Добре дошъл, сине!

– Честит син! – гласът по телефона, премалял от страдащо щастие, три часа след рождеството не идва на себе си. Дълбок, подрезгавял, попил горящата смес на болка и тревога, непосилни за мъж, глас на обичаща майка морно реди натежали думи. В ефирната плът на мечтата прониква първа представа за нов човек – още безименен, чист, неподозиращ какво го очаква в междата на два века. Стъпил с десетте си лета в единия, дано преполови и другия, пък нататък, колкото може – никой не знае кога свършват дните му, още по- малко току-що роденият.

Ще чакаме трепетни третата му вечер, когато в късна доба невидими орисници безшумно ще долетят, за да предопределят неговото бъдеще. С тайнствени пера ще пишат по челото му онова, което’ ще се случи с него… Непонятен е тоя тайнопис, колкото и да се взираме в загадъчните му йероглифи. Вълшебен гадател може и да провиди нещичко напред, защото биоритмите на новия човек вече са включени и звездният часовник безмилостно отмерва съдбата му. Роден под знака на телеца, той понесе зародиша на своя характер-бреме, от който отърваване няма… Но да предскаже ясно бъдещето му гадателят едва ли ще може, колкото и вещ да е в улова на невидими зависимости между движението на планетите и пулса на биоритмите…

Загадка е животът, тайнство е

и неговото зачатие за жената и особено за мъжа, въпреки епизодичното му участие в неговото замесване. Познанието навира нос къде ли не, любопитно следи любовта на клетките, прониква и в тях, та да разбере как възниква полът (после с модерна техника може и да види атрибутите му), наднича и по-надълбоко, до спиралите на наследствеността, дори посява бебе в епруветка – и какво от това, става ли тайнството по-явно?

Сине, сине, покрай другите проклети въпроси ще те мъчи и този, но сега ти си на светлинни години разстояние от тях. С тебе още не се познаваме и както ще каже твоята шестгодишна сестра, ти си като Извънземното – нито знаеш кой си и кой е баща ти, нито знаеш сестра си, само майка си познаваш, и то отвътре – в тъмното й спокойствие девет месеца си плавал може би най-щастливо.

Откъдето и да започна, ти еднакво ще ме разбереш. Да тръгнем тогава от голямото – от раздуващата се Вселена с нейните непоносими 10-15 милиарда години, която дава неясната, смразяваща представа за вечност и безкрайност и е най-необяснимото студено чудо. Над него нашата цивилизация вече 10000 години – колкото може би е възрастта й – си блъска главата, същото те чака и тебе, сине, защото всеки прогледнал за света стига до тая невероятна загадка. Някъде из мрачните вселенски предели лети и галактиката ни, наречена Млечен път, но името й няма нищо общо с млякото, което жадно засука, и с пътя, дето ще извървиш. То просто говори, че не са толкова много градивата символи, от които е сътворено битието.

Сред звездите на Млечния път, в покрайнините на неговата елипсовидна тепсия, свети едно Слънце на пет милиарда лета, около което кръжат девет планети. Третата е Земята, на нея ние с теб и нашата цивилизация сме имали крехкия горчиво-сладостен късмет да се родим. Случайно или закономерно е възникнал разумът, за да обозре биографията на Вселената след Големия взрив? Има ли смисъл нейното и нашето съществуване? Накъде отива всичко това, което прилича ту на драма, ту на трагедия, ту на фарс, а може би е луда смес от трите или пък няма нищо общо с тях, защото

космическата материя не се интересува от човешките страсти?

Завещавам ти ги тези проклети въпроси, сине, обещавам ти, че и теб ще разпъват – щеш или не щеш, защото колкото повече цивилизацията върви към своя естествен край, толкова повече тя ще търси смисъла и безсмислието на своето съществуване…

Мъка е познанието, сине, мъка и болка, различна от болката на рождеството, макар че общ е изворът им – тази страдаща душа. Човек се ражда и за да оцелее, му трябва освен закрила и капка по капка събирано знание – че тук е опасно, че онова е отровно, а това е потребно… Но тези сведения са полезни, къде е болката в тях – ще ме попиташ. Как да ти обясня, че има информация всекидневна. като например откъде извира млякото и къде е любимият ти палец, който смучеш упоено. Има и познание смазващо, то блика на скъпернически глътки от дълбините на човека и на Вселената. Изгарящите му лъчи се стрелват в един непоносим фокус – какъв е смисълът на всичко, което правим, след век-два кой ще подозира за нас? Дори правнуците ни, ако ги има, ще носят някакъв мъгляв смешен праобраз за предците си, който ще ги навестява все по-рядко, до пълна забрава… Или

