Мъжът на съседното легло се оказа художник, но това щях да разбера по-късно.
В настоящия момент бях омотан с кабели и прикачен към монитор, който ми мереше пулса и кръвното налягане. Сестрата, снажна и поддържаща строго изражение, минаваше през половин час, гледаше екрана, а аз гледах лицето ѝ, за да позная дали дават екшън-трилър, или романтична драма.
Не успявах.
Преди да угаси лампите (в Интензивното съществуваше стриктен порядък), се осмелих да попитам как ще пикая.
– Ще ти донесат уринатор – бе лаконичният отговор.
Страхотна думичка, медицинска. И успокоителна, не е като думата „катетър“, която знаех и която извикваше у мен пристъп на паника.
Няма да ви описвам уринатора, само отбелязвам, че е симпатично приспособление. Едно заоблено, женствено, можеш да усетиш скритата му еротика, каквато впрочем излъчваше и сестрата, стига да оцениш вталения ѝ прилепнал тъмнозелен униформен костюм, очертаващ здравото ѝ тяло, като източник на известни щения.
Трябваше да вляза в ритъм. Сърцето ми по-точно, то било излязло от ритъм (така каза кардиоложката), та затова бие на пресекулки, опасно бързо и в неравноделен такт.
Последното аз си го съчиних,
понеже още от края на 60-те харесвах джаз изпълненията в неравноделен такт на Милчо Левиев, преди да замине за Америка. Сега моето сърце реши да си припомни тая бодра музика. Без да ме пита.
Колко ще трае закопчаването ми за монитора? Не ми казваха нито дежурната лекарка, нито снажната сестра, която гледаше картинката. Час по час тя вкарваше във вените ми прозрачна течност или ми биеше инжекции в корема.
Наложи се да употребя уринатора. Останалата част от нощта мина при полубудно вслушване в похъркването на мъжа до мен, който щеше да се окаже художник, и в брътвежите на старицата от дъното на просторното болнично хале. Бабата все искаше да знае къде е Мария, а другото не ѝ се разбираше.
Отвързаха ме на сутринта.
Идваше ми да разцелувам дежурната лекарка, докато сваляше жиците. Рече: „Можете да станете и да си направите тоалета“. През живота си не бях чувал по-мили думи. Обичам я тая жена.
Бях влязъл в ритъм. Равноделен. Племенникът ми Изи, който свири на барабани, го познава най-добре. Като малък аз също барабанях я по-масата, я по други предмети, притежаващи свойството да отразяват звука. Послужи ми в студентските изпълнения заедно с Галчето, актриса по призвание, но неуспяла, Бог да я прости, поради липса на визия.
С нея пеехме цигански пародии,
веселейки се по селскостопанските бригади. Кръстихме дуото ни „Манго Джери и Айше Джексън“, а хитът ни беше „Циганката сбира лев по лев…“ – в съпровод на дървена или куха картонена плоскост.
Брат ми Йосиф свиреше на цигулка, развиваше се в тая посока, но през пубертета заяви, че се отказва. Единствен Изи отсрамва иначе музикалната ни фамилия – пердаши ритъма като бог.
Имал съм мъждене. Така пишеше в епикризата, която щях да получа при изписването ми. По-точно: „Пристъпно предсърдно мъждене“. Думата ми се стори любопитна. Като човек, препитаващ се чрез езика, веднага си я трансформирах в нещо близко по звучене. Излезе – мъждукане. Мъждял съм известно време, което ще рече мъждукал съм.
Мъждукат светлините, лампите, свещите,
а в по-широк смисъл животът. Преди да си отиде. Ала вече нито мъждя, нито мъждукам. На медицински език се казва, че сърдечният ми ритъм се беше възстановил. Чувствам се мъж в разцвета на силите си. Не ме пускаха да си ходя обаче. Вместо това ми предстоеше да се разговоря с човека до мене, който се оказа художник.
– Извинявайте, ако не съм ви оставил да спите снощи – започна той, използвайки времето след закуска.
– Няма нищо – казах аз от любезност, а и защото старицата, която търсеше Мария, носеше далеч по-голяма вина.
Поинтересува се какви хапчета са ми дали, разгледа ги и установи, че и той ги вземал. Прибави израза
„Аз съм го измислил това лекарство“,
тъй като го пиел от десетилетие, случвало му се да излиза от ритъм поне веднъж годишно и да го прибират в болница, да го приковават към монитора, докато се оправи, а сетне да чака кога пак ще го друсне неравноделният такт. Така преживявал – ту в ритъм, ту извън ритъм, свикнал бил, иначе от Академията са колеги с Андрей Даниел и Вежди, сега работел като учител по рисуване, налагало се, понеже години за пенсия имал (имаше си ги), но стаж не (коса също нямаше).
– Казвам се Алберт – успях да вметна посред неравноделните му приказки.
