Без дъх

Слънцето нежно потъваше в кадифените къдрици на Стела. Царствените масури блестяха тайнствено на залеза – нещо между млечен шоколад и кафе „Фарисей“. Лекият планински повей разкриваше нежната ѝ шия, сякаш искаше да покаже колко лесно може да бъде покорена. Мраморната бледина на лицето ѝ отразяваше вътрешен хлад. Разсейваше го единствено баладата „Хотел Калифорния“ на The Eagles. Това беше любимата група на красивата и фатална жена още от детството ѝ.

Като ученичка Стела беше попаднала на статия, от която ставаше ясно, че литературната основа на песента е разказът на Андре Мороа „Хотел „Танатос Палас“. След това порови в енциклопедии в библиотеката на родния си град и откри, че през 60-те години на ХХ век някъде из калифорнийската пустош наистина е съществувал хотел на име „California“. Мястото имало злокобната слава на хотел убиец. Там отивали хора, на които животът бил омръзнал, но нямали сили сами да сложат край на мъките си.

Идеята да открие подобно място в Италия се беше закотвила в съзнанието ѝ още след края на първата гимназиална връзка с Джузепе, красавеца на випуска. Той беше толкова изкушаващ, че Стела в началото не подозираше, че може да бъде негова някой ден. Нещо повече – че не би ѝ обърнал внимание дори, не би я забелязал сред

морето от нейни кокетни съученички.

Един ден обаче, след петия час Джузепе я чакаше на ъгъла в началото на парка до училището. Предложи да я изпрати до вкъщи. Беше обедно време, а родителите на момичето бяха на работа. Стела покани красавеца на чаша сок от бъз. След този следобед любовта връхлетя като лятна буря момичето и плейбоя на класа. Всичко във връзката им беше като в любовен роман, но и като във филма „9 седмици и половина“ – изпепеляващо, но кратко.

В края на учебната година Джузепе си беше харесал момиче, с година по-малко от Стела. Беше дошла от училище в друг квартал. Искрата там пламна рязко и неочаквано. Изоставената млада жена страдаше дълго сама – нямаше приятелки, които да я утешават. По-скоро беше ги изгубила, след като тръгна с Джузепе. В момент като този, на дълбока лична трагедия, Стела отново си спомни за своята пъклена идея, като в любимия ѝ разказ, да открие място, в което да облекчат мъките ѝ завинаги.

След дипломирането обаче тази идея се превърна в желание сама да отвори подобно

място за хора с разбити сърца и без път.

Мъже и жени, за които няма друг изход освен смъртта. Минаха доста години, докато узряваше планът как да го превърне в печеливш бизнес.

В продължение на 11 години тя отделяше пари от заплатата си като счетоводител. Беше започнала в банка, след като се дипломира в университета в Милано. Всеки свободен уикенд прекарваше в почти изоставената семейна вила в планината. Никой не ходеше там от години. Лятната хижа ѝ се падна след смъртта на родителите им, при чоп за наследството с брат ѝ. Пъкленият план на Стела беше на път да се осъществи…

***

Облак прах се разнасяше над младите смърчове, с които горските служители бяха залесили изсечената от бракониери вековна гора на Южните Алпи.

Стела лениво отпи от бърбъна си и с грацията на хищна котка влезе в таванската стая на хижата. Подът на преобразената и модернизирана сграда беше от свежо, току-що лакирано дюшеме с лъскави телешки кожи върху него – подарък от приятел от кланицата в Роверето. Единственото, което беше взела, след като завинаги напусна родния си град.

Бюрото ѝ – стъкло метър на два, с щампирана черна географска карта, беше протрито на онова място, където бе контурът на Южна Африка. Лицето на Стела изглеждаше по-издължено, отколкото биваше друг път, и това бе

знак на скритото нетърпение,

с което очакваше новия гост.

Огледа стаята – трите ѝ любими картини („Иисус Христос чука на вратата“, „Гетсиманската градина“ и „Коне на водопой“), висяха на стените в скъпи рамки. Прекрасни гоблени, които тя беше наследила от баба си. Някой ѝ беше казал, че ако иска да бъде щастлива в живота си, трябва да ги има близо до себе си.

