Каратите на нежността

„Който не е почукал на сърцето,

напразно чука на вратата.”

Лопе де Вега

Разсъждавам за нещо, което може да ви се стори абсолютно несъвместимо и неприложимо спрямо един мъж – нежността, която дължи на жената. Ще си кажете, че е все едно да говориш на тази тема с вечно гладния вълк, убеждавайки го, че ще се засити, докато ухажва, вместо да изяжда крехката сърна. Но твърдя, че все пак не сме чак такива безчувствени хищници, които общуват с другия пол единствено чрез зъбите и заради стомаха си, задоволявайки пътьом и друг орган. Отдавна и ние знаем, че с нежност по-лесно можем да пречистим отношенията си с дамата на сърцето ни, да смекчим често неизбежните сблъсъци на вкусовете и интересите, по-безболезнено да напаснем  характерите си.

А това са част от задължителните условия в неписания човешкия договор между двама души, ако те действително възнамеряват да живеят заедно.

Докато търкалям мислите си в брашното на изстрадания опит, си казвам, че доста трудно стигнах до откритието, че

нежността не е само умилението и състраданието,

с които се отнасям към собствената си персона, когато вместо пирона уцеля с чука палеца си, но и душевната отвореност към човека до мен. Възприемам я не само като необходимата смазка за всекидневните ни проблеми, но и като мярка за принципното ми отношение към него. И то придобива смисъл, ако се материализира като поведение и ако прави и двама ни в нещо по-добри.

Съзнавам също така, че нежността не е само начин за посрещане на недоразуменията, но е преди всичко стил на укротяването и на най-опърничавите. И е сила, която мнозина от нас оставят лениво да се протяга в дълбините на душата им. Тя е доказателство за отговорността ни към другия и със сигурност е най-ненатрапчивият начин да насърчим отговорността в партньора си. Тя в крайна сметка е атестат за душевната ни пластичност, която учените загадъчно наричат „емоционална интелигентност”.

В живота ни по двама има няколко абсолютно важни правила, пренебрегването на които оставя нежността да зъзне като нежелан гост пред дома на отношенията ни.

Правило първо: да не отстраняваме.

Представете си, че постоянно изтъквате пред своя партньор каква огромна дистанция лежи помежду ви – колко сте по-напористи в професията, колко повече ви ценят, колко по-необятно-розови са перспективите пред вас, колко по-точни са преценките ви за „нещата от живота”, колко по-съобразителни сте във всяка ситуация и колко по-ловко я заобикаляте, колко…

В един момент непременно ще установим, че всъщност се надбягваме със себе си и лекомислено се опитваме да догоним сянката си. В същото време на човека, който се опитва да върви редом с нас, просто му омръзва сляпо да ни следва, писва му от играта на „топло-студено” и след поредната ария на Аз-а ни отсича, че въобще не си е представял живота си с нас като нескончаем дуел на възможностите ти.

И един ден може да се окаже, че сме пълни с енергия и кипим от идеи, но няма да има с кого да ги споделим. Ще открием, че вече не ни радва постигнатото. Защото, без да забележим, сме го превърнали в самоцел, обслужваща единствено егото ни.

Иначе казано, ние ще сме се самоотстранили. Сигурно затова самоотстранилите се партньори са повече от отстранените.

Правило второ: да не засягаме.

Този път не говоря за обидите и упреците, които по условие накърняват достойнството ни. Има обаче далеч по-груби начини да прегазим междата помежду ни като личности. Ако искаме да живеем по двама, ще ни се налага постепенно да коригираме довчерашните си предпочитания и планове, да преустроим привичния си начин на поведение. А това не всякога става за месец и дори не за година. И никога не приключва едновременно и за двама ни. Всеки от нас ще открие, че екзистенциалният проблем не е толкова да си намерим партньор, колкото с него да станем партньори, каквито и „прашки на бясната съдба” да ни обстрелват. Ако сме прекалено уверени, че сме еталонът, по който другият трябва да се равнява, никога няма да направим дует.

Иначе казано, ще докажем, че ни е противопоказано да живеем по двама. Защото така само роим самодоволните самотници.

Правило трето: да не обсебваме.