– Знам – не ми даде той да довърша. – И фамилията ви знам също.
Беше ме проверил в интернет.
Бабата, която издирваше някоя си Мария, се бе вдигнала от кревата и щъкаше из бялото хале, без да знае къде отива.
– Аз казах ли ти да не ставаш! – пресрещна я санитарката, която в това време въртеше парцала по пода. – Лягай веднага!
Старицата – дребна, сива и проскубана, досущ дворната ни котка Дида – се остави в ръцете на санитарката. Тя продължи да я хока, че не била яла нищо, щяла да я обади на дъщеря ѝ, тя да се оправя с нея.
Можел скоро да умре, знае ли се, продължи събеседникът ми. А баща му живял сто години, художник известен бил, от Шумен,
нарисувал цялата история на града,
еврейската махала също, той щял да ми покаже – „Вие разбирате от изкуство“, – в телефона имал негови картини. Сега обаче родната му къща се рушала, паднал бил покривът, а общината нехаела, въпреки че била паметник на културата. Той и сестра му са наследници, но пари за ремонт нямало, а в Шумен художниците, кое от завист, кое от мания за величие, знаете ги тия работи, не броели родителя му за голям, макар в Националната галерия да имат негови картини, по аукционите също се продавали. Заболя ме отляво. Дали нещата отиваха към мъждене? Или беше от лекарствата?
– Отвън те чака един мъж – спаси ме гласът на дневната сестра. – Можеш да излезеш. Ама за малко.
Името на мъжа е Виктор – синът ми, голямото ми момче. Носеше разни неща, от които нямах нужда. Дойдоха и още хора, най-близките ми, все натоварени с по нещо, все мило криещи притеснението си.
– Имате хубаво сърце.
Докторката, изрекла това, наподобяваше подмладен вариант на старицата от отделението, която не намираше своята Мария. Щеше ми се да избягам от болницата, но вместо това ми разглеждаха сърцето отвътре с един апарат, чието име не мога да запомня.
– Живея сам – подхвана художникът, – след като изядохме обяда си.
Не можех да се отърва от метафората за хубавото ми сърце, а човекът ме занимаваше със семейните си проблеми: как жена му отдавна го била напуснала, как имал дъщеря, трийсет и пет годишна и преуспяла, която не искала да го погледне. Видели се по-миналата година, а тя му казала: „Освен бащиното име и кръвната група с тебе нищо не ме свързва“.
Оттогава не му вдигала телефона.
– Няма даже кой да ме погребе – каза в заключение той, защото дойде дежурната лекарка и поиска да го включи към монитора. За кратко, колкото да провери готов ли е за изписване.
Мен ме пропусна, утре щели да ме пуснат. Как утре, ядосвах се, днес имам часове, днес следобед. Не съм предупредил студентите, че ще отсъствам, а вънка е слънчево, пуши ми се, в ритъм съм, мъждене нямам. Даже бабата я пуснаха, дойде дъщеря ѝ Мария и си я прибра с един стол на колелца.
Художникът пък, без да е готов и без да му се иска, също го изписват. Само мен – не, въпреки хубавото ми сърце, което не е метафора, а диагноза.
Ами ако избягам!
Тук ще стоиш, разпореди Виктор. Когато му дойде времето, ще те вземем. Останалите най-скъпи ми хора го подкрепиха.
Угаснаха лампите в десет часа, мъждукат само мониторите – дискотека за сърдечноболни. Беше ми разправил брат ми Йосиф, че докато бандата на Изи свирела миналата седмица в един клуб, бил спрял токът. Уредбата онемяла, китарите увиснали, светели само аварийките на изхода. Изведнъж племенникът ми ударил барабаните, блъснал яко чинелите и изпраскал ама такова соло в тъмното, че събрал ушите на цялото човечество. Тап-тап-тапата-тап-тап-тап, биел той здравата, тап-тап-тап, бие сега хубавото ми сърце равноделно. Утре си отивам. Да изпеем нещо, Галче, по тоя случай.
Разказът е част от сборника „Изгубени вещи“ на Алберт Бенбасат. В него по необичаен начин се разказва за наглед обичайни неща. Излезлите от употреба предмети (ютията на въглища, пишещата машина, пощенската картичка, старата книга), които мнозина са изхвърлили на боклука, крият много истории. Смесвайки автобиографичното, приказното и гротесковото, авторът ги е дарил с втори живот и те стават част от човешките биографии, участват в тях както в делнични, така и в гранични, понякога съдбоносни моменти. Уж дребни – смешни и тъжни, – случайно завърнали се в паметта, историите на „изгубените вещи“ и на хората от градската маргиналия се разгръщат на фона на обществените промени и се нанизват в поредица от сюжети с екзистенциални послания, скрити дълбоко отвъд думите.
0 Коментара