Кърт Кобейн, фронтменът на „Нирвана”, никога не го е правил, никога не си е тръгвал с фенка след концерт. От своя страна обаче един друг изтънчен поет – мистър Ленард Коен (непременно го чуйте), го е вършил. И още как!
Що се отнася до мен, слаб ми е ангелът. И наистина много харесвам Кобейн. Но имам наглостта да се родея и с Коен.
В интерес на истината не мога без това. Просто обичам да ме харесват. Но от още по-друга страна, почти винаги доста бързо ми омръзват и това неминуемо и винаги ме натъжава, защото едно от нещата, които чистосърдечно мразя, са досадните разговори, които предшестват разлъката…
Разбира се, че съм харесван поет. Разбира се, че имам много почитатели и почитателки. Дори когато ме отегчават, аз не мога да си позволя да не ги уважавам. Самият факт, че са ме харесали, че ме харесват,
е проява на добър вкус,
а добрият вкус е отговорът на всичко, ако не сте забелязали. Дори нещо повече – красивото е нашият единствен отпор на страха, нали така? Хубаво е да бъде хубаво. Но невинаги е! Това е.
Съвсем цинично казано, от известно време съм без постоянна връзка и разкошното ми студио посред столицата е добило напълно хероинов вид, без аз самият да съм наркоман. Е, не е толкова мръсно, колкото разхвърляно. Изключителният български певец Теодор Койчинов (не чистник, направо маниак) се хваща за главата, когато ми гостува. Още не ми е казал ЗДРАСТИ и се хваща за метлата, парцалите, препаратите. После се измъква с няколко черни чувала от найлон (сигурно съседите вече ме мислят за убиец, който веднъж месечно задоволява сардоничните си потребности) долу до контейнерите. После се връща.
После аз му казвам: МОЛЯ ТЕ, КРОТНИ СЕ, ПИЙ ЕДНО УИСКИ, а той казва с половин уста: НЕКА ПЪРВО ПОЗАБЪРША МАСИЧКАТА… И въпреки че много обичам Теодор, предпочитам, разбирате ли ме, да живея с някоя Теодора.
Ето каква свиня съм аз.
Използваческо лайно, което използва фенките си, за да му изглежда добре къщата. Обичам да ги гледам как подреждат (забранявам им само да пипат каквото и да било върху бюрото), докато аз се отнасям добре с тях. Задържат се у дома по седмица-три-месец-два и после си отиват, а пустотата в сърцето ми отново започва да приличана ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТИЯ ЛЕБЕД от едно изумително стихотворение на ирландския поет нобелист Уилям Бътлър Йейтс. Защото лебедите, дори преди да са били грозни патенца, не са подлеци като мен – те са моногамни. Те винаги са по двойки – от началото, та чак до изящната им смърт.
Понякога се залъгвам, че аз съм ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТИЯТ ЛЕБЕД…
Едно обаче е ясно – винаги съм запазвал чудесни отношения сповечето дами, с които съм имал вземане-даване. Много малко от тях ме ненавиждат, повечето ме обичат и аз не мога да се отърва от Малеровия мажор на положението си. Веднъж се спънах в една от тях,
която беше спала пред вратата ми,
след като бях скъсал с нея по глупав начин (ЗАЩОТО НЕ МОЖЕМ ДА ПРОДЪЛЖАВАМЕ ПОВЕЧЕ, НЕВЪЗМОЖНО Е ДА ХОДЯ С МОМИЧЕ, КОЕТО НЕ ЗНАЕ С КОЙ ГРАНИЧИ ПОЛША). Останах потресен! Когато съм потресен от собствената ми нерядко пъти наивна и злобна тъпота, действам мило. На всеки неин рожден ден й пускам блок от любимата й марка шоколад в пощенската кутия. Вече десет пъти. Тя казва, че това било прекрасно. Не! Тъжно е.
0 Коментара