Цигуларката Лия Петрова, която не спира да учи и експериментира

За Лия Петрова музиката е страст и това си личи всеки път, когато е на сцената. Тя пренася тази любов и емоция във виртуозните си изпълнения. От малка решава, че нейният път в живота ще е свързан с цигулката и не позволява никой да я убеди в противното. Много бързо става ясно, че изборът й е бил правилен, и тя започва да демонстрира таланта си.

Снимки: Simon Fowler

Лия расте в музикално семейство, но майка й няма желание детето й да се занимава с музика професионално, защото е запозната с трудностите на този път. Лия обаче е целеустремена от 4-годишна, а още на 6 години започва да трупа награда след награда.

От много рано Лия получава възможност да се учи в някои от най-добрите школи в Европа. Първо заминава за Германия, след това учи в Брюксел при един от най-големите цигулари – Огюстен Дюме. Продължава в Музикалната академия „Ханс Айслер“ в Берлин при Антие Вайтхаас, минава и през Швейцария, преди да се озове в Париж, където живее от около пет години.

През 2016 година, когато спечели първата награда на конкурса „Карл Нилсен“ в Дания, което й отваря нови врати. Като солист, Петрова работи с Оркестъра на Париж, Филхармоничния оркестър на Радио Франс, Филхармонията на Люксембург, Симфоничния оркестър на Антверпен, Филхармоничния оркестър на Нидерландското радио, Филхармонията на Монте Карло и много други.

Работи с водещи диригенти,

редовен гост е редица фестивали, а от 2020 г. е организатор на фестивал в Париж, който вече е редовна част от културния афиш на френската столица.

Връзката между Лия и цигулката се ражда още докато е много малка. „Започнах много рано, малко на своя глава. Мама е учила пиано в консерваторията, а вуйчо ми е композитор и аранжор. Майка ми не искаше да съм музикант. Тя беше против, но аз доста настоявах. На своя глава накарах вуйчо ми да ме научи малко в началото. След това в един момент всички бяха единодушни, че е добра идея“, спомня си тя.

„Имах късмет в началото и много бързо се наредиха нещата добре. На пет години беше първият ми концерт с оркестър, на 6 години бях наградена с медал Моцарт от Юнеско. Така се стекоха нещата. Имаше много знаци от рано, че това ще е моят път, просто имах късмет.

От малка много обичам да свиря,

да се упражнявам, не само да свиря на сцена, обичам работата с цигулката – ежедневната работа, която е, абсолютно задължителна и изисква страшно много време“, разказва цигуларката. И допълва: „Имаше идеи да се насоча към друг инструмент, но аз исках да свиря на цигулка. Много ми беше важно това. Абсолютно сама си бях наумила, че това е моето нещо. След това много са ми помагали моите родители, моето семейство, но в началото беше война. Спомням си, когато майка ми ме записа в Музикалното, беше скрила документите и каза: „Виж, аз няма да се занимавам. Много е далече Музикалното от вкъщи. Ако искаш да се занимаваш с това, ще трябва много сериозно да си помислиш и да си на 100 процента сигурна. Иначе няма да те водим наляво-надясно, просто да си променяш мнението“.

Когато от толкова рано човек започва да се занимава с музика на високо ниво, това често е свързано с лишения и жертви.

Цигуларката не съжалява за изборите си

и не смята, че е пропуснала нещо в тези ранни години.

„Не съжалявам, защото си е абсолютно мой избор. Имах чудесно детство, свирих много. Страхотно си прекарах, имах много добри приятели. В Музикалното училище атмосферата беше страхотна. От малки всички бяхме музиканти и свирехме заедно, играехме заедно. Аз бях страшно палава. По никакъв начин не съм чувствала, че съм изпуснала нещо. Не се научих да карам колело достатъчно рано, на ски нямах право да ходя – неща, които са опасни за ръцете, но иначе по никакъв начин не съм била затворена вкъщи да свиря. Аз сама обичах да го правя“, разказва Лия.

Спомените й за времето в Националното музикално училище си остават едни от приятните. Това е една причините всеки път, когато се връща в България да мине поне за малко и да се разходи из квартала около Докторската градина, където се намира то.

„На 11 години започнах да уча в Германия, но паралелно със София.

В Германия бях със статут на млад студент.

Това представляваше уроци по цигулка. Веднъж месечно ходих за по 3-4 дни. След това се прибирах, за да съм на училище в България. Пътувах много, през лятото ходех по майсторски класове, конкурси… Това ми помогна, защото имах допир с различна култура. Германия за цигуларите, и като цяло за музикантите, е една от най-добрите школи в Европа. За мен беше мотивиращо от толкова ранна възраст да съм там, заобиколена само от по-големи студенти, които са много по-напред. Това много ме разви и ми помогна. На 18 години заминах да уча и да живея в чужбина. В началото беше в Брюксел, после живях 7 години в Берлин и сега от 5 години насам – в Париж“, споделя Лия.

Тя не може да отличи човек, който да е имал най-голям отпечатък върху развитието й. От всеки е добавяла по нещо, докато се превърне във виртуоза, който е в момента: „Всеки ми е дал много. В Брюксел учех при Огюстен Дюме, един от най-големите френски цигулари, голям майстор на това изкуство. Той ми даде много за френския репертоар и чисто като човек – изключително щедър е в артистичен план. След това Антие Вайтхаас, при която учех в Берлин. Тя страшно много ме разви в съвсем друг репертоар, по-немски репертоар,

научи ме много за баланса между емоциите.

