Христина Ангелакова от Исперих до „Ла Скала“

Примата Христина Ангелакова е пяла на всички най-големи оперни сцени по света. Родена в Исперих, завършила Националната музикална академия „Панчо Владигеров“. Специализира в академията „Санта Чечилия“ в Рим и в Центъра за млади оперни певци към „Ла Скала“ в Милано. Партнирала си с най-големите звезди на оперния небосклон.  От 2001 до 2004 г. е директор на Софийската опера. Преподавател в НМА, а от 5 години е директор е на Моцартовия фестивал в Правец и председател на фондация „Опера и балет“.

Едва ли зад сухите биографични факти може да прозрете силната воля и неизчерпаемата енергия на Маестра Христина Ангелакова, за която операта отдавна е единственият начин на съществуване. Тя ме „разхожда“ из живота си без грам претенция и поза.

Как се стига от Исперих до „Ла Скала“?

Дълъг е пътят, но когато човек има цел, амбиции и силно желание, всичко може да се случи. Обаче едно желание не е достатъчно. Искането трябва да е съчетано с постоянство и с можене. Баща ми беше юрист, майка – секретарка в гимназията. Не са бивали непрекъснато на опера. Дори не знам в онези години дали са влизали. Татко сигурно, защото е завършил право в Белград и предполагам, че там е имал среща с това изкуство. Но имаше отношение. А Исперих, особено в ония години, беше едно малко градче, но каква интелигенция. Ненапразно давам непрекъснато този пример: Панчо и Любен Владигерови идваха да свирят в Исперих. Говорим за 1950-1952-ра година. Това са ни най-големите музиканти. С Панчо Владигеров се гордеем пред цял свят. Любен Владигеров ни помогна да купим първата ми цигулка. Но и в училище се грижеха. Ходехме да гледаме любителски оперети. В този затънтен Делиорман имаше условия за изкуство. В провинцията имаше много интелигенция, която сама създаваше събития.

Осъзнавахте ли къде сте стигнала, когато за първи път стъпихте на сцената на „Ла Скала“ – символа на операта?

Най-голямото ми вълнение беше, когато отидох да ме прослушат за центъра за специализация, който е в „Ла Скала“. Помня много добре, че трябваше да пътувам през нощта с влака от Рим до Милано, да пея през деня и отново да се върна през нощта с влака в Рим, защото нямах пари за хотел. А вълнението беше силно, тъй като в един момент си дадох сметка кой е стъпвал на тази сцена. В моята генерация уважението към големите певци е още по-голямо, отколкото е сега на по-младите. Идолите имаха по-големи мащаби. И тогава, като си представих първо големите певци, второ, всички мецосопрани: Фиоренца Косото пееше още, голямата Федора Барбиери, Джулиета Симионато, имах чувството, че всичко това вибрира във въздуха на сцената. Хубаво е. Пожелавам на младите колеги да успеят да преживеят такива емоции.

Кой беше първият ваш кумир, с когото излязохте да пеете?

Може би първото голямо име беше Павароти. Вече бях имала няколко ангажимента, когато ме поканиха да запишем операта „Луиза Милер“ в „Рай Торино“. Павароти ме впечатли веднага с неговото физическо и вокално присъствие. Просто не можех да си представя по-красив глас, не можех да си представя певец, който да пее по-леко. Сякаш правеше всичко на шега. Той беше човек със симпатия към всички колеги. За първи път тогава видях и буквално си опулих очите, че пие газирана студена вода. А тук всички лекари са ни казвали:  Като пееш, внимавай, студено не пий, не яж сладолед, на течение не стой. Всички тези правила при него не важаха. И аз си казах: Ооо, значи и така може да се стане голям!

После имахме възможност в Испания да се срещнем да пеем „Бал с маски“ и да бъдем десетина дена заедно с Павароти,  Мирела Френи и Кабайе. От разстоянието на времето, сега съм благодарна на живота и на късмета, че съм имала възможността да се срещам с тези хора, да пеем на една сцена, да бъдем в един ресторант, а някой път и в дискотека даже.

Кои са най-разпространените клишета за оперните певци?

Те сега съвсем се разрушиха. Тогава целият режим на оперния певец беше малко по-различен. Повече си пазехме гласовете. А газираното се оказва, че не е проблем. Зависи човек как свиква с цялата си физика. Вярно е, че когато се работи с един инструмент повече, той става по-чувствителен. Но колкото по-естествен е режимът, толкова по-лесен е и животът като певец. Тогава имаше много повече примадонщина – и в обличането, и в държанието. Аз живеех в Милано в дома на една графиня и тя много ми помагаше в намиране на дрехи. И винаги казваше: „Трябва като минаваш през улицата, трамваят да спре.“ Разбира се, аз бях на 27- 28 години, тя беше на 70 и вярваше, че оперната прима трябва да бъде забелязваща се навсякъде. Това ми е останало от нея. 

Липсва ми официалността в операта. Сега се ходи и по дънки и по кецове. 

Аз бях ядосала доста хора, когато бях директор на Софийската опера. Бях издала заповед, че не може да се влиза в партера и на първи балкон необлечени подобаващо. Не бива в операта да влезеш грубо. И това не би трябвало да звучи нито странно, нито старомодно, нито високопарно.

Славата е ясна, но как се преминава през паденията с достойнство?

Въпрос на характер е и на здрава нервна система. Защото и славата може да има пагубни резултати. Имала съм тежки моменти, имам и грешки, но все повече мисля, че сбърках, че се върнах.

Това е много тъжно.

Тъжно е, разбира се. Но във всичко, което правя, все се налага да използвам личните си познанства и приятелства, което не е нормално. Приятелите са длъжни да ми помагат непрекъснато. Би трябвало да бъде държавна политика. Да се помага на всички, които искат да правят нещо стойностно. Толкова ми се искаше да стана директор на Софийската опера. Дали не е била грешна тази амбиция? Защото аз си мислех, че ще я превърна в „Скалата“. Отидох там и тялом, и духом. Първа отивах и последна си тръгвах след спектаклите. А то не е във възможностите на един човек, ако наистина няма държавна политика и политици, които да мислят, че това наистина е визитната картичка на България.

Защо се хванахте в такова време да правите фестивала „Моцартови празници“ в Правец?

Не мога да не правя нищо. Това ми доставя удоволствие, а и виждам, че има хора, които имат необходимост и от такива събития. И стават все повече на нашия фестивал. Той е на 13 години, но в последните 5 е по-мащабен и привлича внимание. Явно имам болестта да правя нещата големи, истински. Операта е мащабно изкуство. Тази година фестивалът е от 12 до 16 юли, а програмата е моята голяма гордост. Събрали сме най-добрите изпълнители. Има и много иновативни представления.

Какви са мечтите ви днес?

С гордост мога да се похваля, че съм прясна баба. От почти 4 месеца имам внучка – Неда. Тя е най-голямото ми щастие в момента, защото аз станах майка в най-активната си кариера. И сега ми е мъчно за това, че не съм била достатъчно време с детето си. Затова се възхищавам много на Соня Йончева и Александрина Пендачанска, които си гледат децата. Сега смятам да наваксам. И мечтая да живея по-дълго, за да се радвам на израстването й.