Осветлението на верандата се включи автоматично с падането на вечерта. А щастието ѝ, облечено в кървавочервената мантия на залеза, я чакаше с уморена усмивка на отсрещния хребет…

***

Гостът още не беше изключил двигателя на „Делта“-та си и Стела вече беше отворила вратата. Тя пристъпи с грация на верандата и обгърна с оценяващ поглед младия мъж: около 35-годишен, явно доста добре поддържан до скоро, а сега – позанемарен. Макар и подпухнал от евтин алкохол, но с бяла риза, графитен панталон и колан в цвета на обувките – катраненочерни. Стела се усмихна. Представи си го съблечен.

Марко – с тих баритон каза името си мъжът. – Може би с вас говорих миналия петък?

Този път гласът му прозвуча не така уверено и тя го усети.

Стела, приятно ми е! – не остави притеснението му да ескалира. Все пак беше домакинята. – Заповядайте, чай или нещо твърдо?

И тъй като въпросът ѝ не се нуждаеше от отговор, тя се изви толкова бавно, колкото беше необходимо на Марко да огледа манекенската ѝ фигура и влезе зад бара в просторното помещение.

Няма да ви лъжа, категорично съм решен да приключа с подобието на живот, което водя! Надявам се това да стане с ваша помощ.

Не искам нищо – дори глътка вода!

Рязкото му признание стресна Стела, но тя дори не се обърна. Обръгнала на подобни изстъпления, си досипа бърбън и с жест предложи на госта място върху мекото канапе.

Кое предизвика решението ви? Комар, несподелена любов или внезапна смърт на близък?

Банките!

Каза го така високо и ясно, като че го бе репетирал през всичкото време на съвременното „робство“.

Банките ме преследват, и трите ми фирми фалираха, а приятелите… ах, тези копелета, изоставиха ме… – брадичката му потрепна.

Той стана и започна да обикаля в кръг върху животинските кожи на пода. Слепоочията му не спираха да пулсират от напрежение. Марко бръкна в чантата си, извади кутия „Небилет“ и глътна цяло хапче.

До тук ме докараха! Мен – честния бизнесмен, дето всичко декларирах, балансите ми винаги излизаха, луди пари давах на най-добрите счетоводители в цялата област Верона, но явно напразно. По едно време взех да си внушавам, че бившата ми е пробвала с магии. Бях и на гледачка – нямало нищо такова… Нищо, освен  тази болка… Като обръч ме е стегнала.

Как разбрахте за „Без дъх“?

Приятели за такива съвети и идеи ще се намерят, знаеш… Казаха ми, че тук всичко се оправяло. Завинаги! – Марко погледна Стела многозначително.

Разказали му, че именно тук срещу 50 000 евро започва вечността. Доброволен отказ от живота само с един паричен трансфер. Без дъх. А и в Италия пасивната евтаназия отскоро беше позволена. По всичко личеше, че нищо не може да осуети последното му решение. До първата глътка.

Сигурен съм, че няма да се върна в Роверето. Няма за какво да живея!

Стела стисна челюсти: усещаше вкуса на удоволствието от новото свежо попълнение в каталога на „Без дъх“.

Ще ви сипя все пак от моя бърбън, отпуска и… ще си поговорим спокойно. Става ли?

Марко кимна утвърдително, но продължи да се върти, сякаш не схващаше какво го очаква. Отвън се чу шум от автомобил. Мъжът видя през френския прозорец старо „Ауди“ комби, идващо от същата посока, от която и той беше пристигнал – откъм младата смърчова горичка.

Фаталната красавица с бизнес, отвеждащ във вечността, също отбеляза преминаването на колата, но не даде вид, че това има значение. Само се попита наум: „Защо чак сега?” Телефонът ѝ иззвъня. Беше Филипе. Икономът току-що бе пристигнал в хижата. С лаконично „Да“ от нейна страна разговорът приключи.

***

Стела подаде чаша с кехлибарената напитка на Марко. Той дори не каза „Наздраве!“. Каква учтивост в тези мигове на самосъжаление и желание да свърши окончателно със себе си този път? Отпи солидна глътка, усети топлината ѝ да се разлива по тялото му и да събужда притъпени мъжки желания. Погледна Стела с пламтящи очи. Още от студент не изневеряваше на своите инстинкти. Поиска я. Тя седна на ръба на стъкленото бюро. Заучено, но съвсем естествено кръстоса съблазнително съвършените си крака.

