Иван Стоянов и доброто тяло

Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.

Иван Стоянов, известен с драг алтер егото си Angelica Summer, e съвременен ЛГБТИ артист и музикант роден в София, който понастоящем учи и работи в Кьолн. Съосновател е на експерименталната група The Strawberry Finns. Занимавал се е с различни театрални проекти, както и социална работа с деца от аутистичния спектър. Най-новият му проект се намира в YouTube – плейлист с песни в стил политическо инди, където Иван отправя своите политико-сатирични коментари свързани с актуалните събития в България.

Защо се съгласи да участваш?

Съгласих се да участвам, защото мисля, че едно от най-важните неща е да можем да говорим за това как се чувстваме и още повече – да го правим открито и в публичното пространство. Колкото по-нормализираме говоренето за чувства, толкова по-добре. Живеем в много особени вълчи времена, в които сме се закачили за разликите в другите, а мисля, че ние фундаментално много си приличаме – в страховете, нуждите, мечтите си.

Кога за първи път осъзна, че имаш тяло?

Струва ми се, че осезанието за тялото ми винаги е било свързано или с моментите на удоволствие или с моментите на болка. Някакво особено лутане между двете.

Сега ми изниква спомена как като малък влетях в стаята на леля ми и там имаше една ютия. Бях изрично предупреден да не я докосвам, което от своя страна беше гаранция да го направя. Помня, че се опарих – и до ден днешен си имам триъгълен белег на едната ръка. Сякаш осъзнаването ми за тялото минава и през някакво своеобразно приемане за неговата крайност, неговите граници. Разрушаването на детската илюзия, че тялото е вечно и ще си остане такова до край. Някакво осъзнаване, че тялото има своите граници и там където тялото свършва, започва светът, и обратно.

Кога и как разбра, че това тяло е свързано с определени социални очаквания и тези очаквания не са задължително в синхрон с твоите потребности?

Като бях дете, дълго време обаче бях убеден, че всички тела са устроени като моето. Страдам от мускулно заболяване наречено миопатия. То носи заедно със себе си купища интересни и странни неща: виждаш двойно ако поглеждаш нагоре, надясно, наляво и надолу – по-лесно се спъваш, трудно преглъщаш, уморяваш се изключително бързо ако тичаш (и то на късо разстояние), ако легнеш на земята, трябва винаги да станеш с помощта на ръцете си, ако вдигнеш нещо по-тежко от кило, кило и половина, получаваш мускулни крампове (треперене на ръцете),

мускулите по лицето ти не се движат.

Винаги ми се напомняше от страна на моите връстници, че не говоря ,,правилно’’. Имах проблем с артикулацията на думите. Социалните очаквания за мен бяха, че трябва да говоря ,,ясно’’ и ,,добре’’. Тялото ми ме изправяше пред ежедневни битки, сблъсъци и конфликти с връстниците ми (а и далеч не само с тях, имаше и по-големи).

Бях обект на редовни подигравки

както в двора, в който играех, така и в детските градини и училище. Често се прибирах вкъщи разплакан и разстроен от тормоза, на който бях подлаган. Аз исках да си съществувам така, както съм. Останалите обаче имаха съвсем различни очаквания от мен, на които аз не успявах да отговоря. Струва ми се, че в България никога не сме имали достатъчно чувствителност спрямо хората с физически увреждания и още повече – не сме достатъчно информирани по темата. Не сме разбиращи, бързо намираме кое е нещото, което изглежда ,,странно’’ и ,,различно’’, и започваме да гледаме на хората не като на цели личности, а предимно като на

тела, на които нещо им липсва,

следователно и те самите като личности не могат да бъдат пълноценни такива. Жестокостта се отглежда и полива още от ранна детска възраст, непримиемането и неумението да подкрепим, да защитим и да подаваме ръка на по-слабите от нас не е нещо, което да е масова практика. Агресията към другите се превръща в новата мода. По-лесно е да зачеркнеш и да се присмееш, така отграичаваш себе си от анормалността и утвърждаваш комфорната позиция, че ти на свой си ,,нормален’’. А колкото по-,,ненормален’’ е другият, толкова по-,,нормален’’ си ти.

