Седя аз в кухнята и си мечтая. И какво друго може да прави човек, след като е сготвил, измил чиниите, лъжиците и вилиците, припрал, помел и почистил?
Та седя си аз в кухнята, тайно пуша и си мечтая. Мечтая си за онова хубаво време…
Цар Соломон. 700 жени. И пет хиляди наложници. Навъдил си пет хиляди и седемстотин жени и ги оградил с божия заповед – никой да не пожелава жените му.
Ех, живеели хората тогава. Хрумне ти – отидеш на пазара и си купиш жена. Не ти ли хареса – продадеш я.
„Но нея никой принц от градовете морски не откупи. О, моя малка – към мене като празнична одежда ти се прилепи тогаз…“
Хубав стих, хубави обичаи. Въй! Нещо чукна отвън. Веднага изгасих цигарата, отворих прозореца и започнах да вея с метлата. Уви.
– Пак си пушил! Нали знаеш, че са ти слаби дробовете!
Знам, разбира се. И как няма да са слаби, като по цял ден дишам изпарения на парфюми, одеколони, пудри и мазила.
Ех, какво е било едно време. Нарами мъжът един топор и хукне да гони динозаври, бронтозаври и плеостозаври. И емоции, и спорт, и чист въздух.
А сега? Де ги динозаврите? По цял ден седя зад лавицата и продавам парфюмчета – по един грам, по два, по два и половина грама. И мускулите ти се атрофират, и съзнанието…
Но няма как. Професия. Така се е случило.
Така се случи и с жена ми. Тя пък е пътен инженер. По цял ден търчи из друмищата, прави тегели от Силистра до Петрич и от Видин до Свиленград, кара се с майсторите, кога се наложи – замества багеристите. Професия. Сама си я избрала.
И аз като малък си мислех – ще порасна,
ще стана голям мъж,
ще грабна Стара планина и ще я сложа на мястото на Витоша, и като грабна Витоша пък…
Ама като пораснах – станах парфюмерист. Уж за ден, два – така само – да се намирам на работа, а то – не че ми харесва много, – но да стана инженер – дъжд, кал – може да ти се наложи да заместваш багеристите – какъв ужас, нали…
Но не престанах да обичам храбрите професии. И затова се ожених за пътен инженер. Видях я на багера – точно тогава се била разболяла багеристката. Гледам я – с ръцете си дърпа лостовете, лицето й опънато, силно, красиво. Имах в джоба си едно парфюмче. Чукнах на вратата на багера и й го подадох.
– Вземете – казах -от мен.
Тя ме погледна учудено
– За мен?
– Да. За вас. Обожавам силни жени. Прекрасна професия имате.
Жена ми се разсмя:
– Я ела тогава. Качи се до мен да ти покажа.
Много исках да се кача. Но ме хвана страх. Багерът беше целият в кал. Дали няма да се изцапам…
– Няма, няма да се изцапаш, миличкото ми – продължи да се смее жена ми, – ела. А после ще те измия и ще те изпера. Ела.
Протегна ръка, вдигна ме във въздуха и ме качи до себе си.
Сетне наистина ме заведе вкъщи, изчисти панталоните ми, изглади ги и… се оженихме.
Научих се да готвя. Нали ми е нормирано времето. Пък сетне – събота и неделя – какво да правя, жената все е на път. Връща се вечер изморена. Хубаво е да й сготвя нещо, чай да й дам – да дойде на чисто, на метено, на припрано… Та свикнах.
То не е толкова страшно.
И с парфюмерията така свикнах. Отначало все си спомнях, че трябва да премествам планини, ама после ми мина и този мерак. Тежки са планините. А парфюмчетата – един грам, два, два и половина. И чисто, и лесно, и красиво дори.
Малко ми е скучно понякога. Но си имам един приятел. Живее на долния етаж. Той пък е галантерист. И понеже жена му се връща късно – тя пък е минен инженер, та идва от време на време да ми помага – в готвенето, чистенето и прането. И си бъбрим – за това, за онова. Да мине времето. Какво да правим. В такъв век живеем.
Ех, едно време… живеели мъжете.
По 700 жени плюс пет хиляди наложници… Силно, красиво.
Но когато човек си има приятел, с когото да си побъбри, не е толкова скучно. Живява се и сега.
0 Коментара