Често се държим като бюрократи, дирижиращи всяка крачка на партньора си. Бързаме да дезинфекцираме всяко негово мнение – уж за да не плъзне вирусът на хаоса. Представяме си хармонията в отношенията като апотеоз на едноличното ни право да се разпореждаме с всекидневието, мислите и чувствата, настроенията и интересите на другия. Защото, мелодраматично настояваме ние, ще преживее куп огорчения, ако го оставим сам да решава как да постъпи.

Само че партньорът ни твърде бързо проумява, че демонстративните ни и обсебващи грижи са горчив плод на нашата самовлюбеност. И че постоянният натиск, който му оказваме със своето парадиращо всезнаене и всеможене, е чиста проба рекет. Защото всъщност искаме да му внушим, че единственият смисъл на живота му е да направи нашия по-безпроблемен. А кой ще се съгласи, че неговото бъдеще е в липсата му на права и на лично пространство в настоящето?

Иначе казано, ще се случи така, че докато на всеослушание постоянно наричаме някого мой, ние го правим ничий.

Правило четвърто: да не закостеняваме.

Представете си, че сме приспани от донякъде неизбежното еднообразие на домашното всекидневие. Със задоволство сме установили, че сме придобили навици, които ни позволяват с лекота да вършим своята част от домакинските задължения. И този род неангажираност ни прави някак по-свободни.

Представете си също така, че сме се поддали и на други навици, които съвсем не са безобидни за живота ни по двама. Знаем какво партньорът ни ще каже още от вратата и какво ще му отговорим. Знаем точното разписание на вечерта, защото то отдавна е едно и също. Живеем по предварително заучен сценарий, в който е немислимо някой да забрави, да обърка или да вземе репликите на другия. Тази домашна повторяемост на събитията и на общуването възприемаме като гаранция за стабилност на отношенията ни и за сигурността на взаимното ни бъдеще.

Само че диктатът на навиците е като упойка, от която приспаните ни сетива просто не се събуждат. Лесно можем да стигнем до заключението, че щом имаме куража да зарежем професията, в която вече няма нищо ново за нас и в която се чувстваме само като инвентарен номер, не бива да се страхуваме и от ревизия на партньорството си. Задължително ще се стремим да „надчетем” другия и взривоопасно ще разбъркаме отношенията си. Защото и най-благородният навик се превръща в алчна хидра, която буквално обезкървява човека, с когото живеем. Навиците са нещо полезно само ако ни оставят повече време, за да подхранваме чувствата си.

Иначе казано, няма чувства по навик. Навикът само мумифицира техните жалки останки.

Няма и партньори по навик. Има мъже и жени, за които смисълът на съвместното им съществуване постепенно се е задушил сред бурените на безразличието и отчуждението. Има хора, които покрай удобните като отдавна утъпкани домашни чехли навици са загубили душевните си рецептори за промените в човека до себе си. Има мъже и жени, които остават несбъднати партньори.

Душевната пластичност, за която говоря, не е хамелеонщина. И няма нищо общо с пластилиновото човече, което всеки моделира според капризите си. Проблемът не е в наизустяването на определени правила, а в неутолимата ни жажда винаги и при всякакви обстоятелства да избягваме рутината в отношенията си. Да не се предоверяваме на „професионализма” в опита си. Да живеем като хора, които добре познават не само „вкуса на времето”, но и как да го обогатят със себе си.

Да не отстраняваме, да не засягаме, да не обсебваме и да не закостеняваме можем чрез нежността – най-фината мярка за чувствата ни. Тя ще ни помогне да не станем безразлични, но и да не се превърнем в душевни акробати и словесни жонгльори.

Ще ни открие, че можем да бъдем безгранични в развитието си, но и без да се държим като непостижими. И никога да не се задоволяваме с рамките на привидното – в човека, с когото живеем, винаги има още нещо, което трябва да опознаем.

Ще ни прави ласкави, но не единствено чрез жестовете и не заради позата, а като присъствие, съучастие и съпреживяване. Като деликатна подкрепа, която е потребна дори на титана.

Ще ни зарежда с издръжливост и търпение, но не като случайни зрители на нечие аутодафе, а като хора, които са убедени, че винаги има какво да направим за другия…

В живота ни по двама едва ли има по-ценно желание: от желая твоята нежност.

Няма по-важно признание от: обичам твоята нежност.

Няма по-нежно послание от: живей с нашата нежност!