Една любов, и тя е достатъчна – това е чуждата любов, почувствана като своя.
И топлотата, към която се стремим през деня с пътеките по него, изплетени на две куки от духове в хралупите, не ни заварва неподготвени. Тя пада върху раменете ни с внезапните капки дъжд и се усилва с тях. Дъждът сякаш е краят на деня, пък съвпада с края на пътя. Там има дом, който не е за нас, но това не хвърля сянка върху неговата гостолюбивост. Отделено ни е място на трапезата. Поканват ни да я споделим, без да ни обещават вечност.
Една жена в началото на деня, на която непознатият отговори за посоката, покани същия човек да поседи до нея, преди да продължат всеки поотделно. Тя не му каза да седне до нея на пейката, а да сподели единствената останала дъска. Положена на два дънера, тя сякаш плаваше върху вълните на деня.
Жената държеше цвете, носеше го на своя съпруг в леса, където градяха дом за себе си. Цветето беше хубаво като нея и също непознато. По-естественото нямаше да бъде по-привлекателно – един мъж с цвете за една жена. Тя държеше цветето изправено и му се радваше.
Дойде време да се разделят
и непознатият я помоли да поздрави съпруга си, задето си има такава жена. Името й също й отговаряше – Ангелина.
Пътят, по който непознатият пое, завършваше в бяла звънарна. Нощем под камбаната зореше кандилце. Светлинката му повтаряше звуците, които незнайна ръка пращаше до всички, изпаднали в беда при буря в планината. Бурята не гасеше кандилото, подписала с него таен договор.
Иначе в топлата мрачина съпругът, получил едно цвете от друго, не спираше своята работа. Той поправяше вратата, която се заключваше, пък неговото желание беше да не се заключва. Мечтаеше за дом, който да бъде отворен, и за мярка му служеше звънарната.
Съпругата, донесла му и себе си с цветето,
седеше отвън, макар да можеше без нея. Тя седеше до съпруга си, за да отговаря, ако някой попита за края на шума, необичаен в постоянната тишина: „Не можем да живеем заключено.“ А и не можеше да спи, без да прислони глава на сънното му рамо. Тъкмо това тя не изричаше и оттам отговорът й страдаше от приятна непълнота.
Понякога в следващите дни
жената поглеждаше към безлюдната звънарна,
в далечината, където онзи непознат беше влязъл, а не беше излязъл. В същото време се знаеше, че там няма никого. Разбираше се, че няма къде да бъде другаде – кой тогава ще палне кандилцето! Никой не е сам в безсънието си. Жената с името на ангелите следваше примера на отсъстващия.
Около вас е светът в зелено. Зеленото е съставено от синьо и жълто. Жълто е слънцето. Покаже ли се то иззад облаците, човекът, достоен за награда, на която той не държи, вижда сини криле да облитат света, откъснали се от зеленото. Щом облак закрие слънцето, синьото се прибира в гнездото си. Не е за невярване тъкмо това да е обяснението за Синята птица, видяна веднъж и никога повече от Морис Метерлинк.
0 Коментара