Отивам вчера да подам „потвърждение за упълномощение за електронен подпис“. Прави се на всеки 3 години. Бесен съм, един час се въртя по безумните улици в центъра и няма къде да паркирам. А уж всички са на море! Навсякъде е синя зона, плаща се, но места няма. Разгеле, някакъв излиза. Бая далечко съм от подразделението на НАП-а, в тая жега нищо чудно да получа инфаркт по особено мъчителен начин. Пускам смс за един час, но какъвто съм карък сигурно ще свърша за двайсетина минути и две трети от парите ми ще идат нахалос.
Докато стигна ставам вир-вода. Портиерът ме гледа строго, по пенсионерски. Ама може – викам си – да го е страх да не получа дамла. Или да не се удавя в собствен сос. Или да не простина, щото вътре цари учрежденски хлад.
Вие – казва – по какъв казус.
Добър ден – кимам – аз по казуса „потвърждение за упълномощение за електронен подпис“.
Да съм влезел в салона и те щели да ме извикат. Да бе, още малко и ще повярвам…
Ама с кое име, Георги Томов или Лу Касиди, защото аз съм така във Фейсбук? – питам. По номер щели да ме извикат… Нямал ли съм номер? Иска ли питане? – питам. – Имам да. Няколко. Клиентски – казвам – мисля, че три. Не, два – нали банката фалира, не вярвам да използват клиентски номер от банка която е фалирала, чисто и просто не е хуманно. Иначе този от Софийска вода го знам наизуст, обаче този от Енергото… Дали може с номера на електромера, него го имам татуиран на гърба, искате ли да видите? Не иска. Разбирам – казвам.
Не съм ли си бил взел номер от машината?! Сляп ли съм бил?! Не съм ли видял машината за номера?!
Влачели се били всякакви, куцо-кьораво-и-сакато се натискало за електронен подпис, гаче ли е некакво кой знае какво. А немат акъл един номер да си вземат от машината…
А – номер от машината, благодаря ви, много любезно от ваша страна, значи такъв номер. И с това листче сега да вляза в салона, така ли? Добре, ами на кое гише? А, те ще ме извикат. Разбирам. Обаче ако ме извикат на някое друго гише, дали да не си взема и номера за друго гише? Тука ли се натиска? О, то тука има десет различни гишета. А, това били услугите, казвате, а гишетата са повече…
Добре, мисля си, ще си взема номер за всяка услуга, може да потрябва. Моля ви се, знам аз как е по учрежденията, уж всичко което ти трябва го имаш, а после – господине вие имате ли номер от машината за услуга номер седем? Какво е услуга номер седем, о – не. Няма да си взема за седем и девет. Ама как може описанието на услуга да започва с „плащане на”?
Кой нормален ще иска такава услуга?
Да кажете на вашите шефове – казвам, – че изобщо не разбират от народопсихологията на българина. Учили са в чужбина? Разбирам. Така, имам номера за всички услуги, без тези с „плащане”. Взел съм два номера за „подаване на уверение за потвърждение за упълномощение за електронен подпис“ – това било правилното название на услугата. Много ясно защо два, като пропуснат да ме извикат за първия, белким за втория да ме огрее. Не ме учете вие мене, вероятността да не ме извикат по първия номер е 50% – или ще ме извикат или няма. По втория – също. Но сумарната вероятност да не ме извикат е произведението от вероятностите да не ме извикат по първия и по втория, тоест колко? Е как колко бе, 25 %. Нула пет по нула пет. Обаче, чакайте че сега се замислих, то излиза че и вероятността да ме извикат е 25%, защото нали пак имаме нула пет по нула пет. Ужас. Нищо де, аз ще го скрия втория потребителски номер в другия джоб!
Ха, на едната бележка пише, че чакащите за услугата са 1, а на другата – 2.
Само за някаква си половин минутка чакащите, вместо да намалеят, се увеличиха двойно! Никога няма да изляза оттук, знаех си!
Довиждане – кимам на моя човек и влизам в салона. Е как защо довиждане, нали на излизане ще ви видя? Гледайте да не ви уволнят дотогава, че като гледам как елементарни неща не знаете… Разбирам – кимам му – вие от шега не разбирате…
В салона врати много. На всяка пише различни неща. Пред всяка чакат хора. Само пред една няма. Сигурно е за услуга седем или девет. Влизам.
Добър ден, мога ли дам пет лева за кампанията за спасяване на розовите делфини в Амазонка?
Разбирам, тук е данъчна служба, но понеже… Чакайте да ви обясня – докато чаках да ме извикат по машинен номер за „подаване на уверение за потвърждение за упълномощение за електронен подпис“ се загледах по вратите. На всяка пише какво не е. На вашата например има табелки
„Тук не е стая номер четири”
„Гише номер четири се премести”
„Тук не е информация”
„Тук не се подават декларации по член 73”
„Тук не може да платите данъка на колата си, която са ви откраднали преди осем години в Каспичан”
„Тук…” Добре де, ама вие схванахте идеята. Разбирам, не сте схванали идеята. Ами сложете си и надпис:
„Тук не можете да дарите 5 лева за розовите делфини”,
аз как да разбера, че не може. А, можете – така ли? Да ви дам 5-те лева?! Ама кой е казал, че иска да даде пет лева за розовите делфини, аз само питах дали мога да дам. Има разлика, да, в нюансите, ама съществена. Благодаря ви. Струва ми се, че ме викат по машинен номер. А вие ще помислите за розовите делфини, нали, поне един надпис сложете на вратата.
Добър ден, да – за „подаване на уверение за потвърждение за упълномощение за електронен подпис“. Да, разписал съм бланката. Какво, ама вие сериозно ли твърдите това – уцелил съм къде да се разпиша?! И не трябва никъде другаде? Нещо не е наред, усещам, хайде проверете пак, моля ви се? Някакъв друг документ освен лична карта да ви трябва, някаква декларация или молба? Не! Дори не и уведомление, че подкрепям каузата на розовите делфини? Чудесно. Довиждане. Не искате да ме видите отново, разбирам.
Добър ден. Аз съм следващия клиентски номер. Е как защо влизам пак аз, защото ме извикахте по клиентски номер. Ами след като сте свършили вече с мен защо ме викате отново? Не разбирам! Нищо вече не разбирам. Докога ще се подигравате с гражданите! Ние да не сме розови делфини? Как какви розови делфини, не знаете за розовите делфини по Амазонка?! В кой свят…
Телефона в джоба ми дрънва. Остават ми 5 минути време за паркиране. Сега ще трябва да тичам като луд, ама по-добре така, отколкото да свърша за 20 минути и после да седя в колата до изтичането на единия час. В тая безумна жега.
Довиждане – подвиквам в ситуация на неизбежен бегом – след 3 години пак!
Разбирам! – крещи подире ми пенсията.
0 Коментара