ЗАВИСТ
Абсолютен тъпанар. Взе да изневерява на жена си със семейна. Сто пъти му казах: Да чукаш омъжена, това е да отдаваш дължимото на институцията. Безсмислен риск. Незначителна забежка. Венцеславиш семейството в чуждо ложе. Това не е изневяра. Това е венец на навика в други форми.
Ники върти шивашки цех в Костенец. На четиридесет години му провървя в бизнеса така, както не му провървя в семейството. Докато в бизнеса трупаше активи, в дома трупаше монотонност. Щампа след щампа. Какво да се прави, както казва Гьоте: угасват пламъците на любовта в семейното огнище. Ники казва: Във витрината на семейството се вижда само кройката, моделът е във въображението.
Абсолютен тъпанар. Взе да ръси подобни сентенции, за да ни подготви. За да се мотивира. Само чакахме кога ще разкрои новата си роля. Изигра я в София, в бутика си на „Раковски“, открит с помпозен коктейл и фойерверки от „Огнена хризантема“.
Абсолютна кучка. Шефката му на салона. Нещо като гейша, посреща и изпраща клиентите с поклони, с онази усмихната щампа, зад която винаги има още едно значение. Кафе? Чай? В нашата пробна стените са от кристални огледала, вижте. За вас отстъпка в цената. Пак заповядайте!
Абсолютна трийсетгодишна семейна твар. Красива като въображение. Егати! – ахнахме вкупом.- Откъде я намери?
От съдбата, братя. Ако съдбата се казва клуб „Велвет“. Защо да плащам на сеанс, когато мога да я взема на заплата.
Ние: Клуб „Велвет“? Той: Да, бе, ония кукли, дето си свалят и прашките накрая.
Отидохме в клуб „Велвет“. Наистина ги свалят. Тук всеки има своя хълм. Гладък като стъкло. Труден за изкачване.
Просто знаехме, че е готов. Готов да се изкачи по въображението си. Мисля, че стигна върха. Изглеждаше щастлив. Завиждахме му, разбира се. Както се разбира, че една такаваекспедиция винаги има проблеми със спускането. С прибирането в навиците.
Правим го в апартамента на сестра й, сподели Ники на две водки. Не върви да се влачим по хотели. Да ти кажа, даже едно кафе не смеем да изпием където и да е. Конспирация, брат!
Аз: Да, бе, да.
Завиждах му.
Той: Ако случайно ни гепят, не дай си боже, ще кажем, че сме идвали у вас. Така де, кво ти пука. Разведен от десет години. Сестра й семейна, нали разбираш.
Аз: Да, бе, да.
Завиждах му. Какъв глупак! Аз.
Минаха три месеца. Дойде лятото на миналата година, жарко лято, ако помните.
Една е тръпката да реализираш изневярата, друга е да я прикриеш. Началото е винаги по- лесно от края. Гафовете стават на финала. Малко преди съдията да отсвири лудостта ти. Съдиите се оказаха двама. Съпругата на Ники и мъжът на гейшата. Прибира се една вечер нашият и кво да види: в хола си пият кафето двамата с рогата. Съпругата проследила Ники, аха, значи тая е кучката, хоп телефончето от касиерката на бутика. Алооо, приятелю незнаен, случайно да знаеш, че мъжът ми чука жена ти?
И къде го правихте? – попитали съдиите онази вечер в хола. Ники, за да спаси фамилната чест, отвърнал: Как къде? У Мито.
Кой Мито? – изревал измаменият. Едър мъж, с кожено яке без ръкави, яки, космати ръце, видими бицепси, коса нула номер. Мутра! Махнах я от „Велвет“ – изръмжал измаменият, – да не й зяпат оная работа. Викам си: бутик, сериозна професия, е, хилава заплата, ама… Кой Мито? – пак извикал мъжът.
Е, кой – уточнила съпругата на Ники, – оня, писателят, разведеният курварин.
И тъй, юни миналата година. Няма да забравя: понеделник, двайсет часа, тъкмо Ани Салич ми усмихна вечерта, навън се звъни. Отворих. Помня – миг, само миг! – як мъж с космати бицепси. Прасна ме в муцуната, преди да попитам… Втори път. Помня и тежките му сандали. Ония модните, с налчетата и металните върхове.
Две седмици по-късно в болницата пръв на посещение влетя Ники.
Благодаря ти! – каза.
Беше щастлив.
За какво му завиждах?
