Не знам за вас, но моята муза за спортуване ме посещава само когато трябва да започна да подскачам, за да закопчая любимите си дънки. Сюжетът винаги е един и същ: първо леко се депресирам, после минавам детето на принудителна беззахарна диета (защото много мразя вкъщи да има вафли, които не бива да ям), след което започвам да правя велики планове за моята спортна кариера.
.jpg)
Изборът на любим спорт може и да ви изглежда лесен. Но това със сигурност не е така за човек, който няма нито един чифт гуменки в гардероба си. По принцип смятам, че художествената гимнастика е спортът, който идеално изразява моята елегантна същност, скрита някъде под сланинките, но изглежда съм пропуснала две десетилетия, за да покажа на света по-добрата Илиана Раева.
Въздишам уморено за пропуснатите шансове и решавам, че ще започна с джогинг. Нали се сещате за всички онези холивудски звезди, които препускат по алеите, заобиколени от няколко бодигарда?
Е, с какво е по-добра Мадона от мен?
Та тя дори не може да пее. След този надъхващ монолог пред огледалото пристъпвам към екипиране. Закупувам си красиви червени маратонки и екип в бяло. (Естетиката е важна дори когато трябва да се потиш). Натъпквам любимия си МР3-плейър с надъхваща енергична музика и си навивам часовника за 6 сутринта.
По мои сметки едночасовият сутрешен джогинг три пъти седмично ще ме доведе до желаните резултати за 2 месеца. Първата сутрин не чувам часовника. Нищо. Утре. Утрото обаче се оказва много мъгливо, а после детето се разболя. И така 2 седмици. На третата все пак успявам да се измъкна навън в 6 сутринта и бягам цели десет минути. Сърцето ми бие лудо, не мога да дишам, белият ми анцуг има огромни потни петна и… не мога да дишам.
Едва успявам да се добера до дома си.
Паля цигара и зачерквам джогинга като възможност за вталяване.
В крайна сметка какъв е смисълът от това да си слаб, ако не можеш да дишаш? Въпреки джогинг фиаското дънките продължават да стават застрашително малки, затова се насочвам към план “Б”.
План Б е съседката, която от известно време ходи в някаква фитнес зала. И с ръка на сърцето признавам, че й личи. Небрежно й подхвърлям, че си търся компания и тя с охота се съгласява да ходим заедно. Този път не може да не се получи. Сигурна съм. Това не ти е просто бягане в парка. Там има тренажори, гирички и разни други… хм…машинарии, чиито имена ще науча скоро. Със сигурност има и опитни инструктори, които ще ме насочат в правилната отслабваща насока.
Избираме ден и час и щурмуваме фитнес залата.
Никак не е лоша, да ви призная. Чистичко, с огромна плазма, на която се върти фешън канал, и много колелета, позиционирани точно срещу телевизора. Виж, инструкторът се оказва един напомпан със стероиди младеж, който доста интимно си говори с двайсетгодишна двойничка на Пенелопе Крус. Решавам да не го безпокоя и започвам да правя това, което прави Валя. Валя яхва едно колело, аз също. Валя натиска някакви копчета на… ъммм плота? Поглеждам я сконфузено и проблемът с копчетата е решен. Много хитро. На екранчето можеш да следиш точното количество калории, които изразходваш. Започваме да въртим педалите и да зяпаме
анорексичните красавици на телевизора.
Опитите ми да си поприказваме междувременно се оказват не много подходящи. Пестим сили. Страхотно е! Адреналинът ми се покачва заедно с изразходваните калории. Въображението ми рисува новата безцелулитна фигура и купища къси поли и много тесни панталони.
След половин час започваме да обикаляме уредите. Въпреки че изглеждат като средновековни уреди за мъчение (и дори са кръстени така- „гладиатори”), употребата им се оказва не толкова трудна за човек, който няма инженерно образование. Малко ме притесняват бабанковците отсреща, които ме гледат с нескрито любопитство, но плазмата решава и този проблем. Старателно повтарям всичко, което прави Валя, броя наум сериите и се опитвам да запомня терминологията.
Прибирам се след час и половина заредена с едно прекрасно въодушевяващо чувство. Дори пропускам вечерята.
Скоро, много скоро ще бъда мацката с невероятните бедра.
На сутринта се събуждам ужасена. Всичко ме боли. Бъдещите готини бедра, дупето, ръцете, коремът, някакви мускули отстрани, за които дори не подозирах, че съществуват. Като се замисля, май само езикът не ме боли. Не мога да вървя. Обаче и седнала не мога да стоя. Мъжът ми казва, че съм се престарала, но аз си знам – просто това не е за мен.
Любезно отказвам на Валя второ съвместно посещение и тъкмо решавам, че ще си ходя дебела и нещастна, любимата ми приятелка ми прави предложение, на което не можеш да откажеш. Аеробика! „Помниш ли Джейн Фонда? Страхотно изглежда дори днес заради аеробиката.”
Скептична съм, но решавам да я придружа.
Тя е точно толкова непохватна като мен, та поне ще се излагаме взаимно.
Посреща ни изключително красиво момиче, с предизвикателно изрязан топ и клинче, размер като за седемгодишния ми син.
Коремът й е превъзходен.
Спонтанно я моля да ми обещае същия корем и тя се усмихва жизнерадостно: „Малко постоянство и ще го имаш.” Да, бе. Дискретно оглеждам „колежките” и оставам доволна. На първия ред една побеляла и закръглена над 50-годишна жена ми вдъхва надеждата, че този път може и да се получи.
Ще ви спестя подробностите за самата тренировка. Само ще спомена, че на двайстата минута неистово мразех и приятелката си, и инструкторката, която ми се фука с хубав корем, и бабата на първия ред, която пък изобщо не дава признаци за умора. И как ли пък не – Джейн Фонда отслабнала с аеробика! Хайде, моля ви се. Знаем колко липосукции има.
Капитулирам и изчаквам края на тренировката, поседнала нещастно сред море от подскачащи жени. На другия ден прибирам дълбоко любимите си дънки и благославям връщането на мода на широките туники. Очевидно няма да съм новото спортно откритие на века. Но пък имам невръстен син, който може да поеме амбициите ми. Амин!
PS. Дали коланите за отслабване наистина имат ефект?
0 Коментара