Мъжки неволи

Жена ми много искаше бебе. Ама преди бебето много искаше мъж. Зор да си намери мъж да се ожени, че да има бебе, че всичките й приятелки вече имали мъже и бебета. И ме намери мен. Защото аз съм мъж. Ама истински. Грижовен и добър. Така каза тя, в началото. На ръце я нося. Ама то не за друго, ами защото тя е по-слабичка. Казал съм й, ако напълнее – никакво носене. Пък тя, като забременя, и стана деветдесет килограма и за малко да я изгоня от вкъщи. Шегувам се, разбира се. Все пак ми носи детето, как ще я изгоня?! Та, направих й дете и тя пак недоволна, какво щяло да бъде, тя искала момиче, ако бъдело момче, какво ще правим… Е, голяма работа, казвам, каквото дойде, такова. Ама тя, защото искала да се подготвим с дрешки и цвят на стаята, че като се роди, всичко да е готово. Не обичала да й се случват неща, без да е подготвена.

Абе, жена ми вечно нещо иска.

След като й направих бебе, поиска да си купим къща. Вика: не мога цял живот под наем в тия тесни апартаменти. А и това са пари на вятъра. Голям зор беше да купим къща. Обиколихме всички квартали на София, та да е с прозорец, та с източно изложение, да влиза слънце, та с мазе за компотите на майка й, та гараж – за работилница на баща й. Накрая реши, че не иска къща, а апартамент, защото от двора щяло да се нанася кал в къщата, като вали… Та, взехме си един апартамент на 15-ия етаж, ама той стар, занемарен, тепърва ремонт трябва да се прави. И моята пак недоволна. Защо не сме купили хубав, ремонтиран апартамент, ами тоя бежански подслон?! Ама чакай бе, викам, спокойно, ще го ремонтираме. Оттам тегля аз втори кредит, за ремонта. Първият кредит беше, за да купим апартамента. Започна се едно къртене в жилището. Тя не искала кухнята да е където е според чертежа, а искала там да е детската стая, а холът да станел кухня с трапезария. Шашардиса ги майсторите, на луди ги направи. Архитекти идваха да я убеждават, че не може да се бута носеща стена, че ще падне целият блок.

Ама тя моята е луда, направи си го на нейното.

Бутна една друга стена и кухнята я преместихме в хола. А кухнята стана детска стая. Пък сега не спира да мрънка, че от кухнята много миришело, като се готви, и по-добре било да не е слята с хола. Викам, ами то така си беше и тя оттам изпада съвсем в истерия и ми вика: “Какво искаш от мен? Искаш да ме довършиш ли?”. И така, като почне да вика, аз излизам да си купя една бира и да си я изпия пред блока. Ама, като се върна, тя не се е успокоила, защото не е имало на кого да се оплаква и да крещи, и като се връщам, пак ме почва от вратата: “Какъв ремонт направи? В целия апартамент има само един контакт, няма къде да си включа сешоара! Въобще не мислиш за мен. Несериозник!” Викам: миличка, спокойно, много те обичам, сега взимам бормашината и започвам да пробивам дупки за контакти. Ще имаш много контакти, обещавам ти. Тя ме гледа скептично и вика, ама наистина ли. И аз, като почнах с бормашината, а тя пък легна да спи. Та пак се ядоса, че не можела да спи. Ама викам, нали искаше контакти, как да ги направя, без да вдигам шум?! И тя пак:

“Ти въобще не мислиш за мен, не ме обичаш”.

И спрях да правя контакти, пък тя почна да ми вика, че моят мързел пак е надделял и затова съм седнал на дивана пред телевизора. Едно нещо ме била помолила, контакт да й направя, а аз – не, та не! Аз станах от дивана, дадох й тапи за ушите и пак взех бормашината, да правя дупки. Кога гледам, аз цялата стена в дупки съм я направил, като електрическа централа е станало. Петдесет дупки за контакти! Май малко се престарах?! И моята като идва в хола и като видя всичките тия дупки, каза, че й е лошо и припадна в ръцете ми. Вика: “Ти си ненормален, искаш да ме съсипеш, да ме подлудиш. Тези тапети толкова ги избирахме, най-скъпите ни ги докараха специално от Швеция, а ти съсипа всичко с тая бормашина!”. Но имаш контакти, мила, казвам й аз. А тя вика: “Искам да се разведем”. И аз я прегръщам и й казвам: “Ама това няма как да стане, миличка, защото ние не сме женени”. И тя избухва в ридания. На другия ден ми се извинява, вика, че това нейното било от хормоните и че искала да се оженим. За да можем да се разведем ли, смея се аз, като й припомням вчерашните й желания. А тя пак се разплаква и изпада в истерия.

