Щъркелите, мъжки и женска, се завръщаха в Карабаир, както влюбена двойка на място, пълно с щастливи спомени – изнемощели от дългото пътуване, те се настаняваха в старото гнездо на върха на сливата, докосваха се нежно с клюновете и утихваха в хралупата от слама и просъхнали клонки.
Ще почнат да оправят дома си утре, отбеляза госпожа Костова, учителката по география. Сега са изморени. Идват чак от Египет.
Не беше ясно как госпожа Костова – стара мома, с дълги до раменете черни коси, дантелена шапчица и все още весели очи, – знаеше, че идват от Египет. Карабаир й вярваше. Голямото като град село си имаше достатъчно други грижи, та да се вторачва в твърденията на учителката. Как например да не плаща данъка за пасбищата. Как да вдигне рухналата при земетресение черковна камбанария. Как да се отърве от набезите на ихтиманските цигани. Нахлуваха през планината, измъкваха от мазите скътаната за зимъска стока: суджуци, сланина, чували с боб и брашно. И никога не прощаваха на каците с кисело зеле.
Госпожа Костова се грижеше за щъркелите, както майка се грижи за децата си. Женската преди години си нарани крилото на геранилото и не успя да отлети за Египет. Мъжкият пое сам към долината на Нил, а госпожа Костова
приюти ранената за зимата.
Отгледа я на топло, с укритите от циганите зърна, с едно винаги пълно с вода корито, понеже щъркелите обичат да се къпят, да си правят дълги занимавки от водните мехури, да вдигат врява и пръски, и облачета, толкова меки и пухкави, че да заспиват после в тях като в египетски пясъци.
Напролет мъжкият пристигаше, щръкваше на върха на проядената от времето слива и госпожа Костова изнасяше на двора съпругата му. Подмяташе я нагоре. Макар и осакатена, женската намираше сили да стигне гнездото, където започваше голямата любов.
Щъркелите са моногамни, отбелязваше госпожа Костова на чаша бистра вода пред хоремага на мегдана. Децата питаха какво значи да си моногамени, а даскалицата уточняваше, че да си моногамен значи
да не заничаш в чуждата паница.
И така, години наред. Представете си: сакатата изкарва зимата в къщата на учителката, щом се запролети, посреща любимия, а наесен той отлита за Египет заедно с измътените нови мъничета.
Тази пролет Карабаир се изненада от още една двойка щъркели. Тя се намести върху стария дирек на електрическата мрежа, която си пусна новите кабели по нови колони. Замениха дървените диреци с бетонни, заровени надълбоко, че и циментирани, защото циганите умираха да събарят колоните за огрев.
Новата двойка се настани в съседната до госпожа Костова къща – изоставена порутина с двор, пълен с овошки: ябълки, круши, дюли, стари като Карабаир и диви като Карабаир. Никой не ги поливаше, подрязваше, пръскаше. Бяха толкова диви, че в разгара на лятото събираха малчуганите от цялото село. И те подскачаха, катереха се, чупеха клони… Девойките беряха плодовете в престилките си, а момчурляците се замеряха, за да им докажат колко са точни, колко са смели и колко са готови да им оберат престилките.
Женската мътеше.
Беше непоносимо топло, та госпожа Костова сменяше водата в коритото на двора всеки ден. Ей, на, изсипе мътницата под дърветата, издърпа ведрото от герана. То едно не стига, та пуска синджира надолу за още едно, ченгелът го вади отвътре, от тъмницата. Вади го като бляскава корона със сребърни сълзи – кладенчовите капки, които най-после са видели светлина. Децата заничат зад полурухналия зид, вече обрасъл с диви сливачки, и бързат да се потулят към мегдана, после нагоре към даскалото, защото знаят, че щом напълни коритото, учителката ще свие коси на кок и бавно-бавно, някак тържествено ще се насочи към класните стаи, за да им разказва къде точно се намират река Нил, Сфинксът и пирамидите.
В междучасията ще разказва само на момичетата как
Ромео е майсторял стълби от жилав дрян
за своите късни серенади под балкона на Жулиета. Защото серенадите се правят само по времето, когато е решил Шекспир – все в полунощ, ни минута по-рано! И ни минута по-късно, понеже тогава се будят завистниците, които дебнат влюбените, за да ги докладват на семейните съвети, тъй че на сутринта враждуващите фамилии намират счупени стъпала и поводи да се викат на дуели.
