Музиката на шанса

…и не мога да престана да мисля за нея!

…а не мога да престана да мисля за нея, защото така всъщност мисля за себе си!

Шансът да стигна до този извод направо ме ослепи от удоволствие!

Ослепи?

Именно! –

спомни си оня разказ на Борис Виан, дето в продължение на една седмица гъста и непрогледна мъгла се стеле над (и) в града, как отначало жителите направо блокират, не знаейки как да действат в така създалата се ситуация! Накрая те, естествено, се справят, защото чуват музиката на шанса…

…и захвърлят напълно безполезните си дрехи!

…и започват поголовно и на общи начала да употребяват телата си направо върху самите градски улици, тротоари, булеварди и площади. Накъсо казано: били щастливи!

Нищо обаче не свършва дотук. Защото седмицата се свършила, а мъглата, уви, се вдигнала. За жителите на градчето тази развръзка се оказала трудно поносима. Те не искали щастливите дни да свъшват. Какво направили ли? Когато мъглата се махнала, те изболи очите си, ослепили се – това направили.

Месец след като изключителната ми любовница ме напусна отново и непрежалимо, аз също чух музиката на шанса. Изгубих цял един месец, тънейки в непоносимостта на заблудата, чието истинсно име е Омраза. Беше непоносимо за мен, защото аз съм от рядката и вече изчезваща порода на хората, които мразят умишлено да си доставят болка. Затова вчера (петък) плюх на всичко, зачеркнах всичките си спомени, по-възрастни от днес, и набрах телефона й. Срещнахме се и пак прекарахме невъзпитано и хубаво още едни божествени двайсет и осем часа! Тогава внезапно възникна едно от стихотворенията ми, което завършва така: …

да го правиш с нея дори твърде често

никога не е достатъчно. Казвам й го!

Нищо друго няма значение. Единственият избор е Живот. Да живееш е начин да обичаш. Защото Ти&Любовта сте единствените пичове.

2007 г.