Историята, върху която искам да ви обърна внимание, се случи преди пет или шест години в Родопите. По онова време от Пловдив за Родопския минен басейн пътуваха стари автобуси от типа „Жар птица“, извънредно много износени; при сухо време се пълнеха целите с прахоляк, при дъждовно време отвсякъде капеше вода. Помня, че пътувахме в дъждовен ден, бричката ни беше цялата нагизнала и всичките ние десетина мъже (по онова време жени рядко пътуваха) се местехме непрекъснато ту на едно, ту на друго място, макар че навсякъде беше мокро. Родопските планини стоеха безизразно под дъжда – нито приветливи, нито мрачни – после отстъпиха назад и пропаднаха в гъстеещия мрак.
Рожен преминахме по тъмно, бледите фарове извадиха от тъмнината няколко дървета, скупчени край пътя, и някакъв човек, който махаше на колата да спре. Автобусът отмина човека, но спря и ние чухме как онзи навън шляпа под дъжда, за да ни догони.
Той ни догони и чак когато се качи, разбрахме, че това е жена. Мъжете почнаха да се надпреварват един през друг, всеки отстъпваше своето място, всеки увещаваше, че при него най-малко капе, докато накрая тя все пак седна при едного, който имаше брезентено наметало. Той й отстъпи наметалото, попита я дали не са й мокри краката, тя каза, че били вир-вода, защото се излъгала да тръгне с леки обувки.
– Вашата е пак добре – каза мъжът с наметалото, – ами аз съм тръгнал със сандали – щом стъпя и ще ми се намокрят краката.
Трябва да отбележа, че жената се държеше много весело из пътя. Поради тъмнината лицето й не се виждаше, ние чувахме само гласа й, малко гръден, малко уморен, такива са сутрин сънените гласове. Тя внесе някакво раздвижване в автобуса. Из целия път преди да се качи тя, мъжете се бяха умълчали, всеки зает със своите си работи в това потискащо и мокро време, а сега изведнъж всички се разприказваха, почнаха до се попреместват към жената напред, взеха да я разпитват закъде пътува и тя на всички казваше, че пътува за Родопския минен басейн по някаква своя работа. След няколко километра ние всички се бяхме струпали в един плътен обръч около гръдния глас на жената.
Слушал съм различни истории, как жена неочаквано попада сред група мъже и тогава мъжете изведнъж се преобразяват: ако преди това са ходели небръснати, почват всяка сутрин да се чегъртат с бръсначите, ако преди това са ходели мръсни и непрани, веднага си припомнят войнишкия живот и почват да перат ризите си в някой поток, ако преди не са обръщали внимание на външността, изведнъж стават суетни с тайната надежда тъкмо те да бъдат обект на внимание. Лично аз помня как един мой съселянин си купи от града нагръдник и шапка от оризова слама заради една учителка, пристигнала наскоро в селото. Той не можа да я покори с нагръдника, защото другите селяни му свалиха палтото на едно хоро и тогава всички, заедно с учителката, видяха, че гърбът на селянина е гол, кръстосан с някакви препаски, за да поддържат нагръдника. Едно време имаше такива нагръдници, малко по подобие на риза отпред – всичкото туй е една педя плат, нито ръкави има, нито гръб. Всички много се смяха на нагръдника, но селянинът не се отчая и на следващото хоро се появи с ланец за джобен часовник. Той нямаше часовник, но учителката, като е видяла ланеца, сигурно е помислила, че има часовник. По тоя повод един стар учител, химик, казваше, че мъжът е като лакмусовата хартия – щом види жена, променя цвета си, или по-точно, издава истинския си цвят. В това, разбира се, има нещо вярно, дори може да се види как хора, лишени от всякаква духовитост или начетеност, се мъчат да блеснат с духовитост и начетеност в някоя компания, щом в тая компания има непозната жена и те на всяка цена искат да спечелят вниманието й.
Но това са все странични работи, нека ние ги изоставим и да се върнем в нашия автобус. Продължавахме да се спускаме по склона отвъд Рожен, когато на един завой колата изгърмя, наклони се силно на една страна и остана тъй наклонена, като добиче, паднало на колене. Всички наскачаха, почнаха да питат: „Що стана? Що стана?“, а шофьорът излезе навън и се обади от пътя: „Ресор май че се счупи”. Слязохме на пътя, някои се опитваха да запалят кибрит под дъжда и дори успяха, като криеха пламъците в шепите си и осветиха оскъдно счупения ресор. Ами какво ще правим сега?
– Ще чакаме на случая – каза шофьорът. – Ако мине някой камион за Пловдив, ще се кача в камиона и ще докарам я ремонтната работилница, я някой друг автобус.
