Един ден на Бен

Старите хора малко спят. Животът все повече им се свиди и те си пестят съня, за да им остане повече от живота. Страх ги е да не прахосат дори минута от дните си и често се проклинат за лекомислието, с което някога са пилели време в протяжни сутрешни излежавания или в мързеливи безделни дрямки. Но на младини всичко е безкрайно, един ден може да обхване един роман, игрите навън никога не спират, а светлата част от денонощието е по-голяма. Години по-късно, вече порасналото дете ще разбере, че играта е станала сериозна и че трябва да я играе в офис, на изкуствена светлина. Светлата част от денонощието бързо отминава и тъмната част от живота му предстои. После и тъмната част от живота му изтънява, а през нея прозират тунелните светлини. Детето е вече старец, престанал да се надява. Почнал да бди. Дори без да спи.

Този, който по това прилича на старец, е осъденият на смърт. 

Бен спа тревожен сън. Къс и на пресекулки. Предната вечер реши да не спи въобще, но умората сломи сънливата съпротива и в малките часове на нощта Бен бе повален. Клепачите клопнаха, главата падна, тялото се изпружи и само по слабото вълнение на гърдите спящият Бен можеше да бъде отличен от Бен, който скоро щеше да умре. Истинското име на Бен беше Бенчо. Бен беше Бенчо, но там, където бе въдворен, всички му викаха Бен. Причината Бен да е въдворен не ни е важна. Само ще кажа, че съдбата на някои хора е такава – въпреки опитите им да бъдат добри, нищо лошо не ги подминава.

Бен спа тревожно, но тревогите му не намаляха и след като се събуди. Сънува нещо, което не можа да си спомни, но от което си чуваше сърцето. Дишай, момче, си каза Бен. Просто паника. Като предния път. И тази ще мине. И друга ще дойде. Или не, друга не, нищо друго не ще дойде въобще. От тази мисъл сърцето му заби още повече. По нюанса на тъмното, което се провираше през прозореца, Бен прецени, че часът е някъде между пет и шест. Стисна зъби от яд, докато челюстите го заболяха. Поредните пропилени. Най-малко два. Може би дори три. А дали не и цели четири часа? Пак стисна зъби. Това е! Край! Стига толко! Ако трябва рана, ще си отворя, ако трябва сол, от стола ще сипя в нея, но аз повече време не ще пилея. Сега се събуждам за последен път, а когато някога пак заспя, ще е когато заспя завинаги. От тази мисъл сърцето му се успокои и Бен се извърна настрани. Съседът му по легло вечно спеше. Кретен. Тук колкото си по-тъп, толкова по-леко ти понася.

Как може да спи, като знае какво го чака? Чака го смърт.

А той доброволно избира да умира. Всяка нощ. Денем често също умира за по няколко часа. А дали така не му е по-лесно, помисли Бен. Вместо да будува угрижен, да спи безгрижен. Сигурно. Но аз не мога така. Сънищата ми са по-мрачни и от реалността. А като си представя, че всяко заспиване си е едно малко умиране… И че докато аз спя, може да ми дойде редът… Не! Предпочитам да бъда буден. Предпочитам да съм подготвен. Предпочитам да чакам. Предпочитам да бдя.

Чака няколко часа. Дойде време за закуска. Закуската отново не му хареса. Пак хляб с маргарин и мармалад. Бен изруга. Някой каза, че щастието е в малките неща. Малки неща, които обаче правиш по много пъти… Кретени. По програма, след закуската, имаха разходка. Бен предпочете да се прибере. Не искаше да се среща с никой. А всички те щяха да бъдат там. На тревата или по пейките. Никой не пропускаше сутрешната разходка. Закуската също. Дори най-спящите ставаха за нея. Мрънкаха, но пак ставаха. И Бен мрънкаше, но ядеше. После излизаха на двора. И докато насила не ги приберяха, стояха. Бен бе отвратен от всеки нов ден. Понасяше само утрото. В утрото виждаше поне потенциал. Утрото е тук, а утре-то може и да не дойде. Никой не мисли за смъртта сутринта. В стола някой спомена малките неща. Бен предпочиташе да има големи. Само че никога не бе ги имал. Бе имал работа, жена и две деца. Сега никой не би му дал никаква работа, жена му беше мъртва, а децата не искаха да го виждат.

Бен бе озлобен. Беше сам, със своите спомени.

