Няма как да не сте чували за прословутия с апетита към жените цар Соломон, който гордо кътал в палатите си 1000 наложници, денонощно готови да отрупат с ласки височайшето му тяло.
Представете си обаче какво би му се случило финансово и физически за броени месеци, ако всяка от харема му всеки път изтълкувала реещия му се поглед като персонална покана за персонални ласки и тутакси му кажела „да”. А какво би го очаквало, ако разнежен от креватните умения на поредната красавица, властелинът отново лекомислено изтърсел: „Искаш ли още едно смарагдово герданче?”
Ясно е, че Соломон не само не би имал време и сили ефективно да управлява огромната си империя, но и набързо е щял да се разори от прахосмукачката на женските желания.
Защото желанията на този пол са неудържими, когато действително поискат нещо.
А жените винаги искат нещо
Те винаги започват с някое невинно наглед „да”, но то винаги означава „още”. И винаги предполага повече, отколкото можем да им дадем.
Сигурно затова мъжът, който по принцип е готов да предложи нещо ново на дамата до себе си, интуитивно тръпне от притеснение, че тя ще изтълкува думите му като разрешение да прави с него каквото й хрумне. И с всички произтичащи от това последствия.
Думата ми е, че понякога ни е трудно дори да заекнем за нещо пред жената, без след това да ни се налага продължително да си изясняваме какво точно сме имали предвид.
Ако й кажем, че е най-прекрасното нещо, което имаме на този свят, тя непременно ще очаква, че сме готови да платим най-високата цена за подобна привилегия.
Нормално в реда на очакванията й ще влизат подобаващо скъп годежен пръстен, престижна дестинация след трелите на Менделсон, ключът от поне един мезонет, ПИН кодът от дебитната ни карта. И така до пълната победа на лекомислието ни, с което предизвикваме нейното „да”.
Това е основата на едно тягостно и доста взривоопасно за отношенията ни недоразумение, което от памтивека обрича мъжете в ролята на вечни длъжници към уж естествените им партньори. То размива и разминава нашите очаквания и представи с тези на околните. В дъното му вероятно е заровена циментираната в пола ни садо-мазохистична стръв постоянно да ни обсипват с похвали за нашата породистост като екземпляри в свят, пълен с безлики същества.
Спомнете си онази реклама на клиника за нефелни в леглото мъже, където в кулминационния момент задъхан женски глас се извисява до „Да-да-да!”, за да увехне до разочарованото „О, не!”.
А няма такава цена, която който и да е мъж не би заплатил, за да избегне подобен шамар по либидото на самочувствието му. Защото си дава сметка, че никакъв портфейл не може да го подпре, колкото и да е дебел.
Истината е, че на средностатистическата жена въобще не й пука какво ни е струвало и кого сме прецакали, домъквайки у дома поредното парче месо или паркирайки поредното бентли. За нея това е само свидетелство не толкова за силата и уменията ни, колкото за комбинативността ни. А точно тя според нейното верую доказва, че
може би действително произлизаме от едно тесто
Нищо, че сме печени в различни форми и имаме различен пълнеж.
Още докато сме по къси панталони, ние се печем на бавен публичен огън. Щом сме момчета, е срамно да плачем, колкото и да кърви коляното ни. Ни бива да се оплакваме, че момиченцето от пясъчника е отмъкнало любимата ни играчка. Длъжни сме да разбием зъбите на всеки, нищо, че по невнимание ни е одраскал. Когато се пазарим с някого, винаги трябва да спечелим кон за кокошка.
Но точно тази невинна кокошка, дами и господа, милее да види сеира на всеки, който се изживява като петел.
Покойният ми приятел – поетът Димитър Арабаджиев, имаше едно страховито стихотворение, с което караше младата ми тогава перушина да настръхва. В рефрена му се повтаряше: „Когато петелът умира, когато петелът умре.” Тогава не знаех, че щом на гордия самец, който безапелационно е владеел и курника, и двора, му клъцнат главата на дръвника, покорните му до вчера пернати матрони стръвно се втурват и ожесточено започват да го скубят.
Мъст ли е това заради някога преживени унижения и неизпълнени обещания; атавистичен апетит ли е към всичко, що е паднало и неможещо да се брани; опит ли е да се възстанови някакво загубено още в птичия свят равновесие между половете – никой не знае.
Освен, разбира се, петелът – в последния миг, преди брадвата да му отнесе главата. А с нея да си отиде и гребенът, който го е правел не просто същество, а горда птица, на която сякаш не й е пукало за очакващата я тенджера със зеле.
