Цигуларката Дорина Марков: Музиката е универсална

Дорина Марков (или Dorina Markoff) е виртуозен български цигулар с международна кариера и признание. Стартира като концертмайстор на Софийската опера и балет, а днес заема ключово място в най-престижните оркестри в света: Лондонската филхармония, оркестъра на Би Би Си, Academy of St Martin in the Fields, Britten Sinfonia.

Дорина е единствената българка, поканена за водач на група цигулки в двата оркестъра на Операта в Сидни. Нейната цигулка е част от саундтрака на много блокбъстъри, сред които Skyfall, Star Wars, The Hunger Games, The Beauty and the Beast, Lord of the Rings, Interstellar, The Black Panter, The Avengers, Aladdin.

Паралелно Дорина преподава в „Кингс Колидж Лондон“.

Има някои неща, които не могат да се купят с пари; за всичко останало има Mastercard – това простичко послание, изречено преди точно 25 години в телевизионна реклама, плени въображението на милиони и насочи кампанията Priceless на Mastercard към формирането на една глобална платформа. Тази дума е синоним на Mastercard за създаване на специални спомени и преживявания, които станаха още по-важни през последните години, когато хората се събират отново и преоткриват своите страсти. От телевизионна реклама Priceless се превърна в дългосрочна глобална платформа за преживявания и празнуване на безценни моменти, активно свързвайки хората един с друг.

На 25 март по случай 25-годишнината от пускането на първата линия на Софийското метро, Mastercard® подари на софиянци безплатен концерт-изненада на виртуозната световна цигуларка Дорина Марков и приятели. Изненадата беше гледана от десетки хиляди софиянци на живо и на екраните на софийското метро. 30-минутното музикално преживяване беше представено на едно от най-емблематичните пространства в столицата – Ларгото.

Дорина, като една от най-успешните българки в света на музиката, можете ли да опишете накратко как изглежда отвътре този свят? Ветровито ли е, уютно ли е или атмосферата е като на Марс?

Благодаря за ласкавите думи. Чудесен въпрос, разсмяхте ме. Аз ще се възползвам от Вашата метафора и ще отговоря, че е като на Марс, въпреки че аз все още не съм ходила там, но кой знае какво ще се случи в следващите години. Та, на Марс е, защото е много ветровито и колкото по-нависоко се качваш, толкова по-силно брули вятърът, но, като се прибереш в базата, си на уютно и много защитено място. У дома си.

Доколкото знам, виртуозните музиканти поддържат безупречната си техника по същия начин, както най-добрите атлети в света поддържат мускулите си – с всекидневно упражняване в продължение на часове. Дори един ден на “леност” струва скъпо и се налага пропускът да се компенсира с още по-голямо усилие. Предполагахте ли, когато стъпвахте на пътя на класическия музикант, че избирате една от най-трудните професии, изискващи огромна упоритост и себеотдаване?

Това с ежедневното свирене е един кошмар! Ние започваме да свирим много рано – аз съм започнала на пет годинки и, като гледам моите деца и ученици, се чудя и мая как съм оцеляла и защо все още го правя. Ежедневно свирене без прекъсване повече от 45 години. Преди две години си взех лятна почивка за две седмици. Не бях почивала 12 години. И въпреки това отидох на каравана с цигулката, за ужас на моите съседи. Бях с цигулка и на сватбеното ми пътешествие на Мавриций, където всеки ден отваряха един от ресторантите в луксозния хотел специално за мен, че да мога да свиря два часа, защото след почивката заминавах на турне в Япония. А можеше да седя на плажа с коктейл в ръка…

Как стана този избор, помните ли?

Изборът с цигулката беше направен от майка ми. Любовта ми към музиката беше там отрано, но цигулката влезе в ръцете ми, след като ме приеха в музикалното училище и майка ми трябваше да ме запише на някакъв инструмент. На изпита, освен тоновите и слуховите задачи, рецитирахме и пеехме. Майка ми ме беше подготвила с един силно патриотичен репертоар – песента „Питат ли ме де е зората“ и едно прочувствено стихотворение за майката, но беше направила фаталната грешка да ми купи една нова грамофонна плоча с песни и стихотворения няколко дни преди изпита. Та, вместо за милата майка, аз изрецитирах стихче за едно дете, което погълнало слива с костилката и сега ще му порасне дърво в корема. А вместо песен за красивата България, пях за една малка птичка-щигличка. До ден днешен си спомням Руси Драгнев – един от членовете на комисията, който се смееше с пълно гърло и цялата сграда на Про Ориенте, старото музикално училище, се тресеше. До ден днешен изборите ми на репертоар са подобни. Майка ми тогава беше ужасно разстроена. Отказала да провери резултатите, та отишла баба ми и разбрала, че съм сред приетите двайсет деца.

