Разделяли ли сте се със съпруг? Сигурно доста от вас са – като гледам статистиката за разводите. Разделяли ли сте се с интимен партньор? Това пък е още по-сигурно – процентът вероятно е близък до 100.
„А на женените заповядвам – не аз, а Господ – жена да не се разделя от мъжа, – ако пък се раздели, да остане неомъжена, или да се примири с мъжа си, – и мъж да не оставя жена си.“ Така звучи един стих от Първото послание на апостол Павел към коринтяните в-Новия завет. Доста сурово звучи. Така е било в ранните години на християнството. Даже папа Йоан Павел Втори намекваше на подопечните си католически духовници да бавят, мотаят и разтакават разводите до последно – белки така развеждащите се се разкандърдисат, да им омръзне от пречки и да се примирят със статуквото. Малко иронизирам, но иронията ми не е насочена срещу християнската религия, а срещу
дървеното й, схоластично тълкуване.
Защото какво означава да не се разделят двама души, които не могат да се гледат? Нима ще се заобичат отново? Нима ще спрат да си изневеряват – не само с действия, но „и в помислите си“? Нищо подобно. Най-много да се намразят до мозъка на костите си и да започнат да вършат по-нехристиянски неща от разделянето. Развитието на обществото – към добро или към лошо (май по-скоро второто) – е факт, и няма как да не се съобразяваме с него. Благодарение на развитието на транспорта и комуникациите хората днес много по-често се срещат. Което значи и че много по-често се разделят. Могат да се извадят десетки мотиви .за“ и .против“ раздялата с партньора. Нека започнем от най-тъпия мотив „против“, като междувременно даваме алтернативните „за“.
Общо имущество
„Бойлерът е мой!“, се пееше в една постсоциалистическа песничка. „Вземи панелите, трабанта…“, се пееше в друга. Ако общото имущество е това, лесна работа. Един мой познат обаче имаше доста повече. И за да избегне данъчни и разни други проблеми, беше записал на името на тъща си почти всички свои фирми, магазини, имоти и банкови сметки. Всичко беше наред, но после отношенията с жена му охладняха (меко казано). Той реши да не се разделя с нея именно поради имуществото. И така няколко тежки години, докато един ден тя се раздели с него. „Ами моите неща?“, попита я той. „Кои твои неща?“, попита тя. „Хак му е!“, може да каже някой. Всъщност какво значение има?
Децата
Ясно е, че това е най-болезнената тема. И е много сложна. Но представете си как двама души, които се мразят, живеят заедно заради децата си – да не се чувстват те зле. Аз лично мисля, че така въпросните деца ще се чувстват много по-зле. Децата не са идиоти и много добре разбират какво става. Каквито и артисти да са родителите, децата ще усетят лицемерието. И или ще се потиснат още повече, или ще приемат, че животът е лицемерен и ще го живеят с лицемерни правила.
Навикът
Тук става дума не само за семейни двойки. Познавам доста мъже и жени, които не се разделят с партньора си, макар да са загубили всяка надежда, че нещата ще се оправят. Едни не го правят от страх, че ще останат сами – хората винаги са се страхували от самотата. Но нима не е самота да живееш с човек, с когото нямаш контакт? Други не го правят просто защото се страхуват от промяната. Всъщност тази промяна е много подобна на това да смениш работата си или да напуснеш града, в който си живял досега. Отказът от промяна действа по един и същи начин – затлачва, затиска и задълбочава проблема. А това не е хубаво, нали? Има и един подъл вариант: някои хора напускат старата лодка, когато наблизо мине нова, на която да се прехвърлят. Ако обаче при професионалната кариера това е допустимо, в интимния живот е доста гадно. Мисля, че по-често го практикуват жените, но не съм готов да се боря за мнението си. Още повече че най-пресният ми пример е един мъж, който две години се кани да се раздели с приятелката си (или по-точно с нейния апартамент), но го направи чак когато си намери нова (също с апартамент). Не ми се видя да изпитва особени угризения.
И накрая – един по-пикантен мотив:
изневярата
Това по-скоро е мотив „за“ раздяла. Но в полигамното общество, в което така или иначе функционираме, той като че ли не е най-фаталният. Наскоро в телевизионното предаване „Игри на съдбата“ една дама каза най-убедено, че мрази мъжете женкари, но нямало да е фатално, ако нейният партньор залитне „два-три пъти, обаче не повече“. Доста удобно. За себе си дамата не каза дали би, или не би „два-три пъти“, пък и не се сетиха да я попитат. За да съм максимално откровен, ще кажа, че не си падам по изневерите, независимо аз ли ги консумирам, или партньорката ми. Не че не ми се е случвало – и едното, и другото. Днес ловко си оставям правото да реагирам според ситуацията. Но ако ситуацията е „на кантар“, тоест се колебая – да се разделя или не – една изневяра много бързо ще реши проблема. Без да претендирам за изчерпателност, смятам, че мотивите, които споменах дотук, са достатъчно сериозни сами по себе си. Те нямат нищо общо с дребните недоразумения, поради които понякога ни идва да си вземем шапката. Всеки човек обаче реагира различно – кой с повече разум, кой с повече чувства. Но нито само разумът, нито само чувствата гарантират хепиенд. Затова ще си позволя да дам един хитър съвет: Разделяйте се само в краен случай…
Никога по-късно!
0 Коментара