А точно сега нищо хубаво не можеше да си спомни. И тогава Бен реши – щом не може да си го спомни, ще си го съчини. Ще си измисли един ден. Един ден на Бен. За хиляди минали дни нямаше никакви спомени. Днешният щеше да го напълни с хубави. Неща, които иска сега, но не му е стискало да ги има тогава? Или още по-лошо – дори не се е сещал за тях. Докато прехвърляше в главата си разни мечти, Бен легна в леглото и затвори очи. В следващия момент вече спеше.

Сънува, че спи до късно. По нюанса на светлото, което се провираше през прозореца, реши, че ако скоро не стане, ще изпусне най-приятната част от деня, но въпреки това се протяга още малко. Съседът му по легло се събуди. Добро утро, каза Бен. После стана. Нямаше вана, но имаше душ. Трябваше да се къпе бързо, защото и други чакаха ред, но няколко минути му стигнаха, за да се почувства чист и бодър. Предният ден бе ден за пране и дрехите му все още миришеха на сапун. С нови чорапи и чисто бельо усещаше тялото си осветено. В стола забрави да си вземе табла, върна се и отново се нареди на опашката, но няколко човека му направиха път, пускайки го да мине. Пак даваха хляб с маргарин и мармалад, но този път му се услади. Мармаладът беше цяла лъжица повече и дори дебело намазан, излизаше отстрани на филията. Стана му толкова сладко, че изпи чая си без захар, оставяйки на масата двете пакетчета за друг. После излезе в двора. Не го беше правил отдавна.

Останалите го изгледаха с изумление.

Той тръгна натам, очаквайки да го прогонят, но вместо това те се сместиха и Бен седна на пейките сред тях. В началото Бен бе смутен, но малко по-късно вече се смееше, а в един момент се усети как им разказва виц. Времето беше хубаво. Слънцето топлеше, без да пече, вятърът духаше, без да вее, а в небето облаците образуваха фигурки, които всеки виждаше по различен начин. Към края на разходката Бен стана от пейката и седна на земята. Земята бе влажна от росата и панталонът му я попи. Чудесно чувството е да се сливаш с природата, каза си Бен и изу чехли, за да си слее краката с тревата. Малките неща… По много пъти… Колко пъти бе правил това? Не знаеше. Допреди да го пратят тук, не помнеше дали го е правил въобще.

Докато дойде време за обяд, Бен чете книга. Преди нямаше време за това. Или желание? Падна му се роман от непознат автор, който много му хареса и Бен си обеща да прочете поне още един от тоя писател. Часовете след обяда винаги му се струваха най-дълги, защото това бяха часовете за посещения, а през всичките тези месеци Бен не бе посетен от никой нито веднъж. Затова, когато видя децата си, Бен се разплака. Малкият, сега пораснал, приличаше на него, а големият бе копие на майка си и Бен си спомни колко красива беше тя и как се обичаха те с нея някога.

Пак се разплака. После се смя.

Двете му деца се разсмяха също. Когато си тръгнаха, обещаха и другата седмица да дойдат. Другата седмица може и да ме няма вече, примирен каза Бен. Татко, казаха те, другата седмица излизаш. Бен се разплака за трети път. Вечерта заспа уморен. Беше един щастлив Бен.

Събуди се късно. Между пет и шест вечерта. Бе спал няколко часа. Няколко пъти съжали. Нямаше вече да спи. Извърна се настрани. Съседът му по легло също спеше. Сигурно даже сънуваше. И Бен бе сънувал нещо. Даже си спомни какво. Сънува един съвършен негов ден. Не по-различен от всичките други дни, освен че може да е последен, което е разликата между един изживян и един пропилян ден. През своя живот Бен не бе имал такъв хубав ден. Той пак съжали. Животът обаче продължава и Бен бе убеден, че и той ще има такъв ден. Даже не един – много. Всичките. Колкото му оставаха още, всичките ще са все такива. Ще започне от утре. От закуската. От сутринта. Важни са само малките неща. Хляб, маргарин и мармалад. Разходка в двора, докато още е хлад.

Вятър, слънце, трева…

Ще седне при другите. А след това… След това ще се прибере и докато стане обяд, ще чете. А после, какво друго му остава, освен да ги чака и да се надява. Малкият, който прилича на него, и брат му – който го сеща за нея…

Бен затвори очи и замечта. Миг след това пак заспа.

Когато санитарите влязоха за вечерното посещение, завариха в стаята един заспал и един умрял. Първо изнесоха мъртвия и чак след това събудиха спящия.

В домовете за стари хора всеки ден умира един Бен, а другите обитатели се разстройват много лесно.