МИЛЕНА ФУЧЕДЖИЕВА

Днес е суперкрасив ден. Поредният, в който мислех, че знам какво ще се случи, и пак не бях права. Тази констатация направи деня захарно-красив, а вълната щастие от сладкото ме накара да си купя от H&M несравнимо сако в карамелено-златни минипайети.

Бях се отплеснала месеци наред в неслучващи се планове и тотално забравих, че съм роднина на смрадовранката. С тази разлика, че в гнездото няма да нося френско модно списание от 1901 година, (доколкото си спомням Радичков?), а кашони, пълни с “Ню Йоркър”, “Харпърс” и “Венити Феър”. Събирам ги с идеята за някакъв идиличен чеховски момент, в който ще пия лимонада на терасата в къщата в Граматиково, гостите ми ще спят и ще съм с вдигнати на масата крака и лице, обърнато към безкрайните извивки на Странджа. Чак до Турция се вижда от моята бъдеща тераса.

Знаем обаче, че "човек предполага, а Бог разполага", така че каквото и да дойде, ще бъде прието със смирение. Е, и с малко бунт, ако не ми харесва, но смирението е задължително на финала.

Отидох до видеотеката да върна "2012". Забавен филм с концепция за новородилата се американо-руска дружба. Представих си руска фантастика в стил “Междузвездни войни”, развиваща се преди 50 години.

Трактори летят и влизат в схватки с вражески гигантски комбайни,

заредени с психеделична кока-кола.

Този филм никога няма да бъде направен. Обаче в "2012" дружбата с руснак е разказана чрез олигарх с традиционно супермлада любовница и две неприятни, но говорещи перфектен английски деца, както и с бентлита, ламборгинита, самолети и вся остальная сволочь. Няма нищо по-вярно от клишетата – хлябът и солта на всеки участник в този свят. Светът е питка. Добре дошъл в суперплоското.

Олигархът помага на американците, но накрая ги изоставя най-коравосърдечно. На финала загива, а американците, децата им и двете дебели гадни русначета оцеляват. Руските дебеланковци, облечени в колежански блейзъри и бели ризи, подават на американчетата кученце (принадлежащо на също загиналата любовница на баща им) с думите "то е и ваше". „We are the world, we are the children…”

Мега хепиенд. А наум си казват: „Американски тъпи лигльовци, ще видите вие…“, само че това е руският финал на филма, не холивудският.

Чудейки се какво да гледам, виждам някакъв нов филм с Вал Килмър, който е представен на дивидито с ролята си на Филип от "Александър" на Оливър Стоун. Не Джим Морисън, защото кой е пък тоя, а Филип, понеже американците са отличници по антична история. Гледала съм "Александър" и не помня нищо, освен че Анджелина играеше пак питон. Обаче какво друго да видя? Христо Шопов! Адски се зарадвах, защото Ицо е пич, готин актьор и абсолютно кефи да го видиш в Блокбъстър на Ла Сиенега и Бевърли. За това са виновни гадните израелци, които купиха Киноцентъра, а с него и всички преработили се български кинодейци. Гадни копелета, докараха куп продукции, работа създават, мръсниците, и студио построиха, мамка им, сега чак пък

Ицо Шопов ще го гледам на корица в Блокбъстър

ЧАК ПЪК. Повръща ми се от тия.

Нямаше опашка и ме взе черната жена с кок в центъра на главата. Винаги е студена и дистанцирана, дори може би раздразнена, със сигурност изградила китайска стена между себе си и света. Тя се занимаваше с филмите, а аз зяпах минислушалките, списанията и кока-колата, докато не се загледах в диска на Лейди Гага за 9.99 долара. Нито повече, нито по-малко. Прическата на Гага на корицата е на Соня Рикиел, а преди това на Ала Назимова и един куп звезди от нямото кино – прическа, отдавна случила се – както всичко ново на този свят.

Прочетох списъка на песните и попитах:

– Продава ли се?

– Кое?

– Дискът на Гага.

– Не знам, аз не съм продала нито един.

Неясно защо, обясних, че "бих се изненадала, ако се продава добре, защото всичките тези парчета ги слушаме до полуда по радиото". What the fuck, каква е тази контактност. Защо трябва да разговарям за Лейди Гага с когото и да било.

Бях вече на вратата, когато, разчиствайки терминала си, студено и невъзмутимо както винаги, черната жена със странния кок каза: „Нямам идея коя е Лейди Гага. Не слушам радио от 2003 година.” Шокиращо колкото Гага. Как да я излъжа, че нещо е изпуснала? Че се е лишила от възможността да е свидетел на постоянното рециклиране на всичко? Че в последните няколко хиляди години по особен начин е като в предишните няколко хиляди години? Разговорите са безсмислени, всеки си има планета. Трябваше бързо да изляза, такива мисли те пращат направо в следващия магазин.

Пет минути по-късно – след светкавично просветление, че всяка дилема се разрешава с "неща, които ми трябват", като думата "трябват" в случая би трябвало да е политически некоректна, но не е, защото всъщност е религия, – застанах в CVS на друга опашка. После установих, че съм купила „неща, които не ми трябват”, а „това, което ми трябваше“, го забравих. Трябването е като нетрябването –

няма задоволяване, важно е винаги да се купува

Когато си нервен, щастлив, удовлетворен или семпло сдухан. Откриеш ли, че НИЩО не ти „ трябва“, купи си пистолет и го постави до слепоочието си. Ако си загубил импулса да купуваш – той е като влюбването, – по-добре играй руска рулетка. Имаш микрошанс да спечелиш живота си, докато в краката ти се търкалят все повече гилзи.

На опашката сканирах набързо текста за 24-годишната Лейди Гага в „Космополитън“, която смята, че успехът й е дошъл късно, след огромни усилия и постоянни разминавания и провали. За живота си в училище споделя, че била "с голям нос и дебела и всички деца ми се подиграваха… Едно бившо гадже ми каза, че не мога да пея, никога няма да успея, за нищо не ставам и че никога няма да взема „ Грами".

Отслабнала е, подозират я в глупости, че има… което не е вярно, носът й продължава да си е същият. Едва ли би го скъсила, защото няма как да скъси лицето си. Знам, жестоко е, но това е в основата на таланта й, той е програмиран от идеята, че е грозна. Ако талантът й можеше да бъде човек, той щеше да е нещастно дебело момиченце с голям нос. А бившото й гадже леко не я е преценило правилно.

Колкото и невероятно да звучи за цивилизования свят, т.е. Европа, Америка и някои азиатски държави, има хора, които не са чули нито една песен на Лейди Гага, не знаят коя е, нито ги интересува. Шокът на века, не е възможно, OMG! OMFG!!! Значи има надежда.

Всъщност това е погрешно оптимистично заключение. Надежда винаги ще няма, просто от време на време ти светва, че светът е голям и че изобщо не е необходимо да сме си близки за тайна радост на много.

Блестящ завършек на един ден в пайети, в който Христо Шопов и Лейди Гага се "продаваха" на едно и също място. Приятни са простите случайности, ироничните подсмихвания на съдбата и директно кичозното чувство за щастие, облечено в карамелено-златни пайети, да го наречем glam buddhism.

2010 г.

0 Коментара