Напоследък всеки ден вали. И ми писна да чакам да мине дъжда. Писна ми да се крия от него. Сядам върху неизсъхнала напълно пейка, над която е надвиснал облак – малко прилича на мен. И тъкмо да потъна в ритуала на безцелното си цупене, чувам бастунче. Чук – чук – чук. По асфалта, на дъх разстояние. Пуснало косите си, шоколадово момиче, с вишневи устни и тениска с щампа на То, онзи страшния клоун на Стивън Кинг, ако помните. Приближава, поглеждам в очите ѝ – избеляло е времето там, няма здрави зеници да гледа. Сляпо момиче.
– Свободно ли е? – пита с глас по-бодър от всеки тон на човек без проблеми.
– Заповядай! Искам да ѝ подам ръка, за да не падне.
– Мога и сама – отговаря ми. Сяда, обляга бастунчето в краката си и почти веднага ме заговаря:
– Мога ли да те питам нещо много лично?
Не искам да ѝ откажа.
– Питай!
– Ти за какво мечтаеш?
Въпросът ѝ ме стъписва. И разбива на пух и прах всяка схема, в която едно сляпо момиче с ума ми ще си играе на жертва.
– Амиии, може би да върна времето назад… – отвръщам механично, неуверен.
– Ама това е невъзможно! – засмива се, показвайки искрящо белите си зъби. – Аз не искам да връщам назад времето. Искам просто да се повозя на самолет. Ще ми разкажеш ли как става, мога и сама да си представя, обаче…
– Ще ти издам една тайна – отпускам се. Всъщност всеки самолет е скрита птица. Много скрита. Защото, ако хората знаеха, че е истинска, щяха да я разпитват, а не само да я управляват. Дебне, когато ги няма наоколо да я пълнят с места, пътници, пилоти, стюардеси. И си бръмчи сама, невидяна от никого, ей тъй бръмчи си, облегната на вътрешните си криле.
– Ама и вътрешни криле ли има? – отваря широко уста от изумление.
– Има. И понякога ги показва само на тези, които могат да виждат наистина. Които не търсят в птицата средство само за придвижване от точка А до точка Б. Понякога птицата, излязла от коравата кожа на самолет, качва момичета като теб и си бръмчите заедно, без посока, без точен час и без да си налагате пристигане. А така
винаги стигате там, закъдето не сте си и мечтали.
Ето, представи си, нощ е, но на теб не ти пречи, виждаш добре в тъмното, влизаш в хангара на една самотна, стоманена птица. И отлитате. Над големи, хладни градове. И отгоре светът е различен. По-топъл, с много повече нюанси. Нищо, че хората казват как нависоко можело да се умре от студ. Не ги слушай! Птицата в самолета знае най-много…
– Хей, благодаря ти! – хваща ме за ръка и я стиска, после обвива с треперещи длани раменете ми – Благодаря ти!
Чувствам се, сякаш съм ѝ баща…
– Знам какво е самолет, качвала съм се …но твоите самолети ми харесват повече!
Вече вали. От небето в очите ѝ. Там е винаги нощ. Но и нощта може да бъде красива, когато не минава между капките на живот, от който не се крие. В хода на разговора за нея ще разбера, че се казва Савина. Ще ми разкаже как биологичният ѝ баща я ослепил с цигара, за да я съжаляват и да кихат кинти хората, като я праща да проси. Ще валя аз самият отвътре. И накрая, когато си тръгне, когато бастунчето отдалечи своето чук – чук – чук като симфония, отвлякла диригента си, ще останат само самолетите. Само те ще останат от нас, като птици, които отказват отлитане. Птици в очите на Савина. Птици, които виждат по-далеч, отколкото зрения, гледащи наизуст ставащото покрай себе си. И наистина ще завали. Нека вали. Дъждът е идеалният лъжец, че някой всъщност не плаче…
Текстът е част от „Нехартиени истории 2“ на Николай Владимиров, издадена от Бокал 77. Корицата на книгата е разработка на картина „ Дон Кихот „от Васил Василев- Зуека. Илюстрациите са на Бригита Владимирова. В духа на първата от поредицата, книгата ще ви запознае с нови разкази за реални срещи с наглед невидими хора от действителността и със съдбите им, оставили след себе си тътен и поуки.
0 Коментара