Става ли дума за чувства, интуицията почти никога не ни лъже. Ние обаче за беля все не й вярваме. Вярваме в „почти-то“.
Съдбата не е рулетка, а програмен код. Тук няма случайности. Погрешните есемеси (това е първата история от поредицата с подобни сюжети) никога не се пращат случайно.
Значи, по някое време в началото на века скучният ми приятел Аркаша пое по трънливия път на моногамията. Тръгна по него заедно с девойка на име Аня.
Аня имаше изящни ръце и шепичка обаяние. Толкоз. Не личеше да притежава особена хубост, нито пък някаква магия.
Въпреки това Аркаша беше привързан към госпожицата и дори кроеше някакви планове.
– Готов съм да започна да размишлявам за това, че е време да се замисля за възможността след няколко години да намекна за сватбена перспектива.
Кандидатът за женитба обаче не стигаше по-далеч от размисъла. Винаги е забавно да се наблюдават мъжете, които се смятат за господари на времето.
Настъпи 31 декември. Готвехме се в голяма компания да боднем бенгалския огън в руската салата и да заспим с лице в десерта, приготвен от моята леля Вера. За подготовката на това сакрално събитие се запътих към жилището на Аркаша още рано сутринта. С намерението да смеся спирта със сладкото и сельодката с червеното цвекло. Домакинът ме посрещна със следното прессъобщение:
– Ех, Саня, тя стана една… Нали ме знаеш, не съм чак такъв женкар, ама вчера на улицата срещнах Кира Азарова. Нали я помниш, от моята група. Общо взето, ако сега й свирна, веднага, така да се каже, ще дотича.
– Аркаша, помня я, вярно, но ти нали си верен и твърд като гранит, ние всички се гордеем с теб! Какво така изведнъж те прихвана?
– Нали знаеш, понякога се вгледаш в очите на момиче и току усетиш, че не се владееш. Това толкова рядко се случва в живота. Ха кажи как да се спра… пък и нали трябва някак да приключа този гещалт.
Тоз досадник Аркаша беше изчел цялата околосексуална литература.
Героят ми почопли телефона си и накрая доволен съобщи:
– Ципкин, до пет минути да си изчезнал. Жребият е хвърлен, както е казал Наполеон.
– Всъщност Цезар. Какво й написа?
– Чети.
Захванах да чета пратеното от него съобщение.
Кира, очаквам ви днес в два, за да посрещнем романтично Новата година, не обещавам да стоя мирен, прекалено прекрасна сте за моя скучен живот.
Аркаша седеше и пушеше. Щастлив, тържествуващ, ще речеш, Цезар, току-що превзел Ню Йорк.
Всичко в това съобщение беше прекрасно. Стилът, съдържанието, лаконизмът и най-вече получателят. Аркаша го бе изпратил на своята Аня.
Зяпах приятеля си и се удивлявах на начина, по който мислите придобиват материално изражение.
– Аркаша… ама ти си го изпратил на Аня.
Ако кажа, че приятелят ми се покри със скреж, е все едно нищо да не кажа. В мига, когато озвучих присъдата си, той с наслада вдишваше цигарения дим. След думите ми димът заизлиза от устата му като пара от кипнал чайник. Полека измъкнах цигарата от вкочанените му пръсти.
След минута той произнесе студено:
– Току-що я убих.
– Е, Кира е и мъжко име, може пък това някак да се разиграе?
Неубедително се мъчех да намеря решение.
Той май не беше чул думите ми.
– Въпросът дори не е в това, че съм говедо и тя ще ме зареже. Аня не е кой знае каква хубавица и знае това. А е виждала снимката на Кира. Не бива човек да удря по най-болезненото място. Не бива.
Прав беше. Ами да, ако ще кривваш от пътя, по-добре да не е с някоя, която настъпва партньорката ти по ключовия й комплекс за малоценност. В този миг си спомних думите на баба: „Интелигентът върши същите гадости като обикновения човек, само дето много се тръшка“. Аз, между другото, от тази гледна точка съм истински интелигент.