В Швейцария също имах страшно интересен опит. В тази професия няма момент, в който спираш да се учиш. Учиш се, докато свириш, докато държиш цигулка в ръка. Мисля, че различните школи са допринесли за развитието ми. Естествено, в един момент човек създава свой личен почерк и стил, но ние, класическите музиканти, свирим музика, която е писана преди много време. Тази култура и история има голямо значение за начина, по която я разбираме и интерпретираме. Не е важно само аз какво искам да кажа, както например при един художник, когато започваш от едно бяло платно. Докато при нас вече има текст, който е написан, и интерпретацията е важна, но и това да предадеш на хората това, което композиторът е искал да каже“, смята музикантката.

Лия споделя, че й е интересно да експериментира с репертоара, да открива нови неща. Идеалният вариант за  нея е да има разбиране между диригента и солиста. „Повечето диригенти се съобразяват с интерпретацията на солиста, тъй като ти си този, който държи инструмента в ръка. Най-интересно и най-вдъхновяващо е, когато е взаимно – ти взимаш нещо от диригента, той взима нещо от теб и се получава нещо общо“, казва цигуларката.

Изключителното й ниво води до покани от цял свят, работа с различни оркестри и диригенти. Тя не мисли за това доколко е успявала в една сфера на огромна конкуренция,

оценява свободата, която има като артист,

но и усеща негативните страни.

„Наградата в Дания отвори много врати. Това е някакъв вид успех. Единствената сигурна формула на успех, може да звучи като клише, но е любовта към музиката. Това е страст. Не е просто работа, това е нещо много повече. Иска се човек да знае много ясно към какво се стреми. Да си солист цигулар – много хора смятат това за крайна цел. Има много позитивни страни, много си независим, имаш много артистична свобода, но има много трудни страни, свързани със страшно много пътувания. Да си далеч от вкъщи, да си по летищата. Свързано е с много самотни моменти. Повечето време си сам. Човек трябва да е наясно с това какво иска и да е готов да върви по този път“, споделя Лия. Но най-важното за нея си остава безкомпромисната любов към музиката.

„Дали съм успяла? Не си задавам този въпрос. Всичко е толкова субективно. Не се чувствам неуспяла. Но има още толкова много неща, които мога да направя в артистичен аспект – като репертоар, като проекти, като неща, които мога да уча. Човек си казва: Аз това го правя и е страхотно, но си казва и: Аз нямам друг живот, който е по-спокоен, вкъщи – семейство, деца. В един момент идват и тези въпроси“, разказва музикантката.

Когато е на сцената, отстрани изглежда, че е в абсолютен синхрон с музиката и се

наслаждава на всеки миг.

Как изглеждат тези моменти през нейните очи: „Наслаждавам се. Естествено, че има моменти на голяма концентрация, на усилия – физически и емоционални. Обменът между музикантите на сцената и публиката – това е една енергия, обмен на емоции. Това на мен ми е интересно – живото изпълнение, връзката, която се случва между музикантите и публиката. Публиката ти дава страшно много по време на един концерт.“

Класическата музика е свързвана с традиции и миналото, и често се задават въпроси как тя да стигне до по-млади слушатели. Един от начините е с модерна визия и презентация.

„Мисля, че не трябва музикантите да се затваряме само в традицията. Традицията е нещо страхотно и важно. При нас това е центърът, то е неизбежно, то е част от всичко, но смятам, че ние живеем днес и това, което правим, трябва да бъде презентирано сега. За всички музиканти я има тази кауза – да има по-млади хора по залите. Смятам, че тази цел е напълно постижима. Всичко е въпрос на начина, по който се подхожда. На фестивала, който организирах в Париж, една четвърт бяха млади хора, под 30 години. Аз държах на да е безплатен за всички студенти и ученици под 28-годишна възраст. Хора, които не са били на подобен концерт, за първи път чуват класическа музика, става им интересно, искат пак да дойдат. Може би можехме да спечелим малко повече пари от билети, но

за мен е по-важно в залата да има много млади хора.

Това беше четвърто издание, първото беше по време на пандемията, нямаше публика още, само по телевизията го даваха. Аз не правя компромиси с програмата и репертоара. Слагам в програмата произведения и композитори, които ми харесват и имат някаква връзка помежду си на някаква тема. Въпреки това залата беше пълна“, разказва Лия.

Друг вариант за популяризирането на класическата музика е чрез смесването й с други стилове: „Смятам, че има много възможности човек да смесва стиловете по интелигентен начин. Когато има някаква истинска идея. Когато е направено така и има някаква артистична мисъл, ми е супер интересно и смятам, че може да се прави повече в класическата музика. Когато някой прави това просто, за да смесва стиловете, не ми е интересно.“

На последното издание на фестивала, който тя организира, Лия изпълни и соната от Оторино Респиги, която е част от новия й албум. Другата част от албума е Концерт за цигулка на английския композитор Уилям Уолтън, за който тя казва: „Той е страшно красив, много, много,

много труден, страшно виртуозен, блестящ.

Много рядко се свири, тъй като е толкова труден, че повечето хора не го свирят. Аз имах възможността да го запиша се един уникален английски оркестър – Royal Philharmonic Orchestra. Това беше английски концерт с английски оркестър и с английски диригент.“

От около пет години, Лия свири на един великолепен инструмент, произведен в Кремона през 1737 г. „Цигулката е почти 300-годишна, дело е на Карло Бергонци. Той е наследил ателието на Страдивариус, чиято фамилия го е избрала. Засега имам голям късмет да мога да свиря на нея“, обяснява музикантката.

Въпреки многобройните си участия из Европа и на други континенти, Лия всяка година има концерти и в България. Тя зарадва родната публика и през първата половина на годината, а в началото на септември ще направи поредното си участие на „Аполония“. На 23 ноември пък ще бъде в зала „България“, където ще изпълни творби на Бела Барток и Игор Стравински, заедно със Софийската филхармония.