Изгубени в превода

Снимки Галя Рулева и авторката

Ухото на неопитен слушател едва ли може да различи езика, на който говорят португалците, от този, на който се говори в Бразилия. В музикално отношение тези два сходни, но различни езика характеризират две от най-вълнуващите музикални течения – фадо (най-популярният жанр в традиционната португалска музика) и бразилската боса нова. Двата музикални стила също съществено се отличават, но общото между тях са нетрадиционните съчетания на звуци, които представляват за слушателя своеобразно “изгубване в превода“.

Да се загубиш може да е вълнуващо преживяване, често съпроводено с откриването на нещо ново. Да откриеш отново слушането, невъзпрепятствано от смисъла на думите, е приятно и отпускащо и дава простор на въображението, което се оставя да бъде водено единствено от музиката и ритъма.

Това, по което ще разпознаете звука на фадо, е специфичното звучене на португалската китара. Така,

както гайдата ви говори за просторните поля и нежните хълмове на Родопите,

приличната на мандолина португалска китара ви отвежда в средиземноморието, с една сладка тъга и лека въздишка. Тя разказва за португалската душа, изпълнена със страст и емоция. Фадо (на португалски се произнася фаду) е лична история, разказана по особено красив начин, с гърлен нюанс, който извайва мелодията от началото до края на песента.

Личната история на Ана Мура, описана с изразните средства на фадо, излиза извън рамките на собствената й страна. Наскоро тя изнесе концерт на джаз фестивала в Банско. Ана е носител на наградата “Амалия Родригеш”, известната фадо-изпълнителка от миналия век, наричана “Кралицата на фадото“. Това признание не е единственото в музикалната биография на младата певица. Нейните търсения и желанието й да изпълнява фадо я срещат с много музиканти, които творят в различни стилове. Тя с гордост споменава работата си с франкфуртския радио бенд. Списъкът със звезди, оценили гласа и таланта на Ана Мура, е впечатляващ.

Последният й албум Desfado (Дешфадо) е създаден съвместно с Лари Клайн, който е негов продуцент. Лари е знаков музикант, работил с легенди като Хърби Хенкок и Джони Мичъл, за която за известен период е женен. Затова не е изненадващо, че в този албум Хърби Хенкок е гост-пианист. За Ана той е невероятен музикант и творец, от който се възхищава и учи. През 2007-а година

Ана е поканена да изпее известната No expectations на “Ролинг Стоунс”,

заедно със самата група на концерта им в Лисабон. Това е част от проекта The Stones, който кани известни музиканти да изпълняват песни на “Стоунс” в интерпретация на госта. Тим Райс, автор на проекта, я представя на групата, а те са впечатлени от гласа и излъчването й. Музикантите я канят да запише две песни с тях, а малко преди концерта Тим й се обажда с предложение. Така, доста изненадващо и “без очаквания“, Ана се озовава на сцената с легендарната група. “Това си беше истинско предизвикателство, тъй като Мик пее тази песен шест тона по-високо от моя регистър.“

Мик Джагър разказва за първите си впечатления от нея: “ Видях как на сцената на задимения фадо клуб излезе едно невероятно красиво момиче, облечено в черна рокля, с дълбоки тъмни очи, а когато запя и усетих емоцията в гласа й, си казах : “Това е!“

И двамата са единодушни, че между фадо и No expectations има доста общи неща. Типично по рокаджийски Джагър отбелязва, че фадо е нещо като “португалски блус“, с присъщото на блуса меланхолично звучене, а Ана споделя, че много харесва песента на “Ролинг Стоунс”, тъй като има някак си “интимно“ звучене, присъщо и на фадо.

“Когато изпълнявам фадо, не мисля толкова за вокалната техника, а просто изливам това, което извира от душата ми“, споделя Ана.

Моята женска природа, копнееща за споделяне, се усеща добре в това фадо,

с редуването на протяжни песни за solidao y tristeza (триштеза) и усещане за радост (alegria) от танцувалните ритми. Едноименната песен от албума Desfado печели приза “Най-добра песен на годината 2012 “. Тя е доста игрива и танцувална за този стил, а текстът й представлява умела игра на думи: “Желанието на съдбата ми е да не вярвам в съдбата. Моята фадо песен се изразява в това, че нямам фадо песен. Ах, колко тъжна е радостта ми и как се радвам на дълбоката тъга“.

