Стара буржоазна отвсякъде компания се събираше вкъщи. Госпожа Скулева, жена на собственика на най-голямата фабрика за боя за обувки „Скулев”, съпругата на собственика на стъкларска фабрика „Кристал”, на пощенско дружество „Орел” и други национализирани съдби. Все перспективни. Правеха английски кексове, бяло сладко или знаменитата торта „Шахмат”. (Рецептата: в едните блатове се слага жълтък, в другите – какао. После с различни по диаметър чинии се нарязват и се подреждат така, че като разрежеш тортата, парчето изглежда като част от шахматна дъска.)
Говореха си на френски. Така от невръстна възраст, много преди да се втурна във френската култура с всичките й особености, научих как се казва захар на бучки и захар на прах, крем брюле, ванилия на пръчки, кокос, какаова глазура, кармелизирани зелени смокини и други много полезни думи. Сигурно от онова време съм закален с любов към всичко френско, както и с кулинарни сведения, преминали по-късно от сладкарската промишленост предимно към свински пържоли на фурна.
Забележете! В минутите,
докато чакаха във фурната да се изпекат чудесата,
тези буржоазни дами четяха списание „Жената днес”. Госпожа Скулева го намираше по тайнствен начин: с връзки. Срещу специално запазения нов брой, продавачката в РеПа получаваше кутия боя за обувки – от резерва, който се дължеше на разсеяната национализираща банда. Четяха на глас и коментираха, понякога се подхилкваха, понякога тайнствено се споглеждаха. Веднага разгръщаха вложеното книжно тяло с кройки за рокли, поли, блузи и указания за плетки. Бая модерни. Не разбирах какво точно ги вълнува, та в паузите, когато наблюдаваха дали чудесата във фурната са набухнали, откривах в страниците на поредния брой вълнуващи рубрики като „За секса – интимно”, снимки на бригадирки, на текстилки-рекордьорки, на ватманки и учителки.
И изведнъж девойка на плажа по бански костюм. Актрисата
Гинка Станчева в най-бурната си младост, любимка на великия Апостол Карамитев, както и на всички момчета в махалата, които отдаваха дължимото на родното, а не на Бриджит Бардо или Милен Демонжо. Направих всичко възможно тия хаймани да заобичат френското кино, както и всичко френско, което се случва извън киното. Замалко да ме изключат от пионерската организация. Доносници, мамка им!
Вече като твърд комсомолец реших да ставам писател. Четях „Жената днес”, както се чете буржоазно списание. Кеф и свобода, каквато не се забелязваше в пресата. Но и много поражения, каквито създава всяка буржоазия. Например, интерес към другия пол. Това несъмнено ускорява творческия процес, вдъхновява го, възпитава уважение към съученичката, бригадирката или ватманката. Жената с всичките й форми, съдби, трудови рекорди. Реших, че ако продължавам да чета списанието, ще стана непоправим поет. Затова преминах на белетристика. Повечето съученички обичаха дългите романи. Е, от един такъв роман вместо до публикация стигнах до брак. Ученическа любов. Първа хапка и захапка, първи финал и първа поука. Не правете като мен! „Ученическата любов – суров картоф”, както се носеше по лексиконите на нашето съзряване. Ала
току-що излязъл от казармата, бях напращял за брак
и нищо, освен баща ми, не можеше да ме спре. На двайсет години женен – абсурд!, отсичаше той и страдаше май повече отколкото за национализацията на работилниците му за феродови спирачки.
И тук основна роля изигра ”Жената днес”. Една братовчедка, доста отворена по темата, красива непукистка с дълги къдрави коси, която успешно покосяваше по-здравата част на квартал „Красно село” – всяка неделя им бяхме на гости – размаха пред бащата новия брой на списанието. И зачете с такъв апломб, че и пътуващите в трамвая за Княжево се вслушаха. Този паметен брой попадна в съдбата ми, както и в архива ми. Трябва да призная, че братовчедката съсипа родителския стоицизъм с аргументи и факти. Ето някои: „На нашата страна принадлежи първенството в една твърде своеобразна тенденция – преждевременното и ранно родителство. България заема едно от челните места в Европа по броя на децата, родени от майки под двайсет години. През 1968 г. са сключени 6353 брака, при които съпругата е на възраст под 18 г.
Същата тенденция се наблюдава и при мъжете.
И при тях е вече нормално да сключват брак на 20 години.”
Това, последното, беше подкрепено с числа, социални анализи и други коментари, от което личеше, че тенденцията не застрашава изграждането както на социализма, така и на най-малката клетка на обществото. След десетина години подложих на аутодафе брака си и хвърлих някъде по дъното на архива съдбоносния брой на списанието. Престанах да го прелиствам, понеже се уверих, че е по-приятно да прелиствам русите страници, които буржоазията тайно ми подаваше по тъмна доба. Това, за да не докладват на кварталния отговорник, на районния комитет на Отечествения бронт или в Съюза на българските журналисти.