Ако цигулката изисква неимоверна дисциплина и посвещение, какво дава в замяна, когато я “опитомиш”? Гледате ли на нея като на “живо” същество? Питам, защото ние, лаиците, често описваме инструментите така, сякаш имат душа.

Не, нямам такава асоциация. Всъщност нямам особена емоционална връзка с цигулката. Гледам на нея като на гира. Уред за усъвършенстване. По принцип мъжете цигулари повече се захласват в някакви любовни отношения с инструментите. Аз съм по-прагматична и гледам да си свърша работата. Шегата настрана: за съжаление онези много специални инструменти, които имат собствени гласове и души, често не са лесно достъпни. Аз не притежавах добри инструменти и затова беше много важно да се науча да свиря добре на какъвто и да е инструмент. Трудно е да си романтичен, когато нещо ти е трудно и не работи добре. Ние, жените, това го разбираме, защото винаги се мъчим от нищо да направим нещо.

Кое ви прави най-щастлива като професионалист?

Прави ме щастлива, че СЪМ професионалист. Че имам професия, че съм добра в нея, че съм положила усилия и има резултати. Това, че съм наравно с мъжете в моята професия ме радва много, защото жените винаги имат много повече задължения в дома и с децата. Трудна работа е да си и домакиня, и професионалист, и аз се гордея, че съчетавам и двете, надявам се успешно.

Имам усещането, че класическите музиканти и по-специално цигуларите, съумели да излезнат от канона, смесвайки днес жанровете и поднасяйки един различен и по-лесно смилаем музикален продукт, се приемат много радушно от съвременната публика. Някои от тях дори се превърнаха в нещо като рок звезди. Точно ли е усещането ми и това ли е рецептата според вас – демократизирането на класиката, разкрепостяването на музиканта?

Аз вярвам, че музиката е универсална. Просто трябва да има възможност да достигне до слушателите. Няма дете, което да не обича Малка Нощна Музика или Турският марш. Моцарт и Бетовен са по-популярни от Хари Стайлс, ако децата имат възможност да ги чуят. Мелодията си е мелодия. Само е важно да е добра и качествена.

Вие самата имате своя почин за смесване на жанровете – фестивала Bring up the music, организиран от вас. Разкажете ни повече за него?

Bring up the music е моят плейлист и начинът, по който музиката ми влияе и присъства в моя живот. И тъй като смятам, че аз съм един най-обикновен човек, който просто обича музиката, я споделям с другите “обикновени” хора. И те ме разбират! Много нелепо и жалко е да се мисли, че едни музиканти са по-специални от други. В моите музикални вечери публиката има възможност да чуе всякакви жанрове музика: класическа, поп, кънтри, джаз, изпълнени от едни и същи майстори-музиканти. Тъй като съм свирила всичко – от Павароти и Доминго до Стинг, Ози Озбърн и Адел, знам, че структурата е различна, но емоцията е еднаква.

Публиката на Bring up the music е безкрайно разнообразна – от млади до стари – всички се забавляват, чуват различни истории, шеги, виждат видео материали, които ги приближават към музиката, която слушат. А тя е изпълнена от едни от най-добрите професионалисти в света. Bring up the music е отлично шоу и, смея да твърдя, бъдещето на класическата музика.

Работите за най-прочутото звукозаписно студио в света – Abbey Road Studios в Лондон, където по традиция се записва музиката на едни от най-големите холивудски хитове. Кой е най-яркият ви спомен от легендите, с които сте работила там?