Именно това е и значението на думата дешфадо – “деконстриуране“, разчупване на фадо, игра на противоположностите. Името на песента не е произволно избрано. Тръгвайки от любовта си към традиционното фадо, Ана Мура се стреми да разчупи традициите в създаването на фадо музика.

“Основната ми цел е да създам свой собствен стил, да извървя моя път музикално и като личност. Преклонението ми към традицията съчетавам с новаторски търсения и затова работя със съвременни автори, млади хора, които пишат фадо текстове и музика по един наистина нов начин, като ги превръщат в актуални за времето ни послания”, казва Ана.

В множеството

музикални пътешествия, които успяхме да направим на джаз фестивала в Банско 2013,

нежният глас на една дива отново успява да постигне ефекта на “загубване в превода“. В приятната августовска вечер магнетичната Иви Мендез ни отвежда на хиляди километри – в екзотичната Бразилия, където музиката звучи все така чувствено и като откровение по женски. Стилът със звучното име боса нова (нова тенденция ), създаден през 60- те години на XX век, винаги те кара да се поклащаш ритмично в синхрон със звучните китарни хармонии. И докато самбата, също бразилска музикална територия, чиито корени могат да се проследят в племенните танци на Африка, се подчинява на инстинкта за движение на тялото с пламенна страст, боса нова леко и игриво прониква в естетиката на въображението и чувствителността на сетивата.

А Иви е босонога дива, от чиито песни струи жизнена виталност. Тя е родена и отраснала във ферма в Бразилия и притежава непринудеността на човек, дълбоко свързан с природата. На джаз фестивала Иви дели една сцена с няколко групи, но избира нейното изпълнение да е последно, за да може контактът й с публиката да продължи колкото е необходимо, да се случи без ограничения.

Макар че я сравняват с Бебел Жилберто и Шаде, Иви безспорно притежава свой собствен почерк, който съчетава боса нова елементи с модерен соул, smooth jazz и поп. Албумът й “Магнетизъм“ е комбинация от тези влияния и е достигнал „платинен“ статут по отношение на продажби, както и като отзиви от страна на критиката. Акустичният стил, в който твори, напомня на unplugged стила, за който са типични акустичните изпълнения в близък контакт с публиката.

Още като дете Иви е дълбоко свързана с Бога и най-ранните й срещи с музиката са всъщност нейните опити да общува с него. По-късно

тя усеща подтик да развива и споделя своят талант, защото той е “дар от вселената“.

След като известно време работи с продуцент от Рио де Жанейро, съдбата й я отвежда в Лондон, където започва работа в един от павилионите на живописния лондонски артпазар в Camden Town. Запознавайки се с хора от артсредите, тя успява да се свърже с продуцента на Шаде Робин Милър. Оставя своето гласово съобщение на телефонния му секретар. Очарован от начина, по който звучи гласът й, Робин й се обажда и й предлага да се видят и да работят заедно.

“Когато отидох в Лондон, не знаех и дума английски”, казва тя. Благодарна е за съдбата си, но смята, че човек понякога трябва да премине през процес на изпитания, за да отвори сърцето си и да се научи да оценява малките неща.

Иви пее и на португалски (така, както го говорят в Гоайния, откъдето е родом), но докато е на сцената, тя говори с публиката на английски, като споделя как е била създадена песента, която следва. “Сигурна съм, че и вие сте се чувствали по този начин. Аз имам дарбата да се изразявам музикално и затова я споделям с вас. Всички ние сме едно цяло. Аз се нуждая от вас и вие от мен. Това се нарича “магнетизъм“. Благодаря ви, че поискахте да дойда”. Този контакт с публиката и този “превод“ създава усещането за разговор с приятел, за откровение по женски.

“Това, което ме вдъхновява да творя, е животът. А той е низ от неизчерпаеми вдъхновения. И невинаги е съвършен. Но винаги е твоят живот. И си струва да се живее. До последната минута.“