Най-напред всички почнаха да се ядосват как е възможно с такива износени автобуси да се возят хора. Ами че винаги може да стане нещастие и автобусът да падне в някоя пропаст.
– Как може с такава бричитайка? – викаше един пътник. – Аз, щом се върна, ще доложа, където трябва.
– Ами случва се – отговаряше неохотно шофьорът. – То пак имахме късмет, че се счупи левият, та легнахме наляво. Знаете ли каква пропаст има отдясно!
Неколцина излязоха навън и се върнаха веднага.
– Ужасна пропаст е отдясно – казаха те. – Хвърлихме камък, бая време мина, докато го чухме, че падна. Нещо шуми долу в тъмното, река ли е това, дето шуми?
– Река е – каза шофьорът. Пропастта изведнъж охлади гнева на пътниците, известно време те мълчаха и кой знае колко щеше да продължи това, ако не бе се обадила жената:
– Не е ли най-добре да тръгнем пеша. – каза тя. – Ако тръгнем пеша, до сутринта ще стигнем. Камион може да мине, може и да не мине. По това време рядко минават.
Човекът, който беше със сандали, отказа – щом стъпи на пътя и краката му ще се намокрят веднага. По-добре е да се измисли някоя игра, та да мине по-бързо времето.
– Игра, игра! – обади се един кисело. – Да играем на иди ми – дойди ми! Предложения имаше много, кое от кое по-чудати, но за всички бе ясно, че нямаше къде да се тръгва в тая тъмница и в тоя проклет и студен дъжд, ами трябваше да чакаме в капещия автобус и да слушаме през цялата нощ как остро и неприятно капките бият тенекиения покрив. Поне дъжд да нямаше. Ако бе сухо време, можехме да излезем навън и да напалим огън, някои можеха да подремнат край огъня. Един от пътниците се сети, че тук в тия гори навярно и сено бихме намерили, та да се заровим в някоя купа сено; той отдавна не бил спал в сено, макар че да се спи в дъхавото сено е много хубаво.
– Хубаво е – съгласи се с него жената.
Той веднага се залепи за жената и почна да й разказва детските си спомени как ходил на коситба, как пластили сено, как спели в него и се събуждали замаяни, упоени от билките. Но човекът не можа да завърши спомените за своето сено, защото над горите се показаха светлини, припламнаха, изгаснаха, после пак се появиха, сякаш някой бе тръгнал да ни търси и опипваше мрака със светлините си.
– Кола е! – каза шофьорът и слезе на пътя.
Беше автовлак, натоварен с руда, кабината му бе натъпкана с хора, затуй нашият шофьор се качи в каросерията, като ни обеща да се върне по най-бързия начин. Автовлакът замина по пътя си, моторът му заглъхна в тъмнината заедно със светлините и ние останахме съвсем сами, защото в шофьора все пак виждахме някаква опора, или можехме да му се караме, макар той и никак да не бе настроен за кавги. Останахме си само пътниците, все непознати хора, които се виждаха за първи път, и тая жена, качила се от Рожен, на която дори лицето не бяхме видели, ами само малки откъслеци, когото някой запалеше цигарата си.
Когато някой запалваше цигара, държеше известно време кибритеното клечка, за да освети слабо автобуса, и тогава виждах било очите на жената, било скула, било част от профила й, или извивката на шията. Светлината играеше в очите й, те проблясваха мигновено и ми се струваше, че и след като кибритената клечка е изгоряла, тия очи продължават да блещукат в тъмнината и насищат вътрешността на стария автобус с някаква особена топлина или с някаква магия.
Имаше нещо много привлекателно и хубаво в това женско лице, тъй смътно осветлявано от кибритените клечки. Мислех си – тая жена едва ли е чак толкова привлекателна, колкото изглежда на мъждивите светлинки!
Всеки случай тя привличаше всички ни. И онзи със спомените си от коситбите и летните нощи в купите сено пак се намести до нея и почна да й разказва как някога е пластил сено с една дълга, самоделна вила, наричана в техния край сенарска вила. Тия вили селяните ги секат в горите, трябва да имат два рога, да са изсъхнали хубаво, за да са леки, и трябва много добре да бъдат изгладени. Той тъкмо с такава сенарка вила пластял сено.
Някой в тъмното се обади, че с тая сенарка вила оня щял да му извади очите; не може ли вместо вила нещо друго да измисли – още малко ако слушаме историята с вилата, ще вилясаме всичките. Жената се засмя със своя гръден, малко сънен глас и в него се появи нова нотка: гласът леко се съживяваше.