ЩАСТЛИВА, ВЪЗПИТАНА, СЕМЕЙНА
Изневеряваше на жена си, защото я обичаше. Всяко кръшкане е тухла в основата на семейството, казваше. Беше на трийсет, твърде неопитен да се ориентира в чувствата си към нея. Майката на двете му деца. Не я възприемаше със сърцето си. А с разума. Боготвореше я. Беше я превърнал в собствена религия, дома – в параклис на неясните си представи за любов. На трийсет откри, че никога не се е влюбвал. Ожени се първи курс студент. В Машиностроителния. За колежката. От Каспичан. Чух една негова състудентка години по-късно: Валери, Валериии, откакто те помня, си все женен и все плешив.
Изневеряваше не за спорта. Не за бройката. Изневеряваше, защото се бе оженил за първата си жена. Мислеше, че ще излъже Фройд: беше сигурен, че сексуалната психопатология е болест за други. Не знаеше, че постоянните му изневери се бяха превърнали в диагноза. Говорих му неведнъж, дълго, съзнавам – досадно. Изтърпяваше ме само защото зависеше от моя ключ. Апартамента на щастливо разведения писател.
Сега, толкоз време по-късно, когато годините стават все по-бързи, а тялото – по-бавно, разбирам, че сме били комбина с него. Валери ми прекъсваше връзките. Режеше ги категорич¬но. Всяко ново момиче, пристъпило спалнята ми, крещеше: Пак си водил кучка! И в банята: Снощи кърпата не беше жълта. Или в кухнята: Мръснико, даже червилото по чашата не си махнал!
Как да обясня, че преди мене е идвал той, из- неверникът. А и коя ще повярва.
Веднъж дойде тя. Жена му. Беше щастлива. Благодаря ти, каза. Винаги след изневяра Валери ме разпаря от секс.
ВИНО И ОТМЪЩЕНИЕ
Страшно хубаво вино! Наздраве, приятелю! Вино от Елхово. Оттам е Рада, жената на Максим. Едно вино с много значения. Те преминават през устните, езика, гърлото и на всеки пункт си сменят ролите. Различни аромати. Послевкус. Сякаш, пиейки, ние разсъбличахме виното.
Рада е проклета жена, абсолютна провинциалистка. Това ще рече: мнение по всички световни и вътрешни проблеми. Виното на татко от Елхово ни помагаше да не я слушаме. Ние чувахме звъна на чашите. Ние си говорехме с Максо на езика на виното.
Една нощ, докато Максо спи неприкосновено щастлив, тая кучка да вземе да отвори канелката. Еликсирът – в кофи и легени. Петстотин литра в градината. До капка изпразни бъчвата.
Лиши ни от общуване. Максим полудя. Цял месец се терза, докато отсече: Почвам да й изневерявам.
Понесохме се върху виното на плътта, узнахме десетки аромати, пиехме от чаши и напръстници, общувахме в тройки и четворки, в моя апартамент, в банята, в хола, върху пода. Тази еуфория ни опияняваше така, както опиянява приключението. Не, както опиянява отмъщението. Ние не чукахме, ние бичувахме Рада. Всеки наш еякулат пръскахме в лицето й. Бая го оклепахме. Докато тя полудя.
Отначало Максо се криеше. Държеше автосервиз в Банишора, вървеше му. В багажника на колата постоянно пътуваше пълна туба. Преди да се прибере, се мажеше с нафта. За да прогони ароматите на отмъщението. Понякога тези аромати бяха френски, италиански, а най-често престъпни. Изневярата има натрапчива миризма. На изневяра.
Тя го гепи една нощ. Беше забравил халката в джоба си. Полудя, милата.
Колкото повече се отдавахме на онова вино, толкоз повече се кефехме. Бяхме ортаци в една битка, в която врагът винаги беше известен. Имаше само едно лице. И елховски диалект.
В началото на есента Рада влетя в кабинета ми.
Какво да правя?
Първо изкрещя, после се разтресе. Не искаше развод, искаше си мъжа. Тъпа провинциалистка.
Помогни ми, изплака и ме загледа жално. С празен поглед. Кънти като източена бъчва за петстотин литра.
Знаеш какво, отвърнах.
Трябваше й век, за да загрее.
Май й подсказах. И спасих семейството.
Тя се хвърли към телефона, набра кода на Елхово.
Тате, прати веднага една бъчва вино! Наздраве, приятелю!
0 Коментара