Примата, за която пеенето е физическо удоволствие

Приятелите я наричат Джиджи. От петгодишна свири на пиано, но иска да стане балерина, а от шести клас започва тайно да учи ариите, които слуша как майка й репетира вкъщи.

Снимки: Мат Хенек и Виктор Викторов

Едва седемнайсетгодишна покорява с дебюта си в ролята на Виолета оперната сцена и оттогава продължава да ни прославя по света с блестящите си изпълнения на познати и на премиерно изпълнени от нея партии. Не стига, че има наследствен музикален талант (нейната майка е световно признатото сопрано Валери Попова, дядо й е диригентът и цигулар Саша Попов – основател на Софийската филхармония), освен с богат на цветове глас, е надарена с прозорлив ум и завладяваща артистичност. Дали е облечена в мъжки затворнически дрехи в ролята на Фиделио, или е изкусително елегантна като злата интригантка Агрипина в тоалетите на модния корифей Лакроа, Александрина Пендачанска винаги е ярка, вълнуваща звезда.

Блести от 30 години на най-престижните оперни сцени, има повече от 80 роли в репертоар от всички музикални епохи, признание от критиката и любовта на публиката,  три номинации за Грамми, дори публикува роман и пише нов… –  истинска съвременна, работеща, постоянно пътуваща и  взискателна към себе си примадона с две прекрасни дъщери и сплотено семейство.

Джиджи, познаваме се повече от 25 години! Какво се промени за това време в най-общ философски смисъл?

Истината е, че аз в момента се чувствам много по-млада, отколкото когато бях на двайсет и осем години. Дори казвам на децата си, че веднъж в живота си вече бях стара и никога повече няма да бъда, дори и на деветдесет години, защото никак не ми хареса. Стига тялото ни да е здраво, възрастта ни е изцяло зависима само от психиката… Да, минали са много години, откакто се познаваме с тебе, откакто пея, откакто изобщо съм възрастен човек, а все още се чувствам млада!  Ето, виждаш ме – обличам се с дънки, ходя с кубинки…

Дете си на прочута музикантска фамилия… Кога се влюби истински в музиката, в пеенето?

Бяхме дом, в който под един покрив живеехме 6 човека и всички свиреха на някакъв инструмент, а майка ми се затваряше и пееше в банята… Сега си мисля, че въпреки че сме били натясно, сме живели много добре, вкъщи беше пълно и с други музиканти, артисти, балетисти… А аз, когато не свирех, се опитвах да танцувам, защото много исках да стана балерина, но татко ми категорично ме спря. И всъщност ме спаси, защото, ако бях станала балерина, от 15 години щях да съм пенсионер. Днес нямам съмнение, че моето място на сцената е като певица. Физическото удоволствие от пеенето не бих заменила с нищо друго!

Операта „Манон Леско”, която майка ти репетира вкъщи, е била повратният момент, нали?

Така си беше. В шести клас бях, спомням си как се връщах от училище по „Жолио Кюри” и си слушах касети на уокмена (това беше страхотна новост тогава!), а касетката, която се въртеше най-много и накрая се сгъна от превъртане, беше „Манон Леско” с Мария Калас. Именно тогава, в тези пролетни дни – било е април 1982-ра или и трета година, се влюбих. Разбрах, че не мога да живея без пеенето. Чиста любов.

Изненада ли майка си, когато й сподели за тази любов?

Бях започнала да пея и да се записвам, когато съм сама вкъщи, един ден я извиках и й пуснах касетофона… Тя е мислила, че съм записала нещо изсвирено на пианото, но зазвуча Аида и аз на 12 години с Ritorna Vincitor и Ернани, и Травиата, и…  мама се разплака. Само каза: „Моля те, детенце, мъничко да почакаш”. Гласът ми тъкмо беше мутирал и все още променящ се, не му беше още времето, но аз изобщо не почаках, тайно продължавах да пея и вече на петнайсет години нямаше как и кой да ме спре.

А това, доколкото знам, изобщо не е хубаво за гласа – да се пее без вокален педагог в началото. Имала си късмет…

Да, имала съм голям късмет! Очевидно съм имала добра, силна вокална интуиция, а и ухото ми е можело да намери правилните места за поставяне на тоновете и на гласа. На петнайсет години майка ми ме заведе при Михаил Ангелов – никога няма да забравя! Както говореха, че Бръмбаров е заковал със златни пирони преходните тонове в гласа на Гена Димитрова, Мишо направи това за мен. Всъщност това беше началото, майка ми също започна да ми преподава и аз много бързо пропях, защото бях готова, макар и само на петнайсет.

