Минах през „Технополис“. Сега ме е яд. Обикновено не ме е яд, когато минавам покрай щендерите, щандовете и промоциите. Но днес ме е яд. В един от кошовете за разпродажба имаше страхотен филм. „Знаменитости“ на Уди Алън. Държах го в ръцете си може би пет минути, спомних си почти всички култови реплики и сцени. Не знам защо, но го върнах обратно в коша, въпреки че струваше само 2,50 лв. Доста качество на ниска цена. Разколебах се, защото не знаех дали отново ще го гледам, или ще прашасва както повечето ми касети. Това ме разколеба и предпочетох дискът „да не страда“.
Не е смешно, ако знаете какво им се случва на моите касети. Те са стара, болна тема. Сега, когато слушам само дискове, виждам колко пари са отишли на вятъра. Моят племенник се смили над касетите и взе да ги подрежда и бърше от праха и тогава ги видях отново след години… Помислих се, че
предметите очевидно могат да говорят много за миналото
на човек. Запознах се със себе си от времето, когато съм ги купувал – странна птица. Изненада ме нещо друго обаче. Намерих в колекцията си 3 касети на една и съща група, които между другото никога не бях слушал. Нямам идея защо съм ги купувал. Може би съм забравял, че вече притежавам подобна. Дискове, касети… Защо смесвам двете случки? Има много общо между тях, винаги има логика. Колекционирал съм неща, на които не съм държал, но пропускам да взема това, което ми се иска и си струва. Едното е порив, другото – колебание. Това е много мъжко поведение, което не означава мъжкарско. Може би има някакво обяснение в новата дамска литература от сорта на „Бягащата с вълци“, „Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния“, „Десет начина как да му
изперем чорапите, докато той гледа мач с ракия и псува“… (Това са нелоши теми за спор между другото.)
Защо мъжете с лекота се справяме с нещата,
които не са ценни за нас, и пропускаме важните ходове? Повечето изследователи твърдят, че сме ловци, а не „пазители на огъня“. Нормално! На всеки му се иска да наниже на копието си повече сърнички и патенца, но това далеч не обяснява всичко. Сетих се за разни отговори в поредното задръстване на „Орлов мост“. Загледах се в едно момиче, което чакаше на „Царевец“. Оглеждаше се неспокойно, лицето й беше помръкнало. Той май нямаше да дойде. И по-добре да не дойде, отколкото да закъснее с 30 мин., защото подобно закъснение означава, че препуска с копието в ръка и ще надене скоро поредната плячка, за която няма да му пука.
На „Орлов мост“ съм намирал доста отговори. В този район са изфабрикувани най-много надежди и разочарования, подвързани и подшити в папки с надпис „очакване“. Зависи от коя страна си –
на чакащ или на неидващ.
Във времето, когато още нямаше много мобилни апарати, това място ми бъркаше в здравето.
Слушаш музика на уокмена и чакаш тя да се появи. Минават минути, минават десетки минути. Казваш си, че сега ще дойде, че закъснява, защото е закъснял автобусът, защото са я задържали. Ще дойде задъхана, усмихната, ще те целуне и целият мрак ще изчезне.
Но тя не идва, цветето става ненужно час по-късно, когато вече приличаш на глупак. Набираш телефон и уговаряш среща с друга, но закъсняваш, понеже знаеш, че тя ще чака. Намираш я мръзнеща, с тъжно лице, но се усмихва, когато те види. Тя –
поредният трофей, на мен – трофея на някоя друга.
Това беше времето, когато нямаше мобилни телефони. Трудно ще те открият, след като решиш да потънеш.
Точно на „Орлов мост“ видях сълзите на може би едно от най-прекрасните създания в живота ми, когато казах, че не съм ГОТОВ. И тя не беше готова, но и не искаше нищо повече от внимание. Факт е, че мъжете се страхуваме от огъня, но само докато се разгори, след това ставаме лентяи пред него.
Разбрах поуката сетне, когато тя. щастливо омъжена, щастливо живееща, вече няма спомен защо е била с мен. А аз имам, макар че точно аз си тръгнах. Държах я в ръцете си, като онзи диск, знаех, че е нещо ценно, но напъхах всичко в кошчето. Срещи, разминавания, очаквания, надежди…
С времето фонотеката се пълни, но не с дискове, а с изпети песни, с недопети пес-ни, с пропуснати истории.
Махаш праха на времето след няколко години,
пиеш горчива чаша или просто изтръпваш и ти е все тая. Но защо се умиляваме, когато ни докоснат точно те, спомените, и точно там, в сърцето? Дали всичко това е мъжко? Съмнявам се, че е само мъжко.
Ние в крайна сметка сме едни и същи, само дето говорим по-малко от жените и гледаме към едни и същи неща от различни позиции. Ние, мъжете, имаме единствено лукса да притежаваме по-голямо пространство за архив за истории поради времето, поради физиката. Но това не е никакво предимство. Не е.
0 Коментара