Искам от самото начало да предупредя, че пиша изключително от свое име, обобщенията, които правя, са валидни само за мен и нямат никаква стойност като поглед към мъжкия индивид изобщо.
Не съм на много години, но вече съм бил женен. Преди и след злополучния ми, но поучителен брак съм общувал интензивно и постоянно, в някои периоди от живота ми, поради безделие и други причини, съм се занимавал само с такива „общения“; може да се каже, че опитът ми с противниковия пол не е малък. За любовните отношения като сблъсък (оттам – „противников“ пол) се заразих преди години от Гор Видал. Не влагам нищо обидно в израза – напротив, гледам на жената с всичкото уважение, на което съм способен.
И няма как да е иначе, защото отдавна съм установил, че без другарка в живота ме няма заникъде, не ме бива.
Когато остана за дълго без жена – не знам какъв комплекс е това, –
просто се скапвам, ставам абсолютен парцал и въобще не ставам за нищо. Пада ми каризмата, не мога да впечатля никого (и никоя жена), не мога да функционирам пълноценно. В такъв момент съм способен да обещая на добрия бог всичко само и само да ми върне малко от чара и уменията в общуването.
И знам, че в този случай може да ми помогне само едно: жена.
Сигурно е патология това, не зная, но действително от депресията може да ме изкара само жена. Не става въпрос нито за любов, нито за чисто сексуален нагон, няма значение коя ще е жената. Въпросът е да си усетя мъжката сила. Самият факт, че съм склонил жена, че в някаква степен ми е доброволно подчинена, сам по себе си този факт ми повдига каризмата и аз отново ставам човек. Тогава отново мога да съм чаровен и да впечатлявам, отново печеля успехи.
И поумнявам.
А с любовта е съвсем различно. Говоря за споделената и консумирана любов, когато е в най-първата, трескавата фаза.
Тогава оглупявам, но колко бих дал вечно да съм така щастливо глуповат!
Обаче няма как да стане. Мога да оглупявам колкото си искам, но това вече няма да има нищо общо с любовта. Емил Чоран казва, че достойнството на любовта е в отрезвялата нежност, надживяла мига на секретирането.
Чоран е един от авторитетите в живота ми, горното твърдение е много ефектно, но аз не го споделям. Смятам, че достойнството на любовта е тъкмо в необузданата нежност, в способността да оглупееш и да не се срамуваш, да искаш и да можеш да разкриеш всичко у себе си, дори най-пошлото – и то вече не е пошло, а е възвишено. И е най-важното. Всичко е важно и всичко трябва да се сподели с любимия. Как става така, че влюбени, които се познават от месец, знаят повече един за друг, отколкото след (примерно) три години съвместен живот?
Става така, защото любовта в тази нейна, както казахме, трескава фаза, това разтваряне в другия представлява най-крайното освобождаване на личността, а свободата, Санчо…
Свободата, ако се съгласим с тъжния идалго, е най-висшето човешко благо.
В тоя дух бях казал на едно място, че прословутата G точка се намира на върха на мъжкото копие – тоест там, където се намира свободата. Но как се постига тая свобода, да ме убиеш, не мога да кажа.
Със сигурност знам само едно: любов = свобода.
Тъжно е, че една двойка може да преживее тези върховни мигове еднократно – след което те отминават завинаги. Освен когато поради някаква причина влюбените са били разделени за дълго и отново са станали непознати, в общия случай, колкото и да се освежава една връзка, колкото и да са здрави, пълноценни, дори дръзки отношенията между дългогодишните партньори, те не могат да постигнат красивата лудост на току-що избухналата любов. Можем само да се доближаваме до нея понякога, можем и да се надяваме, че високото чувство ще остане (донякъде) живо в спомена.
Хубавото е, че никога не знаеш кога отново ще се разболееш от любов – случва се както на порядъчни, така и на безпорядъчни индивиди; на умни, на глупави…
На всички се случва.
0 Коментара