Вие сте жена с опит, а неговият най-голям враг е въображението. Вашето. Надеждата за нещо по-добро ви съпътства въпреки знанието. Вие сте натрупали това знание, четейки себе си.
Съзнавате ли, че надеждата е най-изкусителният ви събеседник? Ако му повярвате, се приближавате към глупостта. Не четете коварните му страници! Колкото по-често ги прелиствате, толкоз повече увеличавате шанса да потърсите адвокат.
Тук не става дума за пияницата, за пропадналия тип, който ви млати, за безхаберника, когото децата ви виждат само в събота. Тези казуси са по-прости. Опитът препоръчва да извадите скалпела, за да му отрежете скалпа. Това не е брак, не го влачете. Това е мъката, захранвана от спомена. От скрупули. От навика. Не му робувайте – на него и на общественото мнение.
Говорим за опита, способен да ви спаси брака. За надеждата, която се е изтеглила в тила и не воюва с вас. На предния фронт е вашето желание да спасите формулата. Бракът е толкова съдбовно събитие, което изисква битки, докато го имате. А вие искате да го имате. О’кей. Битката започвате със самата себе си.
Ако ми позволите отклонение в първо лице, единствено число, ще споделя, че като се виждаме с бившата ми жена, все се питаме: Абе ние защо се разведохме? Поне в погледите ни увисва този въпрос. Нямаме винаги смелостта да го обговорим. И нямаме аргументи. Те са останали в миналото. Времето толкова ни е чатвало, че не сме “сейвали” чувствата. А че те бяха най-големите измамници, дума няма. Проклетите чувства, които разгърнахме! Уви, надеждата спечели битката.
„Каква надежда?“, питат и децата ни. „Много важно, че сте се гепили взаимно.“ И продължават, милите: „Изневярата – повод за развод? Тъпо, баща ми. Отвсякъде!“
Е, да де, ама го знам днес. Не тогава.
Тогава се появи новата. Можем и любов да я наречем.
Появи се внезапно, макар да не съм сигурен дали навикът, естественото омръзване не й бяха отворили вратата. На тая, новата.
Жена ми хлътна по един морски офицер, аз – по една стюардеса. Тогава вярвах, че ще летим заедно. Дълго. Защото летяхме на крилете на чувствата. А вярата не е ли братовчедка на надеждата? За нещо по-различно. По-вдъхновено. По-красиво. За друга тръпка в секса. За друг дъх, ако щете.
Е, точно тук е ключето. Точно тук трябва да се заключи килията на порива. Трябва да се доверите на опита, за да залостите в килията най-лекия ангел на надеждата – вашето въображение. Защото, както е известно, любовта умее да произвежда въображение. Огромен завод за заблуди. Най-големият фабрикант на сетивата. Този производител на всичко отгоре умее да предложи лъскав продукт: нейната красота, облепена с вашите чувства.
Доверете се на колебанията си. Разгърнете тях вместо онези измамници. Чувствата.
Ако ли пък не можете да се отървете от чувствата, поне ги скрийте. Оставете ги за собствена консумация. Яжте тайно.
При другия вариант, когато не можете да ги удържите и те се излъчват неудържимо и видимо от вас, отвсякъде, от всичко ваше, тогава пак има шанс за формулата. Говорете. Споделете с партньора си – колкото и да го боли. Извадете чрез думите скалпела, за да оперирате взаимно душите си. С още един асистент – вашия партньор. Ама защо пък и да не ги запознаете? Дори да се сбият, пак е нещо. Нещо към развръзката. Защо да не се осланяме, че тя ще е в полза на брака?
Затова говорете, коментирайте, сравнявайте. Крещете! Така расте възможността да вземете по-изгодното решение. Другото е очаквано: стюардесата кацна на пистата, слезе от еуфорията, сама изключи двигателя. Без обяснения. Защото младите не обичат да дават обяснения. Така де, любопитството към по-възрастния винаги се превръща в следваща писта. Болката остава за тоя, който още лети. И падането от каквато и да е височина винаги е за сметка на падналия. На моя милост. На хилядите като мене.
Във втория брак еуфорията неминуемо ще се изпари, ще придобие непредсказуема форма. Ще ви омръзнат неговите ласки, форми, изречения. Ще ви задразнят навиците му, дори начинът, по който се храни. Или онези значения, неспособни да върнат първия полет. Защо се влюбих в тоя? Това е само началото на кацането върху новата тегоба.
И така: изживейте чувствата, без да ги превръщате във втори брак. Запазете ги в сърцето си, в дома си, като ги поливате, когато изпитвате необходимостта да ги помиришете пак. Другото е много по-лесно и – извинете – безотговорно. Другото, омаяно от надеждата, в повечето случаи придобива форма на вина. Чувството за вина е непоносимо, повярвайте отвсякъде.
0 Коментара