Случайно ли е, че когато някоя жена иска да унижи някой мъж, казва за него, че му е клюмнало гребенчето?
Ако можете, извинете ме за грубите наглед аналогии.
Всички мъже не сме орда напети петли. Всички жени не са сбирщина похотливи кокошки. Макар да е факт, че в световен мащаб гилотината на житието се стоварва по-рано именно върху мъжката шия.
Затова може би неслучайно все търсим някаква аналогия с животинския свят, за да обясним донякъде онова, което като човеци не успяваме да разберем. И в него да потърсим оправдание на терзанията си защо възходите и провалите ни като homo sapiens са такива, каквито са, макар като homo futures да сме очаквали нещо доста по-ведро.
Ако – теоретично – някога жената направи дисекция на мъжа до себе си, няма начин да не направи изненадващи дори за вродения й скептицизъм открития.
Тя ще види например
пласт рехава броня от детството,
пазила го да съхрани поне донякъде равновесието със света на по-възрастните.
Ще съзре ред гъбестоподобна тъкан от юношеството му, попила всичко онова, което си е въобразявал, че ще му потрябва, за да оцелее и да бъде по-щастлив. И от безличното момче на анонимния чин да се превъплъти в мечтания от кандидатките за слава образ на преуспелия мъж.
Ще потъне в дебел и противоречиво шарен китеник от съмнения, изтъкан от личната му суета върху стана на доминиращите женски представи за модерния мъжки дизайн.
Може би точно защото на мъжа му е писнало да стиска зъби от плюските на изгарящите го женски „да”-та той се стреми от време на време да се скрие в сянката на нейните „не”-та. И там, без да е притискан от вечно жадното й кресчендо на „Защо?”, да огледа пораженията, които обстоятелствата или пък самият той си е причинил. И ако се налага, дори да заплюе унилия си лик в огледалото, насърчавайки нерешителността си да преосмисли приоритетите в живота си.
А сред тях съвсем не е задължително жените да заемат челните места. Макар да изглежда, че те са най-ценната брънка от веригата, с която искаме да украсим борбената си гръд. Опиталите се да я носят знаят, че скоро тя става непосилно тежка и в буквалния смисъл им излиза златна.
С годините прозираме, че в тиранията на женските „да”-та все пак има доста светли нюанси. И те са като ведри аргументи в оптимистичната теория на най-пригодения към оцеляването в този сложен свят пол за възможната някога хармония помежду ни.
Рано или късно ние схващаме, че проблемът не е кой е гласната и кой безгласната буква в отношенията ни. Защото и без едната, и без другата съставянето на думите е невъзможно, съдържанието им – безсмислено, а диалогът ни – непостижима химера.
Далеч по-важното е, че женските очаквания към нас като към равностойни партньори постоянно ни пришпорват да се изтръгваме от
летаргията на самосъжалението след поредния фал
Да променяме не просто костюмите и прическата си, но ширината и посоката на стъпките си. Да доизграждаме скелета си като личност, на която първо ние самите искаме да приличаме.
А жените – независимо от зрелостта, социалния манталитет и професионалния си статус – не обичат кавалкадата на мъжките провали, защото с нещо им напомнят, че и те не са застраховани.
Във въртележката на своите „да” и „не” те интуитивно съзнават колко е вярна арабската поговорка: когато сочиш с пръст някого, не забравяй колко пръста на ръката ти сочат теб.
Независимо от пола си потърпевшите мирно съжителстват единствено в дружествата на анонимните алкохолици. Но и там едни упорито се съпротивяват на инерцията на привичките, а после им писва и отново хвърлят юздите на съдбата си. Други болезнено бавно, но напук на всичко се опитват не просто да закърпят, колкото да променят същността си.
Истината обаче, както винаги, е някъде и на някого по средата.
Ако преди да стигне до естествения дръвник на живота си, мъжът иска да пропусне всекидневния дръвник, с който жената до него го заплашва, за да го стресне и накара да се държи по-различно от нея, той вероятно трябва преди всичко да целуне ръката й. Колкото и яростно да осъжда с приятелите си поведението й. Защото сигурно само когато сме пришпорени като лъвове, можем да докажем, че не сме бутафорни зайци – скучна плячка на хрътките и скучна гледка на нечий манеж.
А и като опитни жокеи жените ще кажат, че най-ефикасната шпора за състезателния кон е възторгът на публиката, заложила на него. Тогава, без да се осланя на родословието си и отмятайки като муха подмятанията, че е куца кранта, заради миналите си провали, мъжът ще повярва, че е действително расов и непобедим.
Дори в крайна сметка и този път да финишира последен…
0 Коментара