– Е, другарю Сидоров… Днес нещо не ми харесвате – каза лекарят. – Кардиограмата не важи. Престанете да пушите, по-често излизайте на чист въздух. И диета… диета. След един месец елате пак на преглед.
Връщам се от поликлиниката и си мисля: „Престани да пушиш Лесно е да го кажеш, когато не пушиш! Диета! Ами като имам вълчи апетит и все ми се яде.“ Качих се на моя четвърти етаж и се опрях отмалял о стената. Сърцето ми ще изскочи от гърдите, въздух не ми достига. Няма начин, ще трябва да поискам карта за почивка от профкомитета, малко да се полекувам.
Но не щеш ли, неочаквано се разболя тъщата, жената взе отпуск и замина да гледа майка си. И се започна…
Пред мен като гъста гора израснаха много проблеми, за съществуването на които дори не подозирах. Оказа се, че всеки ден трябва да се пазарува, всеки ден да се готви, да се поддържа ред в апартамента, да следя дрехите на сина – трябва да бъдат чисти и изгладени, да изпера и изгладя нещо мое.
Мина една седмица. Научих къде какви магазини има, какво им е работното време, научих се едновременно да си пазя реда па две-три опашки, почувствувах тежестта на мрежите. В кулинарното изкуство със сина напредвахме стъпка по стъпка: варени картофи, пържени картофи, макарони, каша. Когато сварихме първата самостоятелна супа, стори ни се, че нищо по-вкусно не сме яли.
Ден осми. Върнах се от работа да масата бележка: „Татко, днес в 7 часа имаме родителска среща. Не закъснявай! Ние с Васка отиваме на кино.“ Какво да правя? Трябваше бързо да реша задача с три неизвестни: в кое училище учи моят син? В кой клас! Къде се намира училището? Разрових тетрадките и учебниците, научих номера на училището и класа. Позвъних в бюрото за справки и въздъхнах облекчено – училището било до нас.
Когато прекрачих прага на класа, млада учителка ме запита учудено:
– Да не сте сгрешили? Наш родител ли сте?
– Ваш. Аз съм бащата на Андрей Сидоров.
За 12-годишното си бащинство не съм подозирал дори, че имам такъв активен и находчив син. И на кого ли се е метнал! Връщах се в къщи на криле… Не чувствувах почва под краката си. Сега ще си поприказваме, приятелче. И как съм могъл да живея редом е тебе, без да знам нищо за твоите успехи.
Ден тринадесети. Cетих се, че на срещата учителката помоли членовете на родителския комитет да посещават по-често семействата на учениците. За всеки случай реших да направя основно почистване на апартамента. Като метях пода, измъкнах от ъгълчетата пет фаса. Синът, усмихвайки се лукаво, извади още един от аквариума. Засрамих се и… хвърлих всичките си цигари в боклука.
Ден осемнадесети. Направих откритие: свършил е запасът от чисто бельо. Колко пъти ме молеше жената да дам пералнята на ремонт. Няма как, ще трябва да си запретна ръкавите.
Налях гореща вода във ваната, сипах прах за пране. Колко? Малко или много? Повиках за консултация сина. Според него – колкото повече, толкова по-добре… След половин час станах мокър като мишка. Поех си дъх пред отворения прозорец – и отново на работа. След още един час имах чувството, че съм бягал в най-дългия маратон. Не си спомням как съм стигнал до леглото. Забравих да вечерям.
На другия ден закарах пералнята на ремонт.
Ден двадесет и втори. Събота. След закуската отидох да платя наема. Гледам – в магазина опашка за ботуши. Тъкмо бях получил заплатата и си помислих, че ще е добре да зарадвам жената… За обеда дори не се сетих.
Ден двадесет и шести. Цехът ни трябва да покрие нормата за ГТО. Записаха ме „за бройка“, както обясни физкултурникът. А пък аз станах шампион в своята възрастова група! Никак не очаквах, че съм бил толкова пъргав. Забелязах, че и жените ме поглеждат с интерес.
Ден двадесет и осми. Изведнъж две радостни известия. Първото: от шивашкото ателие съобщават, че костюмът ми, който шиха три месеца с пет проби, е готов. Второто: най-после се връща жената! Точно навреме, си мисля, ще посрещна жената с ново. Донесоха костюма в къщи и о, ужас! Панталоните, които на пробата бяха плътно по мен, сега трябваше да придържам, за да не паднат. Вцепених се. Гласът на сина ме изведе от това състояние.
-Татко, сложи си черния костюм.
Сватбения? Идеята не е лоша. Само няколко пъти съм го обличал. Сега, както и преди 15 години, костюмът ми стоеше идеално.
Купих букет лалета и пет минути преди да пристигне влакът, се разхождах развълнувано по перона.
Като ме видя, жена ми побледня:
– Серьожа, какво ти е?
– Всичко е наред. Толкова се радвам, че се върна.
– Не, признай си веднага.
Подмладил си се, очите ти блестят. Да не си се влюбил?
Колкото и да се мъчих да я разубедя, тревогата не гаснеше в очите й.
– Да вземем такси — предложи тя.
– Пеш ще # стигнем по-бързо — взех аз куфара (След тежките мрежи той ми се видя перушинка) и с широка крачка тръгнах към изхода.
Леко, без да си почивам, се качих на четвъртия етаж, отворих вратата и, когато влезе моята запъхтяна жена, грабнах я на ръце и се завъртях из стаята. Чув-ствувах необикновен прилив на сили…. Искаше ми се да викна на целия свят: „Жени, пазете мъжете си! Не им давайте да стареят преждевременно. Укрепвайте здравето им с домашна работа. Та нали пасивната почивка е не по-малко страшен враг от алкохола или никотина? Мили жени, не бъдете егоистки! Грижете се истински за своите мъже още от самото начало на съпружеския ви живот. Тренирайте ги!“
Ето това е историята. Не на-празно казват: всяко зло за добро.
0 Коментара