Априлци или как, в края на краищата, можеш да почиваш пълноценно

–В Гърция!

Това е любимият, нетърпящ възражение тон на жена ми, способен да вледени всяко живо същество с кръвоносна система. Не на мен тия!

– Троянският балкан – казвам благо, като умишлено присвивам очи. Започна ли да се правя на китаец, с мен шега не бива. Тя го знае и става с една октава по-мека:

– Но в Гърция е…

– Беше! – прекъсвам я, знаем си репликите наизуст. Довършвам нейната, като подражавам интонацията ѝ – толкова спокойно. Получава ми се страхотно, голям артист съм. Публиката не е впечатлена – защо ли не се учудвам? Вместо аплодисменти получавам усмивка, леко надменна и по-скоро пренебрежителна:

– Не ги жали ти гърците, пак са си по-добре от нас. Освен това, ако искаш да знаеш, тези глупости, които дават по телевизията, са само в Атина. Ти да не мислиш, че по островите нещо се е променило?! Нали ходиха съседите. Същото спокойствие си е, даже, за твое сведение, са намалили цените!

Убийствен довод, мисля си – ако искам да победя в този спор, ще трябва да избухна. Вярно, спокойно е – с лупа да търсиш, няма да намериш за какво да се ядосаш. Така беше преди, а и сега сигурно не е кой знае колко различно. Те, гърците, няма да си сменят чипа. Те не са като нас умни, да си докарат бившия цар акъл да им дава. Уж и ние балканци, и те балканци, но сме коренно различни. Ние сме хора кибритлии, люти, сух барут, но открити и директни. А гърчолята с какво са пословични? С олимпийско спокойствие и византийско коварство. Аз Олимп съм го виждал – все е обвит в коварни византийски мъгли. Вярно – отдалеч го гледах, хич и не ми трябва друго. Чудя им се на разните чужденци – как може да почиваш пълноценно, като си хукнал да се катериш по чукарите? Те и гърците това се чудят, да не мислите, че някой от тях е бил горе? Да бе, забрави! Само баш европейци, главно немци.

Та, говорехме за коварството. Това гърчолята са толкова коварни, че даже не можеш го разбра! И как само те обслужват – да останеш напълно доволен и да няма за какво да се заядеш. По-коварно от това – здраве му кажи! Как може да почиваш пълноценно, ако няма поне нещичко така, да те издразни, да ти подскаже, че си жив? Па да ти избуши адреналина, па да ревнеш гороловно: Е сега вече ви…! Ей тъй на – да се почувстваш човек! Чакай, че се разсеях, а трябваше да избухна.

Избухвам:

– Стига с тая Гърция ма, спокойно било по островите! Не виждаш ли, че цялата държава е пламнала! Па как не им идва на акъл, че може и самите те да не са читави? Все някой друг им виновен! А сме отишли там, а сме се спречкали на политически теми. Ще ми се изрепчи някой тарикат и… нали знаеш какво става.

– Ооо, моля ти се! Прекрасно знам аз, но вие с кумеца като се напиете, не знаете какво правите. А после – олеле, к’во станa. Последното го казва с моя глас. Получава ѝ се, голяма актриса е, шапка ѝ свалям, но няма да взема сега да ѝ ръкопляскам!

– Нали затова, в края на краищата, са почивките, ма – да си образуваш спомени – казвам, леко респектиран.

– Като искаш спомени, да идем на нашето море, а?

Последното прозвучава направо ехидно – вторият любим тон на жена ми.

Въздъхвам:

– Е, хайде пак отначало… Нали решихме, че наказваме Черноморието. Години наред го облагородяваме – стига толкоз. Мамка му, ако още веднъж чуя за зърната на Памела Андерсън и кочана на Майк Тайсън, ще си направя сепуко! Да си го направя ли още сега, а? Да взема да си извадя сърцето и да ти го поднеса тържествено, а?

– Не – казва жена ми, а аз млъквам, изкушен да ѝ довърша изречението, но тя ме изпреварва:

– Ти нямаш сърце!