Взех интервю от живота, каквото само животът може да обговори. Но взех едно по-страшно интервю. Със Соня Бакиш, главен редактор на „Жената днес”. Другарката Бакиш имаше сурово революционно битие, както и суров език. Не цепеше басма никому. Недолюбваше системата, сигурно защото я познаваше отвътре. Вместо цветя, хвърляше по Тодор Живков критики, иронии, епиграми. Жена с характер! Списанието стана оазис. Към тривиалните очерци за непобедимите български текстилки, най-отявлената между които Найда Манчева, надвесена на над хиляда и повече стана едновременно, се прокрадваха хапливи статии, стихове на недолюбвани от властта поетеси, истински разрези на социалистическата дамска душа, от които ставаше видно, че социалистическата натура е несъмнено по-красива от капиталистическата.
Соня Бакиш
пусна стихове от забранената стихосбирка „Грешница”
на Ваня Петкова, лека им пръст и на двете. ЦК на БКП и съответните коремести литературни критици отрекоха книгата. Забраниха я. Първият тираж беше иззет. По нареждане на Тодор Живков, казваха.
Ваня Петкова приличаше по нещо на Соня Бакиш. Цепеше статуквото. На всеки лъстив жест отвръщаше с шамари. От уста на уста се носеше как зашлевила мастития поет Божидар Божилов, имал неблагоразумието да й предложи да му седне в скута. И тъй – стихове от забранената „Грешница” в „Жената днес”. Това можеше да си го позволи само Соня Бакиш. Жена на Станко Тодоров, председател на Министерския съвет (1971-81), два мандата Председател на Народното събрание, член на Политбюро (1961-1988), накрая Тодор Живков разбра, че не може да му се качи на главата и го катурна. Соня Бакиш никога не злоупотреби с властта на мъжа си. Не потърси помощ. Не падна на колене. За 25-ата годишнина на списанието Тодор Живков изпратил писмо, в което отбелязва, че това е
„едно буржоазно издание, което се занимава с дребни теми”.
Не само за пишещото общество беше ясно, че Соня Бакиш е забранила публикуването на писмото. Мълвеше се, че въпреки цялата си власт и армия от доносници, Тодор Живков изпитва страх от тази жена. От нейната армия от достойнство.
Главният редактор на в.”Народна младеж” не пусна интервюто ми. Ала младият тогава журналист в мое лице силно се вкисна и силно се нави да го публикува на всяка цена. Пусна го Генчо Бъчваров, главен редактор на в.”Отечествен фронт”, баща на днешната шефка на МВР Румяна Бъчварова. Генчо обичаше вестника и някаква своя истина, оцеля в какви ли не ситуации, дори когато аз, като дежурен редактор, погребах цялото Политбюро: техническа грешка, някой си метранпаж махнал един ред от металната изливка и така, вместо изречението, че на погребението на еди кой си генерал са присъствали членовете на Политбюро, излезе, че всички присъстващи са мъртви, нещо като да са умрели на собственото си погребение. Генчо обичаше да води на тиймбилдинг половината редакция в къщата си в село Шипка или в апартамента си в „Изток”. Не се напиваше, не сваляше репортерки. Общуваше и се кефеше. За някои главни редактори трябва да се пише като за главни редактори.
В един брой читателката Н. Стоименова (без адрес) се оплаква на редакцията, че
в направата на кухненските печки има недомислие.
Цитат: „След няколко години пестене си взехме нов апартамент и както си му е ред и някои нови мебели (без запетайки, моля). Когато стигнахме до кухненската печка, разбрахме, че у нас се произвеждат само печки, на които вратичките се намират от лявата страна. За да нагодим такава печка за нашата кухня ние ще трябва да употребим двойно повече кюнци, да сложим също и крив кюнец”… След този покъртителен проблем следва репортаж под мотото „Петилетка на по-нататъшен подем и благополучие”. Този репортаж напълно оборва твърдението на Тодор Живков, че изданието е буржозно. За да омаловажат проблемите с кюнците, редакторките са пуснали писмото на Н. Стоименова с дребен шрифт – за да стане ясно, че петилетката е къде по-важна от една печка.
По времето, когато
дамите от буружоазно естество правеха бяло сладко
и торта „шахмат”, говорейки на френски, онова вътрешно тяло с кройки живееше по-дълго от списанието. Кройките се размножаваха, прилагаха, сглобяваха. По-хубави рокли – по-красив социализъм!
За роклите трябва плат. Цитат от рубриката „Знаете ли че…?”. Ако в тъкачните фабрики у нас закъснеят за работа 10 000 работнички по три пъти в годината с по 10 минути, ще бъдат загубени 5000 работни часа, през което време биха могли да се изтъкат 320 000 метра басма.
Списание ”Жената днес” е част от кройката на нашия живот, в който вече 70 години басмата тече като река. От първата ми среща с него се роди красиво продължение. Затова го чета всеки ден. Понякога му правя бяло сладко.
0 Коментара