Върху какви концепции си изграждал и изграждаш идентичността си – пол, възраст, националост, спортни пристрастия, ценности? Какво откриваш за себе си през и за тези концепции през годините?

Не вярвам в националността като единствен детерминиращ фактор. Винаги съм бил гражданин на света. Случило се е чисто географски да се родя в тази конкретна държава. Можеше да е в друга. Прекомерното веене на флаг на чиято и да е било държава с цел проповядване на популистки политики ми е изключително абсурдно. Разбира се, аз съм българин, но съм и 1/8 австриец. Вкъщи много често се говореше немски – особено около баба ми и дядо ми. Дядо ми редовно си пускаше RTL и слушахме тиролска музика. Убеден съм, че ако се проведе специален научно-антропологичен проект сред всички расисти с кампания с масово провеждане на генетични тестове ще видим как се разповиват пред нас чудовищни

кризи на идентичността.

Относно възрастите, не знам дали има нещо общо с миопатията ми, но възрастта не ми личи особено на лицето (една приятелка казва, че си имам природен ботокс). Имам проблем с възрастите и често ги изтласквам, забравям или бъркам, може би е някакъв мой дълбоко стаен страх от остаряването.

Като пол се определям като genderfluid –

в дадени моменти се чувствам като момиче и в други моменти като момче. Понякога като и двете или комбинация от двете с превес на едното или другото. Използвам местоименията ,,той’’ и ,,тя’’. Концепцията ми за пол е изключително водна.

Усещам как с годините моята Аз-концепция се променя, залита ту в едната крайност, ту в другата. Тялото ми е мой спътник и понякога мой враг в тези мои открития. Мнохо открития се дължат на мои неволни опити да попадам в рискови ситуации. С тялото ми сме препатили и преживяли доста – имали сме редица изживявания, две-три нападения на улицата, два пъти изкълчен глезен и раздрано коляно, изключително приятни маратони из света на кулинарията (препоръчвам много силно цялата кухня около централна Европа),

редица приключения в сферата на секса,

няколко дребни хирургически интервенции и съвсем наскоро една по-сериозна операция, която ме накара да се замисля доста. С годините започвам да се загрижвам повече за тялото си и да се замислям кое от нещата, които правя е окей и кое – не. Дали ще си променя поведението и дали ще започна да го третирам по-внимателно в бъдеще – това не смея да обещая, защото най-важният урок, който съм научил е, че в момента, в който си кажа: Да, напълно съм наясно какво правя, започвам да надробявам най-големите глупости.

Как се е променяло отношението ти към тялото ти през годините? Имал ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство? Как изглежда пътя, по който е минало самочувствието ти до момента?

Труден, тежък път е. Не мога все още да си харесам тялото напълно, не мога да извадя от главата си всичките онези гласове, които години наред от малък са ми повтаряли, че нещо с тялото ми не е ,,като другите’’. Тези паразити гласове, пробили основата на Аз-концепцията ми продължават да се обаждат от време на време. Прибавено и насложено със стереотипите наложени спрямо мен като очаквания от страна на гей средите положението става наистиа страшно.

Масовото очакване в Кьолн е, че или имаш плочки по тялото то фитнеса и си ,,мъжествен’’ (с брада) или започваш да губиш точки по скалата за привлекателност. Не ме разбирай погрешно, нека всеки да изглежда както си поиска – слаб, висок, пълен, с брада, без, с грим и т.н. Моят личен проблем е, когато определени хора в ЛГБТИ средите се опитат да наложат като норма само един определен външен вид, някаква фиксираност,

прекомерна впереност в тялото.

Така сякаш само и единствено тялото ти има значение и нищо друго. И говорейки за тялото си, мога да кажа как го възприемам. Имам определени части от тялото си, които много харесвам и знам кои са тези части, затова винаги наблягам на тях. Имам изключително красиви и добре оформени крака – като сложа цветен клин или чорапогащник, стои много добре.