Човекът, дето в началото предлагаше кисело да играем на иди ми-дойди ми, се сети, че в багажа си носи много хубави орехи и че няма да е лошо до разтвори багажа и да ни почерпи с малко орехи. Той излезе навън, чука нещо по автобуса и се върна.
– Кво стана? – го попитаха.
– Ами няма я стълбата, та да се кача горе на покрива. Горе ми е багажът.
– Ами че тя е сгъваема – каза един и отиде с него да му помогне да разгънат стълбата. Те тракаха известно време, после ние чухме стъпките но човека по покрива, някои почнаха да му викат:
– По-леко, ей, ало, ще продъниш покрива!
Други пък казаха:
– То от това няма къде повече да се продъни!
Човекът доста дълго трака горе, после повика и другия пътник и двамата нещо опъваха, сумтяха и най-после внесоха един куфар в автобуса.
– Че тоя не е мой! – каза човекът, след като го отвори. – Чий е тоя куфар!
Куфарът беше на един пътник, относително мълчалив и затворен човек.
– Мой е – каза той. – Разгеле го свалихте, имам сланина вътре можем да похапнем.
Той веднага взе куфара, намести се до жената и почна да реже сланината. Другите двама пак излязоха навън. Единият от тях викаше:
– То е такава тъмница, че нищо се не вижда, а и въжетата от дъжда са стегнали, че едва ги развързахме! Ще го намеря моя куфар! – не се отчайваше човекът и ние отново чухме стъпките му да гърмят по покрива.
През това време онзи със сланината режеше и подаваше на всички с малко хляб, като се извиняваше главно на жената, че в тъмното не може да реже на тънки резени. Сланината, според него, била най-вкусна на тънки резени. Сланина или пастърма трябва само на тънко да се режат! И по тоя повод той разказа как дядо му си загубил сланинката веднъж по пътя и казал: „Не ме е яд, че си загубих сланинката, ами ме е яд, че ще я намери някой неук човек и няма да се сети да я нареже на тънко, ами само ще я зяноса“. Жената го дари с кръшен смях и си призна, че досега не знаела как се реже сланинка. Той седна да я учи в тъмното как се реже и ние всички си мислехме, че държи ръката й в тъмнината.
Но нас той не можеше да излъже. Щом си помислихме това, ние веднага запалихме по една клечка кибрит, той пусна ръцете на жената, а през това време вътре се вмъкна оня с орехите и каза:
– Спипах го най-после тоя куфар, майка му стара!
Той се намести от другата страна на жената и й разказа, че тия орехи са тъй меки, че като падат от дървото, сами се трошат. И демонстрира как само с една ръка, като стиска ореха в юмрука си, може да го счупи, и наистина го счупи. Жената се опита да вземе два ореха в ръцете си и да ги стисне, но от това нищо не произлезе.
Стисни тогава и между колената – каза човекът – и ще станат на прах. Ето така!
Той сигурно й показваше как трябва да направи тая работа с колената и неколцина побързаха да си запалят цигарите, но преди това хвърлиха по едно око и видяха, че оня държи с една ръка коляното й.
– Моля ви се – каза му жената и се засмя, като отмести ръката му.
Тя стана внезапно и излезе навън, на пътя.
– То наистина тук май стана душно от тия цигари – каза човекът със сандалите. – Ами да поизлезем и ние на въздух. – Той също слезе на пътя.
– Ами че ти нали, щом стъпиш, и ще ти се намокрят краката – обади се мълчаливият пътник и също слезе.
– Мокро, мокро, но на едно място не може да се седи! – Тъй, един подир друг, ние всички се изнизахме навън, като разговаряхме за това проклето дъждовно време и все за тоя пусти ресор, дето намери тъкмо тук да се счупи и да ни остави на средата на пътя.
Жената стоеше досами пропастта, обърната с гръб към нас. Тя нито веднаж не ни погледна, нито пък проговори. Подир време ние също тъй се смълчахме и слушахме как дъждът бие гората и някъде долу шуми вода и се блъска в бреговете на невидимата пропаст. Обзе ме някаква потиснатост, като че сме извършили мръсотия спрямо тая непозната жена, и в миг си спомних пак оная ръка, дето държеше коляното, Мигар мъжете в един автобус не могат да прекарат няколко часа, без да закачат една жена, качена случайно по пътя?
Глупости, казах си, в най-добрия случай ние приличаме на оня селянин, дето си купи нагръдник и шапка от оризова слама за съблазън на младата учителка и предизвика усмивка на лицето й.
– Кво стоим ние на дъжда? – каза един пътник. – Я да вземем да свалим целия багаж. Като дойде автобусът и без това трябва да го претоварваме. В багажа горе имам ракия, ще се посгреем с ракията и по-весело ще ни стане чакането.