Какви са тия хормони, не знам, ама тя постоянно си е така.

То явно характерът й е такъв, хормонален?!

Все нещо иска. И винаги иска това, дето е другото. Например, ако не сме женени – иска да се оженим, ако пък сме женени – ще иска да се разведем. Ако съм си вкъщи, й преча, ако съм навън, не мисля за нея и съм я изоставил. Ако я прегръщам, съм досаден, ако заспя веднага след вечеря – безчувствено дърво. Аз толкова я обичам и така искам тя да е щастлива и усмихната, а това е много трудно.

Преди време имахме черен мерцедес, тя каза, че иска бял. Купихме бял, тя каза, че бил вече ретро и било като в онази чалга песен: “Бял мерцедес ме преследва в живота”. Продадох го белия мерцедес и тя пак се разплака, че вече сме нямали дори кола, по-добре било да е ретро, но поне кола. Сега как сме щели да ходим до центъра? Казвам й, с трамвая, и я прегръщам. А тя почва да ме удря с ръце и да ми казва да се махам от главата й. Аз излизам от вкъщи и още докато съм в асансьора, ми се обажда и ме моли да се върна, че съжалявала. Прегръща ме, целува ме пет минути и ме пита миличко дали не можело да си вземем малка непретензиозна кола, като например “Ауди 7”, каквато имал съседът?! После казва, че иска да роди по-скоро. Тук вече няма как да й помогна.

И тя наистина се ядосва.

Колко било тежко на жените, да носят девет месеца тия деца в коремите си, докато мъжете си живеят живота, сякаш нищо не се случва. Ами какво да правя, миличка? Питам я, а тя, нали се сещате, пак се разплаква! Това от хормоните ли е пак? Не знам. Викам си, като роди, най-накрая ще се успокои. И тя наистина роди, ама не се успокои. Бебенцето е много сладко – момченце. Тя като го видя, се разплака, че било много грозно и сбръчкано. Лекарката я успокоява, че всички деца са така, като се родят. А тя – ни приема, ни предава. Не го искала това дете. Викам, миличка, ще си направим ново, това ще го оставим тук и тя изпадна в истерия, как за пореден път съм показвал моята безчувствена мъжка същност и липса на всякакво разбиране към нея. Е, все пак го взехме детенцето вкъщи, но трябва аз да го къпя, повивам и храня, защото тя ми каза, че била направила достатъчно, за да го роди. Оттук нататък било мой ред да направя нещо в тоя живот. И аз нямах против – къпах си го малкия, хранех си го, а тя един ден идва и вика:

“Ама ти какво си мислиш, че ти си му майка ли?

Какво го обгрижваш само ти, то е и мое дете. Я ми го дай да го покърмя малко”. Разбира се, миличка, как да не е и твое дете, казвам и й го давам в скута. Целувам я с надеждата да се усмихне и да видя, че е щастлива и доволна, а тя пак ме гледа накриво: “Защо ми го даваш наядено? Пюре ли му даде? То не иска да суче от мен”. Ама, миличка, казвам, но тя не ме изслушва, а отива в другата стая и тръшва вратата на хола. Еми, това е жена ми, не знам хормони ли са, характер ли е, но вечно нещо иска. И когато го получи, иска друго. И после предишното и така до безкрай. Но аз си я обичам и ще направя всичко за нея, за да е щастлива, защото знам, че дълбоко в себе си тя е много мила и добра. Днес пък поиска вече да не е жена, защото не можела така да живее. С тия променливи хормони не издържала. Каза, че искала да бъде мъж, ей такъв като мен – безчувствен пън.