– Звънни й, според мен все ще намериш подходящите думи.
– Няма да вдигне. – Аркаша отиде в другата стая, но скоро се върна. – Няма смисъл.
– Опитай така: пиши й, че аз случайно съм пуснал есемеса по твоя телефон, нали нокиите ни са еднакви. Пък аз ще кажа, че в твоя списък с контакти двете са една до друга.
– Много логично, няма що, записал съм Аня и Кира една подир друга. Макар че Кира е Азарова, та може и да мине номерът.
Есемесът с обясненията отлетя в ефира. Отговор не последва.
Аркаша отново взе телефона и методично се зае да набира нещо.
– Признах си за жалките лъжи, написах й, че между мен и Кира не е имало нищо, че това е било само миг на умопомрачение, и я помолих да ми прости…
И ето че телефонът звънна. Давещият се в блатото не се хваща така за камъша, както Аркаша награби апаратчето… Но не го включи.
– Кира е. Саня, кажи й, че съм умрял, че са ме отвлекли извънземните, че е пристигнала жена ми. Забавно е как понякога толкова бързо отминава умопомрачението и разните там „не обещавам да стоя мирен“…
– Е, това за жена ти е смешно.
Аркаша се замисли и внезапно отсече:
– Да ти кажа, ще ида да й предложа!
– Какво?! Сега си неадекватен и просто се мъчиш някак да решиш проблема!
– Да си ме виждал някога неадекватен?
– Вярно. Неадекватността – това е дар Божи, не се дава всекиму.
След час вече стояхме пред вратата на Аниния апартамент. Че си е вкъщи, Аркаша знаеше със сигурност, тъй като още заранта се били разбрали, че ще я вземе заедно с някаква салата.
Обикновено флегматичният Аркаша нервно си приглаждаше косата, разкопчаваше и закопчаваше якето си, взираше се в очите ми, сякаш очакваше отговор от мен, а не от Аня.
„Здравата го е втресло“ – помислих си.
Звъннах. Ключалката изтрака. По лицето на Аня всичко бе ясно.
– Момчета, дано ме извините, за бога, досега спах… Току-що видях колко обаждания съм пропуснала, пък и цял куп есемеси. Вие сигурно сте се притеснили…
Аркаша беше напълно готов за музея на мадам Тюсо. Душата му не можа да понесе този втори удар.
За да не се стигне до трети, реших да лиша Аня от удоволствието да прочете „целия куп есемеси“.
– Аня, услужи ми, ако обичаш, с твоя телефон, че моят не е зареден.
Взех телефона й и отидох в кухнята. Заличаването на компромата ми отне не повече от минута.
– Аркаша, търси те някоя си Кира! – дочух от гостната.
Влязох, взех телефона и казах:
– Мен търси, дадох й номера на Аркаша, нали моята нокиа не е заредена.
В очите на моя приятел като че ли се мярна ревност.
P.S. А аз здравата хлътнах по Кира, изгубих всичкия си цинизъм, влачих се по корем в калта, целувах връзките на обувките й, чатках жални писма, настоявах за внимание, хленчех, че съм готов на всичко, превърнах се в истерик и напълно очаквано бях натирен подир три месеца. Още три месеца реанимирах. Мога да си представя в какво щеше да превърне тя Аркаша! Щеше да му остави гещалти за цял живот.
P.P.S. Онази вечер Аркаша нищо не предложи. Правилно. Любовта е чувство на свободните в избора си хора, а не на тези, които в някакъв момент до смърт се боят да не изгубят някого или се измъчват от чувство за вина.
Може и да греша, обаче емоциите, възникнали поради външен натиск, не са истински. Изчезне ли натискът – изпаряват се и емоциите. Както казваше една моя мъдра позната: „Нищо тъй ефикасно не убива несподелената любов, както една година споделена“.
0 Коментара