Неколцина се качиха на покрива и почнаха да подават багажа на другите, групата ни се раздвижи и ние вмъкнахме пак всичко вътре и отново се събрахме на купчина покрай багажа си. Човекът с ракията даде най-напред на жената, тя отпи доста хубава глътка и подаде на другите. Шишето няколко пъти обиколи, разбъбрихме се пак, оня с детските спомени пак почна да говори за сеното и колко щяло да бъде хубаво, ако е сухо и се намери една купа сено наблизо да се разхвърли купата и да налягаме в нея. Жената па почна да се смее и и смехът й имаше извънредна живост и на мъждукащите цигари очите й изглеждаха още по-хубави.
– Смей се, другарко, смей се – подканяше я оня с орехите, – Друго си е кога има женски смях. Турчинът не напразно е казал: три неща радват ухото – шум на вода, звън ма пари и смях на момиче. Смей се, другарко, смей се!
Той чупеше орехите като каменотрошачка, а тя все се смееше и смехът й ставаше все no-кръшен, а ние все повече напирахме към нея, кой да е по-близо до нея, кой да седне до нея, ей тъй просто да я чувствува до себе си. Но понеже всички се бутаха напред, тя все тъй си седеше и се смееше с тия живи и хубави нотки в гласа си, а мъжете един по един се изместваха и когато някой повече се попритискаше, тя ставаше под предлог, че тук покрива капе ужасно силно и търсеше да седне на друго място.
– Другарко бе – каза по едно време оня със сланинката, — ще ни направиш на маймуни из тоя автобус! Хе, хе! – Тя не му каза нищо, а само се засмя и подаде накрая едно „Хм! Хм!“…
Тъй ние се надпреварвахме и сега мога да кажа, че дори имаше и нотки на ревност от страна на някои пътници, макар че тогава никой не си го признаваше. Как щеше да завърши това не ми е ясно, пък то едва ли можеше да завърши. Хубаво, че по пътя се зададе кола, ослепи ни със светлините си, бумтеше весело и ни поздрави с гръмкия си клаксон. Беше нов автобус, той идваше от Родопския минен басейн да ни вземе.
Нашият шофьор спрял в първото село, звънил по телефона на различни места, казал, че има оставени пътници и от Родопския минен басейн му казали, че ще изпратят веднага кола да ни вземе. Това бе съвсем нова „Шкода“, от тия автобуси, дето постепенно щяха да изместят старите брички по родопските пътища. Тя цялата лъщеше, вътре бе осветена силно и мамеше погледа. Ние веднага се втурнахме с багажа си към колата, като дадохме преднина на нашата непозната спътничка, и когато влязохме в автобуса, видях гримаси върху лицата на пътниците. Те всички се мръщеха тъй, сякаш дъвчеха нещо извънредно кисело, което не можеха нито да изплюят, нито пък да преглътнат. Погледнах жената и разбрах отгде се бяха появили тия гримаси по лицата на пътниците.
Това бе една крайно смачкана женица, от ония жени, които след като минат четиридесетте, трудно ще определите на колко години са. Косицата й бе доста оредяла, а и мокра от дъжда, тя почти се губеше върху безличното й лице. Жената бе облечена в емприме, дреха съвсем нескопосана за дъждовната есен, и се бе наметнала с палтото на човека, който й бе обяснявал как се пласти сено и колко е дъхав сънят в летните нощи. На нозете си тя имаше платненки, някога бели, а сега потъмнели от дъжда. Беше от ония женици, които търсеха късмета си по пътищата или на новите строителни обекти, подвозвана от камионджии и изоставяна от тях по средата на пътя. Тя изглеждаше още по-свита на ослепителната светлина на новия автобус, но никой не можеше да каже дали в тоя момент жената бе по-грозна от нас, или ние бяхме по-грозни от нея.
Тя се сви и седна на онова място, дето обикновено сядат майките с деца, старите хора и недъгавите. Ние почнахме да се бутаме един друг, да се застъпваме по краката и минахме в опашката на автобуса, за да бъдем по-далеч от нея. Тъй насядахме, че помежду ни останаха няколко реда празни седалки. Тя бе обърната към нас и ние бяхме обърнати към нея, като че ние бяхме в зала, а тя на сцената и я съдехме за нещо; или пък обратно – тя беше на сцената, а ние бяхме в залата и тя за нещо ни съдеше. Макар че никой не проговори нито една дума.
– Брей, ама че сте се вкиснали от чакане – каза шофьорът, запали и колата тръгна с весело бумтене по пътя. Светлините в автобуса загаснаха, останаха напред да светят само силните фарове и да ни проправят път в тъмнината. Път за къде? Път към какво?
0 Коментара