Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
Лазар Радков е съосновател на благотворителната кампания „Капачки за бъдеще“, която дарява кувьози за медицински заведения и в момента е насочена към малки населени места. Той е и създател на проекта Live to Lift, чиято основна цел е да помогне на хората да подобрят здравето, външния вид и физическите си постижения. Лазар е завършил специалност „Наука за храненето“ в Хамбург, Германия, и е автор на книгата „Яж шоколад и отслабвай.“
Защо се съгласи да участваш?
Защото обичам да правя нови неща, обичам предизвикателства – особено такива, за които знам малко или нищо. Като този проект и това интервю:-) И защото разбрах, че е за психично здраве и защото Георги Ненов те препоръча:-)
Имал ли си опит с ниско самочувствие и необоснована самокритичност? Как е еволюирала самооценката ти до сега?
Ама разбира се! Може и да бъркам, но почти всеки, който е бил посмачкван от семейство или друг елемент на заобикалящата го среда (особено на по-крехка възраст) май е имал.
От личния ми опит (и от работата с хора) съм установил, че спортът помага изключително много за изграждането на самоувереност. Днес едва клякаш 10 пъти със собствено тегло, след 2-3 месеца правиш 15 клека с 20-30 килограма добавена тежест. Тренировките те учат, че можеш. Можеш да подобриш нещо, за което може би дори не си допускал, че е възможно. Тренировките те учат да успяваш.
И този модел много бързо се прехвърля и в другите свери на живота. В залата многократно сме виждали хора – свити и неуверени, да се трансформират и буквално да разцъфват в рамките само на няколко месеца. И то без нищо специално.
Единствено последователност, разумен базов подход и когато е нужно – подкрепа от странa на треньора.
Изключително жестоката самокритичност към себе си обаче открих преди шест години. Вече не помня дали осъзнах, че сам в главата си се самонаказвам за допуснатите грешки и изборите, водещи до негативни последствия, и в следствиe на това отидох на семинар на „Есънс“ … или първо отидох на семинар и там го осъзнах. Хубавото е, че след това станах малко по-мек към себе си. А от там и към другите.
Сега това интервю ми дава добър повод да си направя интроспекция и да се прегледам как са нещата в последно време:-)
Сблъсквал ли си се със стереотипи, свързани с пола, годините, професионалните ти избори, които не се отговаряли на личните ти усещания за правдивост? (например: „Мъжът трябва да е силен/ не плаче/ борави с дрелка…“; „На тези години трябва вече да си постигнал А, Бе, Це…“… )
Че как!:-) Първата голяма борба, която спечелих и която ми помогна да се обособя като напълно независим възрастен човек, беше с баща ми по време на следването ми в Германия. Четейки „Седемте навика на високоефективните хора“ някъде през 2004-та осъзнах, че инженерното образование, дето го уча – хубаво го уча, хубаво си взимам изпитите, ама изобщо не се виждах да го работя (и на всичкото отгоре бях поне един семестър пред останалите българи, с които започнахме заедно).
По цял ден четях за хранене и тренировки. Т.е. отделях няколко пъти повече време на това, отколкото на инженерните науки. И реших да си сменя специалността.
Това, разбира се, беше голяма драма, специално за баща ми, и мантрата беше: „Ти си го завърши да вземеш тапията, пък след това прави каквото искаш! Никога не се знае!“
Само че – още тогава се чудех – защо ми е тапия за нещо, за което нямам нито страст, нито желание да се занимавам. И прекъснах. И баща ми не ми говори една година:)
Най-забавното е, че сега покрай камапнята „Капачки за Бъдеще“, която движим заедно с Мартина Йорданова, полимерите пак ми станах интересни и от ХТМУ ми предложиха да си довърша обучението при тях (по акадмеична справка казаха, че ще ме запишат трети курс и вероятно 6-ти семестър:-). Та, толкова години по-късно може и да стана химичен инженер. Но този път с искрено желание:) (А може и пак да не стана , ако не ми допадне)
В залата обаче съм срещал доста често стигмата, че жената „трябва“ да бъде „слаба и красива“. Ей това „слаба“ е причина за толкова много проблеми на толкова много жени, че дори не можете да си представите. И то дори извън екстремумите като анорексия и булимия. Много сериозен проблем, с който много бих желал да се заема по-сериозно в бъдеще.
Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можел да се справиш с тях (страховете) и си имал нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Бездействието ме плаши. Всъщност, не знам дали ме плаши, но просто не го мога. Може и да си имам някакви проблеми в главата, кой знае:)
Когато трябва да звъня по телефона и трябва да водя разговор, който не ми е 100% ясен – изключително много ме напряга. И писменоq и на живо се справям доста добре с комуникацията, но по телефон ми е много трудно и ми носи много стрес.
Относно тревожността над рационалността – може да се лъжа, разбира се, но бих могъл да изброя ситуациите, когато ми се е случвало и са не повече от пръстите на половината или хайде – на едната ми ръка. Като цяло да оставам спокоен и рационален и да преработвам и отработвам емоциите е една от силните ми черти. По правило успявам да остана спокоен в ситуации, в които повече хора не успяват.
Разговаряш ли за емоциите, които изпитваш, с близките си хора и смяташ ли, че такива разговори е добре да се случват?
Ами … в доста отношения си падам МНОГО индивидуалист. И емоциите си ги преживявам вътрешно, повечето пъти почти не ги изразявам. И най-често това е така, понеже житейски съм се поставил в ситуации, в които в дадена организация аз да съм стабилният и спокойния човек. И когато нещо се случи – всички разчитат на моята стабилност и спокойствие. В семейството, във фирмата, във форнадацията …
И реално мога да нося на много стрес. Изградил съм си вътрешния методи за отработване на напрежението и емоциите. Като по-млад много ми помагаха тренировките. В един момент обаче стресът ми дойде много и си контузих почти всичко, което можех да си контузя. В един и същи момент. И вече не можех да ползвам тренировките за патерица и отдушник. Та, се наложи да си изградя други методи.
Но, имал съм разговори – с изключително мъдри мои приятели – няколко пъти в живота, които много са ми помагали в моменти, в които не съм успявал да се справя с мислите в главата ми и вътрешното ми напрежение сам.
Както написах в началото – падам си доста индивидуалист. Рядко се виждам с приятели. Или е по-точно да се каже – уважавам доста хора и те също ме уважават. Но нямам близки приятелски отношения, каквито имат повечето хора. На няколко пъти обаче тези мъдри мои приятели са ми били в голяма помощ.
Цялото интервю четете в КОЖА
0 Коментара