накъде се е втурнала тази бясна цивилизация,

застрашена от ядрен смерч и от озонни дупки? Ако все пак се спаси от себе си, как ще оцелее след изстиване на Слънцето и още понататък, след някакви си 50 милиарда години, когато може би всичко ще изчезне в свиващата се Вселена до праяйцето на материята без време и пространство…

Каква е тази способност на човека да носи непосилен товар, може би това е един от знаците за неговата жилава издръжливост, въпреки че параметрите на приспособимостта му са толкоз чупливи. Нали само малко повече радиация, погълната наведнъж, го прави нищо…

Но стига, защо ли ти говоря, сине мой, тия отвлечени приказки и мътя отрано невинната ти главица, както би рекла майка ти. Нека се спуснем до извора на млякото и да се оставим на денонощната суетня около теб. Нима това е малко? Мъж си, мъж като баща си и кой знае защо би трябвало обичта ми към сестра ти и към твоя милост да бъде различна? На две поравно я деля, макар че грижите за вас не си приличат и точно те раздвояват отношението ни.

Колко трудно слиза сестра ти от престола на любимо единствено дете, щедро гледана освен от родители, от дядо и баба, умножени по две. Какината си привързаност тя показа още при първия ти домашен плач – тайно взе от трохите за рибки и малко остана да те нахрани до насита. Или колко безуспешни бяха нервните ни усилия да опазим хремавото й носле от целувки по нежните ти бузки. Вниманието не намаля към нея, но тя не успя да проумее как това дребно човече може да й бъде конкурент, да я измести от майчиния скут и от детското креватче… Права е пра-баба ти, когато ни поучаваше, че децата трябва да се гледат между всичко друго или заедно с него, прекалената грижа разваля човека… Но кой ще каже къде е мярката?

Мъжка е приказката ни, сине, можем и да се пошегуваме с онова изречение – бащинството е акт на доверие… Сестра ти е малко майчино копие със сигурни мои примеси, ти пък си същински бащичко – така казват близките, но и аз имам очи. То, в подмолите на всяка вяра зрее и капка неверие, но ние отдавна сме наясно с майка ти какво ни свързва и дай боже да го опазим това скъпоценно чувство поне до часа, когато ще ви поканим на златна сватба.

Така е с мъжкото бащинство, сине,

не знам само нашенска ли е тая традиция то да се аплодира, но в българския фолклор раждането на момче е сред най-личните празници. В народни песни и приказки, в благословии и пожелания едно се иска – мъжка рожба! Ти не си виждал мъжко хоро, не съм го виждал и аз, но добре си го представям, както са ми го разказвали – то се хваща към края на неделното веселие, друг няма право да се лови освен възрастни мъже и бащи на синове, тежко върви туй хоро, с достолепие и юнашки подвиквания, краката бият в земята, ще я продънят, а наоколо жените примират…

Не е по-малко силна привързаността ни със сестра ти, но в обичта ми към тебе сякаш има и нещо друго. Може би защото ти продължаваш кръвта на моя род със старата му фамилия, така както дядо ти, единствен син в семейството си, я е продължил, така както я продължава и баща ти. Виждаш ли тая верига от троица мъже, на чиито плещи е легнала тежката мисия да бъдат новите клони в родословното си дърво. Ще расте ли родът ни нататък, или фамилното ни име ще увисне във времето като изсъхнала вейка?

Спиш с отметнати нагоре ръце, сине мой, и за нищо не те е еня, а аз те питам какво ли не. Ти си знаеш своето – умееш мъжки да ревеш, когато си гладен; майсторски сучеш и вътрешните ти системи работят автоматично; кокориш очи без свой цвят още и разглеждаш мъдро света наоколо; усмихваш се свойски на всеки, надникнал в количката, а когато баща ти отсъства седмица – плачеш уплашено, щом го видиш. Взе библейското име на дядо си без никаква модификация, но още не знаеш как се казваш и от коя националност си.

Постепенно ще откриваш битието,

ще имаш време и за любов, и за неверие,

кое ще надделява – ще зависи от тебе, но не само… В единоборството между своя избор и натрапеното ти отвън ще ставаш човек или ще губиш от човещината си. Ето тази „загуба-ставане“ е може би най-тънката и съществена диалектика, която ще трябва да усвояваш, когато му дойде времето…

Грехота е, но още се случва да се питаме защо ли ни трябваше да се раждаш, сине наш, та да си загубим дневния уют и нощното спокойствие подир нервната гонитба на кухи химери. Някаква скрита сила ни тласкаше към тебе и колкото да се разсейвахме от същинското си предназначение – отърваване нямаше. Знам достатъчно обяснения защо се раждат деца, трудно ми е да изразя своето – свързвам го с галактичното чувство за съдбовно предназначение: така е трябвало.

Знам може би и най-важното, сине мой – дошъл си на тая земя да ме заместиш – сполай ти!