Женската птица от новата двойка в подивелите овошки се влюби неочаквано в един младок от другия край на Карабаир. Той я ухажва дълго, изчаквайки ловко всяка сутрин законният съпруг да освободи гнездото. Накрая тя се предаде. Маститият щъркел излиташе заран на лов – жаби край туфите на реката, колкото щеш. Докато го нямаше,
любовникът се присламчваше
бързешката и качваше женската. Повърти се в гнездото, пощрака тихо с клюна и доволен отлита, а женската, оп!, се спуска веднага към коритото с вода. Изкъпва се, разперва мокри криле, ни лук яла, ни лук мирисала, по някое време благоверният се завръща тържествено в гнездото, стискайки в клюна семейния улов за деня… Половин село наблюдаваше като в театър този ежедневен спектакъл на изневярата.
Лятос в Карабаир така напичаше, че ратаите се събличаха голи до кръста, а девойките, които се разхлаждаха в реката, ги гледаха с очи прожектори – обективи на съзряването. Зяпаха и снимаха, за да знаят привечер на стъгдата къде да застанат и с кого да се засекат в сенките на орехите.
Питаха госпожа Костова защо тази щъркелка се къпе всеки ден. Ами ако, госпожа, забравите да смените водата в коритото? Или ако заради жегата, ведрото спре да стига до водата в герана? Питаха, питаха, а учителката им по география и любов, отвръщаше, че, когато водата в Египет свърши, хората започват да се къпят с пясъка, понеже така повелява Коранът. В селото отколе живееха християни и мюсюлмани. Търпяха се, както се търпяха редом църквата и джамията. За сто години само веднъж християнка пристана на помак и оттогава никой повече не пожела такава участ.
Разказваха, че братята на момата гръмнали момчето,
а братята на младежа удушили девойката. Така ги и погребали – на двата бряга, за да нямат общ дом, нито общо корито. Да не би да изкъпят телата си в реката, понеже всяка любов има тяло.
Даскалицата разправяше, че щъркелите са надарени от Господ с велика памет. Как иначе ще прелетят стотици километри и после ще намерят и Карабаир, и точно пък онази слива, където са мътили лани. Господ им бил дал яки крила, ама нали не мислите, че ги размахват, докато стигнат Нил. Не, те се издигат, докато хванат въздушното течение към Африка, а после се отпускат в него с разперени крила. И летят като безмоторни самолети.
Госпожа Костова взе да се тревожи – любовникът ставаше все по-упорит. Изчаква стопанина да отлети към тресавището и не се мае. Долита, качва женската, тя се втурва да се мие в коритото с вода, разперва мократа си пелерина да съхне, а
любовникът не бърза да тръгва от гнездото.
Тя го подбутва да си ходи – щъркелите са моногамни, повтаряше учителката – не му дава да наплюнчи и сламка, ни да залепи листо по семейния дом, от страх, че стопанинът ще се усети.
На 19-и август църквата честваше по стар стил Преображение Господне. Случи се ден, горещ като пълна с вършина пещ. Унесена в печални мисли по изгубената си преди време точно на 19 август любов, учителката забрави да извади вода от бунара. Доволен от поредния извънбрачен сеанс, младокът любовник излетя от гнездото. Женската се хвърли да се къпе. Но намери коритото празно. Зачака смирено в гнездото присъдата си. Когато мъжът й дойде с обичайния ежедневен улов, я подуши подозрително, изграчи болезнено, зловещо. И я уби – с един замах на клюна.
Момите понесоха мъртвата птица
към реката, посърнали изкопаха дупка в пръстта и положиха в земята убитата от любов щъркелка. Учителката им кършеше ръце: Аз съм проклета, деца! Забравих да напълня коритото.
Никой в Карабаир не видя повече госпожа Костова. Селото не видя повече и щастливи щъркели. Единствено сакатата птица успя да посрещне още веднъж верния си другар от Египет, измъти, дари го за последно с малко красиво щъркелче. Изпрати ги със сълзи на очи към пирамидите и остана сама, без утеха и топлина през зимата. Не понесе самотата и замръзна от любов.
0 Коментара