не вървят. Да, хрумвало ми е да си стегна куфарчето и да отплавам към нови хоризонти. Но защо да го правя? Всичко, което искам, е още дълго да бъда така щастлива и спокойна, както се чувствам с този мъж. Впрочем той не се казва Луис, както може би се досещате. То и аз не се казвам Адриана Антонова, но нали бих могла да се казвам така, както и като всяка една друга жена? Важното е да не забравя накъде вървя и да следвам моята си посока.

Аз съм на 39 години и

по никой начин не приемам възрастта си за преходна,

преломна и прекалена. Много си ми е уютна и не се притесних дори след като изчетох книгата “Страх от 50-те” на Ерика Джонг. Кризата на възрастта си я изживях още на 29 и се оказа, че не съм единствената, която се е вцепенявала преждевременно от мисълта за старостта (справка – текстът на Вяра Кравчева “Краят на купона” от по-миналия брой на “Жената днес”). Още на 29 реших повече да не остарявам морално и психически. Сигурно и затова не се караме вкъщи.