Едноименният хотел в Априлци е прилично реновирана част от Рая – с морава, тенискорт и басейн, което е важно, ако искаш да започнеш здравословен начин на живот. А ние с кумеца точно това възнамеряваме да направим. Ще спрем пушенето и пиенето, ще спортуваме. До седмица ще сме супер пичове с плочки на корема. В края на краищата, как можеш да почиваш пълноценно без плочки на корема?

На третия ден щяхме да сме с тотална мускулна треска, изкълчени глезени и треперещи ръце. Освирепeлите ни от глад погледи щяха да светят в мрака дълго след залеза, за чиято красота изобщо нямаше да ни пука. Щяхме да предприемем спешни животоспасяващи мерки: да се храним питателно – шкембе и мешана скара, ама чорбата с много люто, та да неутрализира холестерола; да си позволяваме само леки натоварвания на опорно-двигателния механизъм с тихи игри – табла и белот, ей на така, за апетит; да правим слънчеви бани и да смучем наливна бира като двугърби камили. Не че обичаме бира, но как може да почиваш пълноценно, ако си обезбирен…

Но това – след третия ден, а сега е ранното утро на първия и по програма ни чака тенис.

– Къде са ми късите гащи, забравила си ги, нали? – мърморя.

Виждам ги, разбира се, то няма и как да не ги видя – приготвила ги е от снощи, прилежно сгънати заедно с целия екип върху сака за тенис. Много гръцко от нейна страна.

Може би си мислите, че трябва да се изнеса от хотелската стая деликатно и тихо като отронен есенен лист? Грешите, това не е добро решение – ако познавахте поне бегло жените, щяхте да знаете, че трябва задължително да им давате повод да натякват. Аз ги познавам добре, така че се чувствам длъжен да я разбудя, за да може да каже: Ти нямаш сърце!, и да го повтаря цял ден, оплаквайки се, ах, колко е недоспала. Семейното щастие при повечето двойки е възможно тогава и само тогава, когато той е гузен, а тя – възмутена и огорчена. Не искам да разочаровам любимата от първия ден, все пак сме на почивка. Как може една жена да почива пълноценно, ако мъжът ѝ е невинен?

Така че в името на тази благородна цел си влача краката по пода и оставям вратата на банята отворена. Тананикам, потроп­вам с приборите за бръснене, а за финал си пръскам лицето със студена вода и пръхтя като кон. Ослушвам се, но уви – няма отклик. Така ли, казвам си амбицирано и се връщам в стаята, този път бодро потропвайки с копита по кънтящия ламинат. Разбутвам наредените на тоалетката всевъзможни шишенца и флакони, ливвам автършейф на дланите си и започвам да се пляскам бодряшки по бузите.

– Не може ли поне веднъж да се наспя, а? Един-единствен път, толкова много ли искам? Ти нямаш сърце!

Завита е през глава и затова звучи леко глухо, но интонацията е възходяща, със загатнати истерични нотки. Всичко се развива по план. Време е да напусна сцената, вече съм в коридора, когато чувам:

– Хавлиите!

По хотелските басейни масово се практикува хвърляне на хавлии – ритуал, прерастващ в борба за оцеляване. Става дума за VIP позициите около басейна, като за такива се считат добре видимите едновременно от бара и от хотела, а по възможност – и от паркинга. Така, де – как може да почиваш пълноценно, ако не си забелязван?

– Как ще ги забравя?!

Връщам се на пръсти, слагам хавлиите на рамо и пак така стигам до вратата. Жена ми все още е завита през глава.

– Взел съм ги, разбира се! Аз да не съм ти! – тръшвам обидено вратата.

Появяваме се с кумеца около басейна точно навреме, за да окупираме последните свободни шезлонги. Вземаме си бележка – врагът не спи, нищо че няма жив човек наоколо. Алагер ком алагер, както коварно казват гърците. Слава Богу, кортът е свободен. Всъщност за целия ни престой не го видяхме зает. Пълна мистерия е защо мъже и жени в екипи и маратонки специално за клей разнасят маркови ракети насам-натам. Може би ни дебнат и щом се разсеем, тутакси развихрят кървави тенис драми.