В същото време си продължавала да учиш в Музикалното училище и да създаваш приятелства, съхранени до днес – с Хилда Казасян, с твоя съпруг Найо Тицин…

Пазя тефтер от втори клас, записала съм телефоните на всичките ми съученици. Момичетата съм записала като „приятелка” или „съученичка”, момчетата като „съученик”, а за Найо единствено съм написала „съОченик и другар”! Приятел явно ми е звучало малко двусмислено, та затова – другар. И оттогава Найо е моят „съоченик и другар”. После се опита да ми счупи главата с една ледена висулка в пети клас, не успя… е, аз го бях предизвикала, но оттогава сме всеки ден заедно. Бяхме и съседи, ходехме на училище заедно, водеше ни или моят баща, или неговият, или на Хилда… Все по-често си говорим за това, какви изключителни хора сме имали около себе си, как не сме си давали сметка като деца в каква среда растем. Имали сме истински късмет. Родителите на Найо бяха хора, каквито днес все по-рядко можеш да срещнеш. Хора със забележителни, високи изисквания към себе си и към света за красотата, за изяществото, това беше част от тяхната природа.

Опитвате ли се сега с Найо да пренесете и създадете подобна атмосфера на духовен аристократизъм за Сара и Валери в дома си?

Не бих го нарекла духовен аристократизъм, защото звучи като самоизтъкване, но се опитваме да продължаваме това, което сме научили от нашите родители. Не съм убедена, че успяваме напълно. Ще го разберем, когато децата ни станат възрастни.

Майка ми беше един изключително фин човек и бащата на Хилда с неговото невероятно чувство за хумор… Те ни научиха, че всички хора са такива, че това е нормално, че хората помежду си се отнасят така един с друг… Изведнъж се оказа, че не всичко е така в този свят. Но с нашите деца се опитваме да запазим това ниво на общуване. Правим всичко възможно да им показваме, че светът е красиво място.

Как се развиха красивият ти глас и невероятният ти диапазон във времето? Вече пееш и мецосопранови и т.нар. „междинни” партии като принцеса Еболи в „Дон Карлос”на Верди, Кармен на Бизе.

Гласът ми е, бих го нарекла, странен. Не са много гласовете с толкова широк диапазон. Това не е хубаво или лошо. Гласът е част от теб, както са ръцете или формата на очите. Той е част от моята физическа същност. Моята задача е била да запазя тази дарба, да я развия колкото се може по-добре.

Вслушваш ли се в гласа на гласа си?

 Много важен въпрос и се надявам млади колеги и певци да чуят този отговор. Защото е много важно да се вслушваме в гласа си и в това, което той ни подсказва. Така, както се вслушваме, ако ни заболи апендисит или зъб. Да, гласът ти казва кога е уморен, кога си му нарушил баланса, кога си го натиснал, натоварил повече, отколкото трябва. Не мога да разбера как е възможна липсата точно на тази чуваемост, която води до истински трагедии в някои професионални певчески битиета.

Има оперни прими, които живеят славен творчески живот с десетина-двайсет роли. А ти покри репертоар от ранна предкласика до съвременна музика. Защо го правиш, какво ти струва?

Права си, имам немалко такива колежки. А какво ми струва?… Най-вероятно много нервни клетки и препълнен хард диск. Моят глас се промени. Започна от един много висок глас – имах лекотата на колоратурния сопран, но тембърът ми никога не е бил напълно светъл, въпреки че пеех „държан сол” на трета октава и „Царицата на нощта” и фа-то беше щракване с пръсти. Особено много се промени гласът ми след раждането на двете ми деца, стана по-плътен. Не мога да кажа, че е било въпрос на специален избор да уча роли до безкрай.

Но продължава да ми е интересно и ме амбицира да се справя със себе си и до ден- днешен. Това е най-голямото предизвикателство – да успееш да се пребориш със собствените си съмнения, с това чувство и страх, които винаги стоят в тебе – ще го направя ли така, както искам да бъде, ще мога ли да се справя.

Казват, че си абонирана за ролите на зли жени в операта. Репертоарната ти колекция от злодейки като Агрипина наистина е голяма. Как намираш ключа към негативните образи?

