Всяко време си има своя танц

Дълга и противоречива е историята на танца. Тя помни и спокойни, но и твърде бурни времена, свързани със забрани на новите танци под един и същ предлог: „безнравствени“. Но това не е възпирало въображението на човека.

Ако проследим развитието на танца, ще видим, че той не е служил само за развлечение, а има дълбока връзка с материалната и духовната култура на времето, през което е създаден. Историята на танца ще разкаже за начина на живот на един народ, за нравите и обичаите, за душевността му.

Но нека започнем от валса. Сензацията на XIX век! Откъде води началото си? Негов първоизточник е немският народен танц лендлер, дошъл до Виена по Дунава от Шварцвалд. Той се отличавал с резки подскачания. Негови мотиви могат да се намерят в творчеството на Бетховен, Шуберт, Вебер.

Виена, началото на миналия век. В популярния танцов оркестър на Памер свирил на цигулка и дирижирал композиторът Йозеф Ланер. В същия оркестър започнал да музицира и Йохан Щраус — баща. Памер и Ланер, увлечени от лендлера, решили да облагородят народния танц. Музиката в 3/4 такт да се играе по-бавно, като при това танцьорите да не подскачат, а да провлачват крака, въртейки се в прегръдка. Измислили и името му — валс (от немското „валцен“, т. е. плъзгайки се като обръч).

Избухнала истинска буря!

Дотогава в благородното общество при танцуване партньорите си подавали не повече от три пръста. Пазителите на морала били дълбоко възмутени, а няколко години след появата на виенския валс император Павел I подписал в Петербург указ за „запрещението на пляската, именуваща се „валс“, по… морални причини“! Но да се спре валсът било невъзможно.

В края на века се появява кейк-уокът, в основата на който стои негърският ритъм, увличащ със своята буйност. Но модата му е кратка. Преди Първата световна война се играят по-бавни и по-сантиментални танци — валс-бостон например, наречен на едноименния град.

През 1910 г. в Европа идва тангото. Отново възмущението на „моралистите“ е безкрайно. Тангото, противно на всяко благоприличие, налага плътна близост на партньорите. Този танц се ражда в края на миналия век от сливането на многобройни музикални течения. За първи път запяват мелодията му емигрантите — самотните бедняци от Южна Италия, дошли в Рио де ла Плата с мечтата да спечелят пари. Тя е пропита от носталгия — носталгия по родината, по изчезналите приятели, по изоставената майка и преди всичко носталгията

по любовта, по жената, уви, винаги невярна.

Може би затова едно от най-популярните танга, което и до днес можем да чуем в най-различни интерпретации от най-различни състави и изпълнители, е „Ревност“ от Гаде.

Тангото се налага със своя нов ритъм, екзотичен „аромат“ и страст. Организират се школи за танго, отварят се кафенета „танго“, шият се рокли „танго“, кръщава се цвят „танго“…

След Първата световна война ритъмът на живота се изменя, ускорява се: кина, дансинги, барове… Появява се фокстротът. Танците стават по-динамични. Играещите двойки не се плъзгат, прегърнати буза до буза, а под-качат, кършат рамене, тракат токове. Модата е донесла шими-шими, уанстеп, ява, чарлстон.

И така, почти всяко десетилетие идва със своя танц. В навечерието на Втората световна война е на мода един по-спокоен танц — ламбет-уок. И докато предвоенна Европа му се възхищава, в началото на 40-те години отвъд океана вече танцуват буги-вуги. В Европа той идва след войната, а после настъпват латиноамериканските ритми: самба, румба, мамбо, калипсо, ча-ча-ча, маренго, конга. пачанга, лимбо, хула-хуп… Откъде водят началото си те? Преди всичко от карибските танци; най-запазеният от които е румбата, появила се преди 400 години, с идването на първите африкански роби в Куба. Мамбото е издънка на румбата. Маренго идва от древ­ния остров Санто Доминго, а Тринидад изявява категорични претенции над калипсото, въпре­ки че можем да намерим песни и танци на калипсо в Ямайка, както и във всички карибски острови. И така, истински водо­въртеж от латиноамерикански ритми… Но да не избързваме!

„Бомбата“ избухва 1959 г. и тя се казва „рок енд рол“ — танц, който съперничи на акробатичните номера в цирка.

Какво е рокът? Чувствител­ност? Или начин да се изрази дадена идея със средства, вариращи от крясък до ярост и страст? То­чен отговор сякаш не може да се даде. Рокът три пъти започва живота си отначало и сякаш няма намерение да остарее. Капризите на модата ни го поднасят в мно­го разновидности — „хард“, „прогресив“, „пънк“, „хеви ме­тал“, „арт“, „фолк“, „джаз-рок“ и други.

Но да се върнем в началото на 60-те години. На мода е друг шлагер — туистът! Помните ли този „нездравословен“ танц? Колко изкълчвания и увредени стави предизвиква той! И с още нещо ще запомним туиста: той раздели партньорите, и то за дъл­го! Появи се линеен и фронтален строй в редиците на танцуващи­те. Това бяха танците медисън, хали-гали, леткис и други.

От средата на 60-те години гос­подството на бийт и рок- музиката е безспорно. Зареждат се мемфис, уилсън, джърк, шингалинг, салс, бъмп, пънк-рок, кумбът, пого, диско… Дискомодата придоби твърде широко измере­ние: появиха се дискофилми, дискосалони, дископрически, дископанталони, дискочанти, дискочорапи, крем, шампоан, парфюм… Всичко диско, диско!

„Ако става въпрос за качество, дискомузиката е кръгла нула“ — заявява Рикардо Бертончели, автор на редица книги за популярната музика.

Но въпреки че е построена на базата на един огромен коктейл от мелодии, разбити със 120-140 удара в минута, успехът на дис­комузиката е голям. Да изброя­ваме ли още съвременни танци? Та те са повече от сто!

Времената се менят, поколе­нията идват едно след друго, сменят се и танците. Нека бъдем оптимисти — да се надяваме, че ще останат да живеят онези тан­ци, които създават не само при­ятни минути за отмора, за ко­лективно веселие, които носят и естетическа наслада.