След интензивен тенис маратон (цели десет минути)… да се бухнеш в кристалната синьо-зелена вода… незаменимо – както се казва в рекламата, не зная на какво. (Помня с подробности всички рекламни клипове, но никога не се сещам какво точно рекламират.) Заставам на ръба на басейна – опънат като струна, млад полубог… Почти де. Правя няколко пружиниращи движения и… решително опипвам водата с палеца на левия си крак. Студена е, мамка му! Почти съм се навил – така де, няма да се излагаме, когато диви крясъци отклоняват вниманието ми. Откъм хотела се изсипва рояк невръстни камикадзета, размахват ръце и пищят, все едно са нападнати от диви пчели. Навъртат сухопътни обиколки около басейна, като поднасят по завоите и раззуват джапанките в двата му противоположни края. Скачат безразсъдно във водата и, разбира се, ме опръскват. Брррр! Май ще трябва да изчакам – лично аз не бих рискувал да вляза, докато тези са вътре.

След камикадзетата се дотътря подразделение от шкембести татковци и засяда около бара с бира в ръка. Отпиват жадно, но разговорът им не върви – снощни са. Точно идва време за вторите бири, когато и шарено ято майки накацва около басейна и сред влудяващо чуруликане и кудкудякане се опитва да въдвори ред. Тоест да развали кефа на децата и да вгорчи бирата на бащите им. След канонада молби, тотално пренебрегнати и дори, бих казал, напълно игнорирани от първите, се нахвърлят на вторите. Татковците се вдигат с нежелание, отиват до басейна и заемат позиции. Арсеналът им от категорични заповеди се изчерпва без видим резултат. Тогава те правят обходни маневри, разгръщат се по фронта – казармената подготовка си казва думата, след което изстрелват залп от страховити заплахи за ошамаросване. Безуспешно. Никой не ги чува. Налагат се по-категорични действия, но шкембелиите знаят, че няма как да плениш боен катер с действия по суша. А водата в басейна е студена…

След някакви си тридесет минути камикадзетата са изкарани навън. Този забележителен резултат е постигнат само и единствено чрез средствата на дипломацията. Дипломацията е умение да се говорят приятни неща, докато се кроят пъклени планове. В случая се стига до пълната капитулация пред исканията за незабавна и неограничена консумация на сладолед. Твърде безусловна, за да е искрена, ако питате мен. Подвижната лудница – морава и дзиндзирикаща, тръгва към бара. За лош късмет на татковците барманът доскоро е бил дете, освен това няма намерение скоро да става баща. Дипломацията го пита с намигване и красноречиво клатене на глава:

– Сладоледа не са го докарали толкова рано, налиии?

Барманът отговаря с подхилване:

– Как бе, има всякакъв, даже с играчка!

Не разбирам какво става нататък – скачам в басейна и за­гребвам мощно. Така де, кумецът вече плува, няма да се излагаме! Чудя се кога точно ще се вледеня, но внимавам за стила си – може пък някоя ранобудна красавица да наблюдава басейна с бинокъл. Как може да почиваш пълноценно, ако във всеки миг не си готов за щателен оглед от някоя красавица с бинокъл? Правя няколко дължини, когато внезапно… Внимание! Изскачам от водата решително като кит самоубиец – действие, формирано на дълбоко подсъзнателно ниво. Предизвикано е от отчетлив звук, който различавам и насън – тракащи женски токчета. Тракането на женски токчета винаги предава многозначно морзово послание и привежда в повсеместна бойна готовност както мъжете, така и жените.

Поглеждам обекта дискретно, през рамо. Пълна десетка, без забележки, всички екстри, тунингована дълга база, спортно окачване, оторизиран сервиз, грижовен стопанин (сигурно пенсионер, да е навъртял, да е навъртял – колко да е навъртял). И какви еърбеци!