Най-скучното нещо на сцената е да бъдеш себе си. Не харесвам образите на слаби жени. Да е „бяла и добра” – много хубаво, но когато е и слаба… умирам! Изпитвам вътрешна борба, защото не мога да го разбера, не мога да обикна персонажа, не мога да си кажа – ами тя е просто глупава. А има такива прекрасни образи, с прекрасна музика като Дездемона, която обожавам да слушам. Но не мога да си представя какво може да накара една жена да вижда, че мъжът й е бесен от ревност и я пита: „Къде е кърпичката, която ти дадох?”, а тя да продължава да говори за онзи, другия…

Как се пренастройва към различния маниер на пеене твоят инструмент, за да изпълняваш белкантови партии, Моцартов репертоар, и немски, и барокова музика, и съвременна?

Трудно е, но държа гласа си в кондиция. Благодарение на тези промени, които са често мъчителни, гласът се поддържа във форма. Работя много, търся всеки тон – хората до мен вкъщи знаят как понякога седя и търся с часове мястото на един-единствен тон или фраза. Няма друг начин. В момента, в който престанеш да извършваш този всекидневен труд – и това не го казвам само аз, а всички певци, които са имали сценично и вокално дълголетие – си приключил. Това е свързано с голямо усилие, но и с любопитство, защото разширяваш собствените си лимити. Докато ми е любопитно да правя това – ще продължавам да пея.

Джиджи, какво дава нов живот на старата дама Операта? Къде е мярата, която не трябва да се прекрачва в модернизацията на оперното изкуство?

Мярата е в добрия вкус. Иначе приветствам предизвикателствата, когато не са самоцелни. Ако един режисьор успее да създаде свят, в който да се потопя, започна да плувам в ново, друго пространство на познатото произведение – не мога да не кажа „браво”. Ето, такъв скандален и в същото време гениален режисьор е Дмитрий Черняков, с когото работихме в Болшой театър през 2011г. с първата руска опера „Руслан и Людмила” от Глинка. Учех това произведение и се чудех как ще го бъде, защото то е толкова скучно, толкова извън реалността и модерността… И изведнъж този човек направи нещо, което никога не би ми хрумнало! Той е ужасен като характер, тираничен човек, но направи нещо изключително. И в крайна сметка си струва.

А как се работи с тиранични режисьори?

Това са тези творци, които подчиняват света на себе си и изискват пълно послушание – подход, който не приветствам, защото лишава постановката от богатството на другия поглед. Смятам, че ние също може да допринесем със собственото си виждане. Така работим, например, с Торстен Фишер, с когото заедно изграждаме образа, цялото произведение.

Много твои колеги биха ти завидели, че пееш и на сцената на прочутата опера в Санта Фе. На какво се дължи славата й?

Всеки човек с малко по-висока чувствителност усеща, че в това Ню Мексико има странна енергия. Дали е от височината, от разредения въздух – платото е на 3 хиляди метра височина, метаболизмът ти сякаш работи по друг начин, цветовете са различни, виждаш как вали дъждът, можеш да го пипнеш… магическо е! Играеш с естествения декор на естествения залез. В последната постановка на „Саломе”, в която наскоро участвах, завесата се отваря и попадаш пред огромен прозорец, виждаш линията на планината и залеза на слънцето в реално време… невероятно! Затова Санта Фе продължава да привлича най-големите режисьори, диригенти, певци, и всеки си мечтае да отиде там.

Преди време беше казала, че вече не ти стига да пееш само, искаш и да играеш на сцената. И го правиш. В това ли е дълбочината на оперното изкуство – да се съчетаят актьорската игра и гласът?

Разбира се. Макар че има и такива колоси като Павароти, които е достатъчно просто да слушаш. Доминго е напълно различен – той е актьор, който играе с присъствието си, с всеки жест… И аз съм като натура по-скоро артист. Това е вътре в мен, но не, не съм достатъчно талантлива и не бих станала повече от посредствена театрална или филмова актриса.

Не спираш да се вълнуваш от политика, от проблемите на света, да изразяваш категорично и понякога гневно гражданската си позиция. Каква е твоята вяра и надежда за доброто на този свят?

Вярата ми е, че нашите деца са по-добри от нас. Виждам го всеки ден. Виждам, че те умеят по-добре от нас да приемат другите, различните от себе си, умеят да бъдат по-благородни, по-силни, да се страхуват по- малко. Друго поколение расте, на по-добри хора.