Поговориха за събитията в последните години от живота му – скапаните ипотеки, парите, които дължеше на десетки кредитори, тъжната радост, че родителите му не са издържали напрежението от загубите на бизнеса му, и дори това, че няма дете от жената, която го бе напуснала през май тази година.

За какво да живея? Пропадането започна с първата по-голяма сума, която спечелих. Усетих се богат.

Започнах да грабя от живота с пълни шепи…

Сега нещата са под дъното. Чувствам се като грохнал мечок, захвърлил празната каца мед, натопил ръце до лакти във втората… лепкаво и апетитно, неустоимо и вредно. Мамка му!

Алкохолът подейства на Марко отпускащо. Стела усети това и побърза да вкара в употреба репертоара от заучени успокоителни фрази. Мисията ѝ беше да не позволи на жертвата да се разколебае и да поиска живота си обратно.

Последните пари от кредитната му карта вече бяха изтеглени, договорът за доброволното му желание да умре – подписан, и още преди няколко дни бе върнат от куриер. За стъпка назад и дума не можеше да става. Върнеше ли се отново в Роверето жив, Стела нямаше да види и цент. А и как би позволила репутацията на „хижата на смъртта“ да рухне толкова лесно и бързо…

***

Изкусителната съдържателка на „Без дъх“ скъсяваше разстоянието помежду им. Вече седяха един до друг на теменуженото канапе. Мемори пяната под меката дамаска още повече успокояваше страдалеца. Вече всичко лошо остана в минутите преди бърбъна. На една ръка от Марко беше тя – още по-сластна и прелъстителна от това, което беше показала пред своите жертви през последните седмици.

И горещата италианка го харесваше –

беше толкова красив отблизо,

че го пожела още по-силно. Градусът на желанието ѝ се покачи и от мисълта, че ще е последната жена в живота на този непрокопсаник…

***

Марко я любеше така лудо върху бюрото, че от тласъците на телата им остров Мадагаскар вече изцяло бе изтрит от  картата. После го облада тя, но на дивана. За миг се поколеба дали да забие нокти в раменете му, но избра облегалката на канапето, въпреки че искаше да види как капе кръв… Стела стенеше. Не се преструваше и за секунда, наистина ѝ беше хубаво. Минута по-късно и двамата бездиханни отдъхваха върху телешката кожа на пода. Тя – по-красива от всякога, той – вече

убеден, че животът едва сега започва.

Стела усети колебанието му. Марко забрави, че е избрал хижа „Без дъх“ за последните си мигове на този свят. За него изпепеляващото посрещане беше като първи дъх от новия му живот. Каква мръсница, каква магьосница беше Стела!

***

Двамата вечеряха талиатели с риба тон, сушени домати и каперси. Докато Стела ги приготвяше, Марко видя бъдещия си живот в нова светлина и като заряза идеята да умре по собствено желание, цветисто и красиво просна в краката на Стела оня нов и красив свят, който им предстоеше. Свят, който – по думите му, тънеше в разкош. Младият мъж кроеше планове за нови проекти в съдружие с катарски петролни шейхове.

Стела прие думите му като от приказка за лека нощ. Като банална приспивна песен. Дори си тананикаше на ум мелодията. Сипа на всеки порция талиатели в плоска черна чиния. Поднесе ги с резен лимон и купичка пармезан. Докато

той още градеше пясъчната кула на мечтите си,

тя го стрелна с поглед, който му се стори възхитителен: мехлем за раната на кървящата му душа. После малка доза сънотворно, скрито в медальона ѝ, щеше да свърши останалата работа…

***

Час по-късно Филипе – силовият иконом на хижата, изтегляше приспания Марко към стаята с газовата камера. През целия ден домакинът не беше подвивал крак. Беше извозил отсреща тялото на последния нещастник и бе наторил с него бъдещата вековна гора от смърчове.

Едва беше взел душ и ето – заповед от Стела за нова поръчка. После тъкмо беше положил фалиралия бизнесмен върху иначе удобното легло в малката стаичка, когато, повлияна от алкохола и спомена от краткия еротичен сеанс с Марко, Стела се опря на вратата по-предизвикателна от всякога.