Много си харесвам лицето и ръцете, особено пръстите.

Вече като мина централно към корема, не съм особено доволен, в последните няколко години напълнях. И до ден-днешен не ми е приятно да се събличам пред хора, освен ако не е нудистки плаж. Там някак си е все тая. Имаше моменти, когато преди няколко години играех в Алма Алтер, понеже редовно правехме разтягания и физически тренинги се чувствах изключително добре в тялото си, тогава бях в най-добрата си физическа форма. Постепенно с годините се поотпуснах, но започнах да го приемам – така, както е.

Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можел да се справиш с тях и си имал нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?

Целият ми живот в България беше страх. Всяко излизане навън беше страх. Всяко отиване до супера, до бара, до аптеката. Всяко пътуване в метрото, трамвая, автобуса. Всяко излизане да изхвърля боклука беше страх. Всяко качване в такси, всяко отиване на театър или изложба. Всичко беше един постоянен задушаващ страх. Нонстоп агресия, обиди, нападки. Години наред чудене: какво става, къде да се дяна,

да изляза ли така облечен, да не изляза ли.

Вменяване на вина от страна на близките и роднините ми и в крайна сметка осъзнаването, че не мога да остана повече в България. Ако бях останал в България щях да свърша по един от двата начина: в морга или психиатрична клиника. Просто беше въпрос на време да осъзная, че е важно да се погрижа за менталното си и психическото си здраве и да замина далеч. След първото ми нападение в една от преките на Витошка (и то посред бял ден) започнах да посещавам терапия. Беше изключително благотворно. Бях част и от психодраматична група, което ми се отрази изключително добре.

А със заминаването ми в Германия нещата съвсем се промениха. Успокоих се, станах по-уверен и по-смел. Намерих си работа, приятели и уча в една от най-престижните академии за изкуство в Европа. Сега вече страха за физическата и психичесата ми цялост изчезна.

Кажи ми три (едно, пет, двайсет) неща, които те карат да се чувстваш добре в кожата ти и ти дават сили да продължиш?

Това че успявам да ходя на дълги разстояния, когато изям изключително вкусна пица от един много любим ресторант, когато кожата ми е близо до кожата на обичан от мен човек.

Каква роля играе изкуството за изграждане на личността ти и това ли е твоята психотерапия?

Изкуството играе изключително голяма роля за изграждането ми като личност. Почти цялата ми Аз-Концепция минава през моите занимания с пърформънс арт и импровизационен театър. Благодарение на това, което съм учил (психодрама) в комбинация с импровизацията съм се превърнал в много креативен човек, който е ориентиран много повече към това да търси различни решения на проблемите, отколкото да с

тои на едно място и да се тръшка.

С изкуството обаче трябва много да се внимава. Много е тънка границата и не е желателно да правиш нещо а ла психотерапевтично на сцена, защото може да ти излезе през носа, научно казано – по Морено. Когато правихме с The Strawberry Finns ,,Gender(Fluid)’’ в Червената Къща или като играехме с Косьо ,,Ловец на свечерявания’’ много се стараех да обхождам внимателно тази граница. Когато импровизирам заедно с публиката аз обичам да

чупя границите на общовъзприетото,

че импров театърът е само и единствено забавен. Не, не е. Аз искам да извадя от хората – онова вътре, истинското – спомени, асоциации, чувства. Хуморът е само посредник, не самоцел. И тогава стават най-интересните представления. Помня как жестоко беше забило едно издание на Ловеца и не можех да пробия в публиката по никакъв начин. Никога няма да забравя когато попитах колко души в публиката са искали

да се самоубият и на сцената

при мен дойдоха седем души. А седем души от публика общо двайсет си е сериозно число. Спомням си, че застанахме в кръг околко куфара (част от реквизита) и ги помолих да не ми казват причината, но да я сложат в куфара. Един каза: ,,Не мога, защото ще ти тежи в куфара и няма да можеш да го носиш.’’, Някой друг веднага се защити: ,,Ама това сега групова терапия ли е?’’. Разбира се, когато крадеш психодрама елементи с перформативна цел трябва да си даваш много ясна сметка какво правиш и второ, трябва да си даваш сметка какво

огромно доверие ти гласува публиката.

