Надвесена през отворения прозорец на купето, тя гледаше полските цветя отсреща по насипа. И въздишаше по тях. Не изтраях и докато влакът чакаше на семафора, изтърчах и взех да бръстя синчеца и едрите маргаритки. През това време влакът се заизнизва и аз хукнах след него. Стана много весело за зяпачите, но неколцина ми подадоха ръце и с общи усилия се качих на последния вагон.
Задъхан положих цветята в скута й и седнах на мястото си срещу нея. Тя се трогна от жеста, който майка й веднага се зае да омаловажи. Но мене ми стигаше само погледът на осемнайсетгодишното момиче. Така се запознахме с нея и после цяло лято се срещахме и аз все гледах заедно с вафлите и марципана да й отнеса и по едно цвете. Късах ги от двора на някакъв самотник, млад човек, но сигурно болнав, дори и в жегата все беше наметнат с връхна дреха. А щом слънцето зайдеше, той се прибираше в къщичката си, обрасла цялата в лапад и дива мента. И точно тогава протягах ръка и през дървената ограда късах своето цвете, искам да кажа нейното. Можех да й купя цял цветарски магазин, но бях вече чел някакво подобно романче и авантюрата ми харесваше.
– Ще се разориш заради мене! –
казваше радостно тя, докато се сгушваше в трабанта, после дъвчеше захарната беднотия на онова време и като милваше цветето, добавяше: – Много са нехайни продавачките, така ли се продават цветя!- Невъзможни са! – отговарях гузно и бързах да дам газ, сякаш бягах от себе си.
Цяло лято късах цветята безнаказано и когато дойде есента, видях как дворът пламна лудо от цветята, весели и тъжни. И точно тогава ме хванаха. Уж човекът си влезе в къщурката, уж затвори след себе си вратата, но щом се промъкнах през прогнилите тараби, чух досам мене гласа му:
– А! Вие ли сте?!
Изпуснах накъсаните цветя и се изправих отмалял, готов на всичко:
– Да, аз съм!
– За радост, за смърт, за любов… За какво ви са?
– За любов.
Той наметна връхната си дреха, която се беше смъкнала от едното му рамо, и взе да се взира наоколо в избуялите на воля цветя. Взираше се и нещо им говореше, преди да посегне и да ги откъсне. Приличаше ми на жрец или на маг от старите книги – с това сухо лице, с тия дълги бели пръсти, които се движеха тайнствено между разноцветните пламъци. Щом откъснеше цветето, той дълго му търсеше мястото до кое да го сложи. И когато букетът стана, той ми го подаде, но сякаш не му се свидеше съвсем, та ми каза:
– Почакайте малко, нали мога да дойда с вас, много е важно как се поднася.
Е, това не бях очаквал, но се съгласих, изглеждаше ми малко откачен, щеше да е интересно. Докато го чаках на пейката, държах внимателно цветята и се мъчех да разгадая тоя странен език на кадмиевото жълто и лилавото, на огнения кармин, на тихия кобалт, на оранжа, на ултрамарина. Човекът сякаш беше направил някаква картина, магия някаква…
Той излезе пременен, с бяла риза и с вратовръзка в есенни тонове, в бежово сако и бял ленен панталон. Жълтите му обувки като че ли за пръв път излизаха навън. Седнахме в трабанта, който ме чакаше през две преки, и тръгнахме все така мълчаливи и изненадани един от друг.
Загубила търпение, тя тъпчеше на едно място и щом видя колата, тръгна озадачена насреща ни. Спрях на няколко крачки от нея, отворих вратата и му казах:
– Поднесете й го вие букета.
– Добре, но гледайте как става.
Бавно и тържествено той израсна от трабанта навън,
проточи се висок и строен и с красива походка тръгна към нея, понесъл жаравата на цветята като пламнало сърце. Видях как тя го посрещна с големите си очи, онемяла. А той се наведе, взе ръката й, целуна я леко и като се поклони още веднъж, поднесе й цветята.
В тоя момент някакъв тип ме подкани да изместя колата и сигурно изпуснах най-важното, не чух какво й каза. Поруменяла, тя гледаше като омагьосана ту него, ту цветята… В тях се взираше, сякаш там беше написано нещо страшно важно и съдбовно.
Изведнъж тя направи крачка, той също, тя – нова, той – също, и видях как тръгнаха по алеята край реката. После той я хвана под ръка, а тя комай се облегна на рамото му…
Подкарах трабанта успоредно на тях, вдигнах пушилката и врявата на ауспуха му, но нищо. Надух и клаксона, за да ме чуят. Пак нищо.
Мене ме нямаше.
0 Коментара