Фаталната жена се обърна и тръгна бавно

по стълбите надолу към котелното отделение. Филипе остана да провери шлюзовете, заключи вратата и мълчешком я последва. Тя го чакаше полугола. Влажният ѝ поглед стесни още повече пространството. Чаша бърбън помогна на любовниците да освирепеят до нажежено. Умората от поредното гробищно преживяване не попречи на Филипе и той не ѝ устоя.

В момента, в който животинските тласъци превръщаха екстаза в сюблимен миг, токчето на лачената обувка на Стела закачи крана за активиране на газовата камера. Никой не усети. Тя крещеше, той беше в агония от енергията, с която Стела го даряваше. Мигът на микросмърт ги накара да продължат и да свършат шумно. Искаха се, изгаряха един за друг след толкова изпепеляващи оргазми, които всеки път ставаха все по-силни. Може би само огненият нагон ги отделяше от зловонието на

печелившата им кървава мисия.

И колкото броят на жертвите растеше, толкова страстта им ставаше все по-изпепеляваща.

***

Все още на пода, Филипе бършеше потта от мускулестото си тяло с блузата ѝ, Стела – гореща и гола, запали цигара. Усети лека миризма на газ, но си помисли, че е от запалката. Запали цигара и на любовника си. След това го помоли да провери Марко. Докато Филипе катереше стълбите към стаята с газовата камера, тя наметна одеялото, с което понякога се завиваха след луд секс, и излезе през задната врата на поляната до хижата. Нощното небе сияеше, а звездите огряваха планинската местност със студена светлина.

***

Филипе свари Марко да лежи с ококорени очи и килната към вратата глава, сякаш молеше за помощ. Икономът любовник – тъй както си беше с фас в устата, неистово и злостно се изкикоти. В този момент огънчето от цигарата му падна върху пода, на сантиметри от розетката на газовия шлюз, който Стела, без да иска, беше отворила преди минути в котелното…

Толкова мощна заря над италианските Алпи не бе имало от последния юбилей на Берлускони. Земята се разтресе, а планините екнаха от силната експлозия. Стела се беше отдалечила и гледаше онемяла. Огънят искреше в зениците ѝ. Одеялото вече не ѝ трябваше.

Тя побягна. Гола, красива и доволна.

Извърнала глава, гледаше свличащата се от пламъците хижа. Подпалила миналото си, тичаше към новото щастие.

Пред нея като преграда се изправяше само гората от смърчове. Като надменни исполини дърветата се опитваха да забавят пътя ѝ към поредния пъклен план, към поредния смъртен грях. В този миг Стела се спъна в нещо меко. Беше пресният гроб на последната жертва на вече мъртвия зловещ бизнес. Лъскавата ѝ обувка остана забита в пръстта. Изплашената кралица на смъртта полетя и направи последното си салто на горския манеж. Удари се в камък между стволовете на два смърча. Усети силна болка, но не разбра, че е счупила част от прешлените на гръбначния си стълб.

***

Звездите ликуваха от ясното небе. Със стръвни езици отраженията на пламъците на догарящата хижа „Без дъх“ лижеха лицето на Стела. Кървавите отблясъци от кладата продължиха да танцуват по голото тялото на убийцата до последния пламтящ въглен. Живи бяха само зрението и обонянието ѝ. Виждаше как животът ѝ изгаря като факла, долавяше и вонята от гниеща човешка плът

под парализираното си тяло.

***

Стела остана там поне час. Обзета от глух бяс, дишаше тежко. Погледът ѝ стенеше от безсилие.

***

Карабинерите откриха вцепенен труп, който само ги чуваше, но беше неспособен да отвърне с дума или жест. Пленителна и в безмълвната си агония, Стела сякаш носеше маската на покойница. Искаше да крещи, но бузите и устните ѝ бяха като камък – ужасяващо неподвижни. Замръзнали завинаги. Лудо се въртяха само очите ѝ, дамгосани от страх в този зловещ миг на непознато щастие.

Разказът е част от книгата на Костадин Филипов „Ангела и Джема“, издание на „Персей“, 2021. В книгата си той разказва истории, белязани от страсти, изпитания, клетви, отрова и смърт, но показващи копнежа на човешкия дух към любов, хармония и щастие.