И ти трябва да уважиш това доверие – да вземеш тези елементи от тяхната вътрешна сцена и да ги сложиш на голямата сцена със съответното отношение. Винаги съм бил много внимателен с тази граница и съм я обхождал с нужното уважение към публиката си. Музиката и импров театъра са начините, по които ние с The Strawberry Finns оживяваме и осветляваме вътрешните си преживявания. Дали е терапевтично обаче, не мога да гарантирам нито на публиката, а още по-малко на самия себе си.

Стигмата върху темата за психичното здраве у нас върви ръка за ръка с много предразсъдъци и стереотипи, които по своята същност са ограничаващи и често деструкивни. Срещаш ли такива в ежедневието си? Откривал ли ги в себе си – вярвания, които си интернализирал, а всъщност са деструктивни? Как се справяш с тях?*

Да, често съм ги чувал. Ако посмея да се изпусна пред някого, че имам бакалавър психология и че съм учил психодрама се започва едно подозрително поведение в стил: ,,Ама сега анализираш ли ме?’’, като минем през другите крайности, в които хора са убедени, че мога да им бъда нещо като безплатен терапевт (не мога да решавам ничий проблеми, съжалявам, имам си цяла крем супа и каша от своите собствени). Стигало се е до пасивно-агресивни реакции на мои близки и познати в моменти на конфликт, когато ми се заявяват неща от типа на:

,,Имаш нужда от терапевт!’’

или ,,Очевидно терапевтът ти не си върши добре работата!’’. И честният отговор на въпроса ти е: не се справям с тези стереотипи и предразсъдъци. А пред нас в днешно време има толкова мноро проблеми от най-различно естествено. Чисто екзистенциални такива, предизвикани от кризата с коронавируса. Струва ми се, че почти никой не иска да говори за менталните последици от пандемията. Така сякаш те са само физически. А те не са. Числата на хората с депресия скочиха неимоверно, влошено е състоянието на хора с ОКР, хора с агорафобия, жертви на домашно насилие бяха изключително потърпевши от локдауна, да не говорим за това как се отрязява на психиката на децата.

Те започват да изпитват тревожност, параноя и страх.

Времето на коронавируса е времето на параноята. Поколоението, което израства в момента ще бъде белязано от това усещане за ,,недостатъча чистота’’ и ,,изрядност’’ и за това как редица неща са му забранени. Всичко това са много тежки травми, върху които ще трябва да се работи дълго време. Всеки се чувства ограбен и потиснат по един или друг начин. И в това да поискаш помощ няма нищо лошо и нищо срамно.

В България думата терапевт се е наложила като някаква мръсна дума или псувня, така сякаш в това да поискаш помощ е най-унизителното нещо. Живеем в някаква много фалшива selfmade, Майстор съм Всичко българска мачо култура. Мотото на нашето време: мога и сам да го поправя. Ама като ти се счупи ръката не отиваш при Кирил от втория етаж да ти я намести, а отиваш при лекар. Е, същото е и с душата.

Като ти се счупи душата,

отиваш да лепиш при специалист. И до ден-днешен посещавам терапевт, а дълги години участвах в психодраматична група и съм изключително доволен от вътрешната работа, която успях да свърша. Има още работа пред мен – вътрешна такава, но вярвам, че ще се справя и ще намеря начин да отсявам продуктивните от непродуктивните сюжети. Изключително много съм благодарен за помощта и подкрепата, която ми оказва моя терапевт – и, не, не изпитвам никакъв срам да призная, че ходя на такъв. Защото в това да се грижиш за себе си няма нищо срамно.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?

Защото има дъ-ъ-ъ-ълги секси крака:)

Цялото интервю ще намерите в Проект „Кожа“.

Иван Стоянов и доброто тяло

Защо се съгласи да участваш?

Кога за първи път осъзна, че имаш тяло?