4 септември. Тази проклета дата! Едно мързеливо утро, в което се събудих без любов. Бях полудял по Ана, бях свиреп и ужасен, нежен и глупав от тая любов. Както се казва, една любов без думи, без дефиниция, защото никой досега не е създал универсалната формула. И слава богу! Така ни се дава възможност ние да си правим дефинициите – според всеки конкретен случай.
Уви, любовта не е продукт единствено на въображението, на вкусните сънища и мечтателни програми на сърцето. Тя в най-коварните си варианти е реална, придобива аромат и плът, праща sms-и и гибелна ревност. Ние се оказваме автори на неподозирани пиеси – играем ги не според волята си, а според капризите на случая – тя, конкретната любов, режисира нашето прекрасно фиаско. Ние, артистите на чувствата, винаги падаме прободени. От любовта, която тъкмо така придобива значенията си – не може да съществува без жертвите си.
Без нас тя не може да осъществи нито един спектакъл.
Спектаклите на Ана се стичаха като тълпи в сърцето ми, изпълваха поредната дефиниция за любовта с нови нюанси и овации, предизвикваха възторга на героя. Тя придоби значението на нещо повече от колежката, бюро седмо в залата на страньорите, тя придоби значението на моята нова програма – въведе ме в младите си файлове, в които нямаше цитати: тя ги създаваше, тя ги пишеше върху мене, изтупвайки прахта на опита. Тя не искаше да чете, искаше да пише. Направи бърз роман. С крайно неясен финал – жертвата се измъкна на 4 септември. Дуетът се събуди взаимно измамен, взаимно спасен.
На 4 септември бях щастлив и ограбен, бях освободен от обсебването и пропаданията на ревността: през цялото време подозирах, че докато Ана си прави спектакъла, някой друг гледа зад кулисите. Бях освободен от тази мания, от тази мъчителна подозрителност. И в същото време усетих колко празна е програмата ми без нейните файлове и среднощни съобщения, без дивата й любов.
Затърсих отговорите в кварталната кръчма. Сто пъти минавах на червено. Нищо. Нито веднъж не ме причака отговорът. Не ме глоби нито едно откритие. Дефиницията остана без точката си, едно недовършено изречение. Брътвеж на неочаквано лоша комбинация – триста въпроса в един отговор, който не си сваля ципа.
И докато минавах на червено, докато наливах кварталната кръчма с тъпите си изповеди, срещу мен незабележимо се появи събеседникът – един нов файл на надеждата, че ще открия отговора.
Времето ми помогна
за разлика от на Ромео и Жулиета – те не са разполагали именно с времето, за да се спасят. Не са разполагали с гениалния финал на спектакъла: сърцето забравя.
Ще трябва да призова вашата памет. Извикайте първите си спомени, първите трепети. С какво ви притегли тя? С поглед, снага, коси? Не си спомняте, нали. Постепенно забравихте нейния смях. Изгуби значение извивката на мисълта й или извивката под кръста. А нейното вкусно езиче? То не ухаеше ли на малина? Не бяха ли безплътни като файлове нейните мечти, които вашата амбиция да присвоите ви превръщаше в най-красивия крадец? Не крадяхте ли от съня си, за да мечтаете за нея, не крадяхте ли от мечтите си, за да спите с нея?
Къде остана благородството на първата среща и последното обещание за вярност? Как тихо и полека излетя въздигащата енергия – излетя като Ремедиос Красивата с оня чаршаф. Уви, вие разполагате сега само с чаршафа.
Четете го както и колкото си искате – той никога няма да ви изпрати възторжено красив sms. Вашите файлове са останали без текст тъкмо заради слабата памет на любовта. В тях се разчита мъглива кодировка, някой и друг детайл, чувате реплика или стон, в крайна сметка вие четете нещо кратко, кратко като надпис на пръстен (Шекспир).
Та без да правя нищо откачено за кефа на Ивана, без да тупам от прахта книгите на класиците, напълних кварталната кръчма със слабата памет на любовта. Никой от събеседниците не ме разбираше, защото никой не беше докрай откровен.
Разбираха ме единствено когато бяха докрай напоркани. Качени на черешата, те ми ръкопляскаха: Да, бе, бате, егати откритието! Гениално! То обяснява защо махмурлукът е no-вкусен от първата глътка!
Да пием за слабата памет на любовта!
Тя ни облагородява, тя ни прави оптимисти, награждава ни с надеждата, че идва следващият махмурлук.
Ако любовта нямаше слаба памет, ние щяхме да врим в казана й цял живот, да се пържим в нейните спектакли, да гинем във финалите си.
Слабата памет на любовта ни облекчава, подарява ни паузи, за да отдъхне сърцето и да се зареди душата.
Слабата памет на любовта ни омъдрява, пълни файловете с анализи, с време, с очакване за нова поръчка. Размества интериора на навиците. Подрязва статуквото. Разгражда матриците на провереното общуване. На омръзването, насищането, мъчителното финализиране.
Слабата памет на любовта изпира чаршафите – заспиваме в постелята на очакването,
Затова, братя, да превърнем 4 септември в национален празник на надеждата!
0 Коментара