Много са. Непрекъснато се случва да се изненадвам от невероятния ми късмет. Всяко влизане в студиото за мен е празник. Стинг веднъж избърза да ми отвори и задържи вратата на Аби Роуд като истински джентълмен. Един от най-любимите ми моменти в живота. И след това прекарахме 6 месеца в разговори. Но списъкът е много дълъг. Хавиер Бардем, Хю Грант, Анджелина Джоли, Ема Томпсън, Пенелопе Круз, Джарвис Кокър, Сам Мендес, Мерил Стрийп, Стивън Зондайм, Гари Барлоу, Ноел Галахър….това е, без да споменавам композиторите и всеки един от тези спомени е безценен.

В целия този интензивен професионален живот, а и с две сравнително малки деца, успявате ли да опазите някакво лично пространство само за себе си?

Не. Почти никакво. Никога нямам време за почивка и това ме ядосва. Мечтая за безвремие и безотговорност.

Пандемията беше изключително предизвикателство за всички артисти и творци, за които е ключово важен живият контакт с аудиторията, спектаклите, концертите… Имаше ли нещо, което научихте в периода на “голямото затваряне”? Как оцеляхте?

Пандемията беше истински кошмар. Тъй като съм и емигрант, съвсем осезателно почувствах, колко невероятно важно е да има хора около теб, подкрепата на близките. Аз, както и всички ние, се сблъскахме с едни ужасни страхове за нашата чупливост и крехкост. Срещнахме се с нашата липса на вяра – в бог, в институции, в политици, в наука… Първичното изплува, чувството за самосъхранение, самота… трудно време. Много трудно.

За радост, можех да ходя на работа. Една шепа музиканти в Англия, аз в това число, имахме привилегията да продължим да работим, за да записваме музиката за телевизионните програми. Това помогна. Но основното нещо, което ме караше да се стегна, бяха децата. Те имаха нужда от стимулация, от хумор, от музика, от филми… Животът продължаваше. Малкият ми син се учеше да пише. Онлайн. Големият се готвеше за приемен изпит с математика и есета на 6 години! Купища изписани страници домашно училище! И пак добре, че имаше онлайн. А ако нямаше? А ако нямаше ток? Но аз обичам свободата и хората, затова ми беше много трудно, както на всички нас. Не трябва никога да забравяме. И да оценяваме учителите. И да пазим свободите си. Пандемията отключи много полезни разговори за нашите свободи…

Какво ви помага в неутрализирането на стреса и болките?

Ами… не се замислям много дълго. Давам напред. На английски казват: “This too shall pass” – и това ще отмине. Не вярвам в перманентните състояния нито на щастие, нито на тъга. Времето лети и затова един ден е като година – с всякакви емоции в него.

Няма да кажа, че съм позитивна, защото всъщност не съм. Цинична съм, но гледам на живота си като на благословия. Нито съм гладна, жадна, без документи в някоя емигрантска лодка, нито нося ведра с вода в пустинята в Африка. Аз съм огромна късметлийка дори само поради факта, че съм родена, където съм родена. Гледам да спортувам, да се движа, да чета, пиша, гледам филми… Да се надявам, че така ще продължава и че ще съм здрава!

Живеете сега в Лондон, но сте израснали в София и, понеже сме от едно поколение, ще си позволя да ви питам каква следа е оставила в паметта ви онази София от детството и младостта ви? Тя определено беше много по-различна от днешната – с метрото (навършило току-що 25 години), трафика и презастрояването…

София от моите спомени е прекрасна. Но това е спомен за младостта. София на моите мечти е една комбинация между настоящето и миналото. Детски площадки с много деца, никакви коли, по-малко бетон, но и метрото! За мен най-кощунственото разрушение в София е, че няма вече детски площадки и пространства за децата. Това е ужасно! Недопустимо!

Изобщо с времето – тъй като ние българите, бидейки и франкофони, обичаме носталгията, си мисля че едно време е било по-лесно. С по-големи снегове, евтино олио, два канала по телевизията и вкусни домати. Шегувам се, но има някаква истина и в това. Аз не съм носталгична към празните щандове и показните магазини, но си спомням гледката на Витоша без всичките тези кибритени кутии от апартаменти по нея. Спомням си вечерната тишина без ръмжене от двигатели на надбягващи се коли с агресивни шофьори и шофьорки. Спомням си тълпите от деца, играещи народна топка или кър зад блока. Спомням си балканчетата, а не електрическите скутери. Спомням си, че възрастните можеха да се скарат на децата, ако те правят бели или боклуци. Спомням си чудесни самоиронични филми. Но, мила Мира, може би просто остаряваме?