Истинският мъж си личи по това дали в екстремни ситуации мисли бързо и действа решително! Дръпвам от съседния шезлонг хавлията на жена ми, после ще я мисля нея. Минавам към по-сериозен оглед. Бял бански – много смело – за да не прозира, когато е мокър, трябва да е супер качество. Парео, бели чехли с висок ток, цикламена чанта – маркова. Слънчеви очила, от онези, закриващи половината физиономия. Тази модна тенденция е ненавиждана от козметиците, защото дава работещо решение на проблема с бръчките около очите.

Доближава опасно близо, замайва ме с парфюма си. Кимва. Стил, обаяние и чар. Посочва замаскирания като шезлонг капан, усмихва се (разбира се, зъбите ѝ блестят като на полицай от Бевърли Хилс). Преди да каже и дума, аз махвам небрежно, но красноречиво, с ръка – е как, свободно е! Тя сяда грациозно – появяват се почти невидими сатенени гънки над ръба на банския. Косата ѝ – тъмна и естествена, е вързана с цикламена панделка с мрежичка. Затварям очи, защото така или иначе не мога да им вярвам. Перфектна!

Стърча тъпо и обмислям ситуацията. Трудно е да легнеш на шезлонг с достойнство, когато си само по бански. Минава се през седяща фаза, при която коремът напомня голяма пухена възглавница с напъхана в нея пудовка – никакви следи от баклавички, мечтани по половин час всеки ден, докато лежиш и пуфтиш на килима в хола. Може да бъде приложен вариант на странично полягане, но само с гръб към обекта – щото пудовката се изсулва надолу, висва и достига шезлонга доста преди теб. Най-добре е да се пада заднишком, прав като талпа. Правя го. Боли, но на кого му пука!

Лежа си в кататоничен ступор, замечтан… ех… дали пък… ами ако…

Альоо, хааай, тя се обажда на някого. Какво сладко ангелско гласче – разтапям се.

Аха, аз съм, муцка. Тукай супир, мноо яко! И човекът ѝ напрао виликулепин. И муцка, ши падниш, такова ма пирфектно.

Обръщам рязко глава и изненадано я поглеждам. Студена пот избива по челото ми. Пеперудите в стомаха ми са изчезнали, заменени от колона мънички мравчици, забързани в индианска нишка по магистралата на гръбнака ми. „Пирфектната“ затваря телефона, очи в очи сме. Усмихва се мило и кокетно пита:

– Дей дилбокоту?

Скачам, хващам я за ръка и я повеждам към басейна. Главата на кумеца стърчи над ръба – ококорен и зяпнал като хелоуинска тиква. В отворената му уста се стича вода, за миг се плаша, че ще се удави. Това ми дава някои свежи идеи относно „пирфектната“, затова го питам с тон и изражение, означаващи „не се меси, каквото и да става!“:

– Дей дилбокоту?!!

– В Гърция – ехиден глас, току зад гърба ми. Вледенявам се. Какво по-голямо доказателство, че имам сърце?

Как можеш да почиваш пълноценно, ако нямаш сърце, мисля си, а гласът казва с тон, нетърпящ възражение:

– На Санторини!

Разказът „Априлци“ е част от първия сборник на Георги Томов „Не беше тук и си отиде“ от ИК „Изток-Запад“. Той е автор и на романа „Докато дишам“ – издателство „Сиела“. 

Търсете от понеделник в книжарниците новият сборник с разкази на Георги Томов „Всичките дни“ –  13 майсторски написани истории, които носят в себе си едновременно хумор и тъга, носталгия и надежда.

Между прекрасните корици на  „Всичките дни” (дело на художника Дамян Дамянов) писателят Георги Томов поднася литературни произведения „рендосани, изшкурени и лакирани” от негови приятели  – известни писатели, журналисти, преводачи и издатели. „Експериментът, всеки разказ да е с различен редактор, се оказа чудесна идея за разноликите като тематика, емоция и ритъм истории, вдъхновени от живота. Благодарен съм на всеки от тях за взаимното удоволствие от съвместната работа, което – надявам се – ще усети и читателят”, казва Томов.