Все някой ден ще трябва да се изправя пред Него. И когато ме попита какво съм правил в тоя живот, ще му отговоря: „Слушах музика, Господи.“ И дори и да не отвори вратите си за мен, не ще натъжи душата ми, тя вече е живяла в Рая. Музиката е жизненият сок, от който покълват, растат и с който се превръщат в нощи всички мои дни. Дяволска и божествена, наркотик и антидот, необоримото оправдание светът да съществува. Винаги е била с мен, дори когато не съм я очаквал. Както в тези четири истории.

Джаз

Силуетът на Централна гара тъмнее отсреща, неясно петно в мрака на късната декемврийска вечер. Стоя на спирката от другата страна на пустия булевард. А спирка може и никога да не е имало – толкова дълго чакам автобуса, сгушен във вдигнатата си яка. В мислите си съм някъде другаде, далеч от това неприветливо място – някъде, където е топло, светло, уютно. В моя дом, в нечий дом, в нейния глас. Все едно, само не тук. Но автобусът не идва. Втренчвам се в далечината да разпозная светещата му утроба, носеща избавление с мирис на мръсна тапицерия и изгоряло масло от двигателя. Няма го. Площадът пред гарата е празен, суетнята и бързането са си отишли с идването на мрака.

А дали въобще някой някога е заминавал оттук?

Тротоарът е дълъг и широк, за кой ли път го изброждам и пресмятам колко са плочките на него. Ух, че студено!… До подлеза стърчи малко дърво. Спомням си го обсипано с чуруликащи врабчета. Сега е глухо. Лятото… Поглеждам пак, не, още не се задава. Няма го моят спасител, няма го да отвори неустоимите си врати пред мен, да ме прегърне и утеши, да ме възкреси някъде далеч оттук. Потропвам с крака и се опитвам да различа колко са тоновете на сиво-синьото. На небето, на улицата, на сградите в далечината,

увити в пашкула на мъглата…

Сепвам се. Прозвучава невъзможен, немислим тук и сега звук от саксофон. Не може да бъде! До мен е, съвсем близо. Протяжен, топло скърцащ звук от несмазаната порта на битието, отвъд която е вечно лято. Озъртам се, но не виждам никого. А, ето го, долу в подлеза. Двама са, спрели са се за момент по пътя си, единият свири, другият кима одобрително с глава.

Саксофонистът е с хубаво, малко старомодно палто и пригладен алаброс модел 40-те години. Гледам го отгоре, в мургавите му ръце свети змийското тяло на саксофона и аз мога да надзърна в отворената му уста. Вътре

като в слънчев термоядрен синтез

гори плазмата на джаза и заредените ѝ частици размразяват вкочанените ми сетива. Надвесил съм се и не мърдам. Топло, топло… Жълтият звук обагря тъмния подлез, нараства, нараства, прелива през перилата, разтича се по улицата, пълзи към гарата и нажежава стените ѝ. Мелодията къдри мразовития въздух, криви небрежно черните стрели на уличните стълбове, втечнява тротоара под мен и ако се обърна, знам, че ще видя как пред вратите на локала спира прегърбено такси, от което се подава чифт елегантни обувки с два тънки глезена, готови за танц. Вратите се отварят, но от осветената зала не се чува нищо.

Музиката е спряла. Отварям очи.

Вятърът поклаща голото дърво и отново влиза под яката ми. Подлезът е погълнал двете фигури, гласовете им бързо заглъхват и само слаб ореол показва мястото на експлозията. Локалът се стопява в мъглата и бледото петно на гарата отново е там. Но през тъмните ѝ прозорци вече мога да видя как в празната чакалня стотици безплътни фигури стискат в ръце дръжките на износените си куфари в очакване на утрешния влак. А моят автобус? Впервам поглед в унилото лице на декември. Не, още го няма.

Рок

Грабвам от шкафчето касетофона и изскачам от душното бунгало. Луната е толкова голяма, че изглежда никога няма да успее да се вдигне. Аз също съм тежък отвън, но лек отвътре. Пил съм цяла вечер, пил съм и съм приказвал. Сега съм приятно празен, но все още превъзбуден – от алкохола и заради още силното усещане от близостта на тялото ѝ. Сетивата ми са отворени докрай и през тях в мен нахлуват усилени до полуда всички малки атрибути на лятната нощ – щурците в острата трева, трептящите сенки на листата, уголемени като призраци от голите крушки покрай алеята.

От морето вече е задухало

и докато стигна до плажа, потта ми е изсъхнала. Пясъкът тази вечер е необичайно неравен, залитам често, размахвам ръце с касетофона и някакво диво доволство тръпне в двайсетгодишните ми мускули. Луната тъкмо се е показала над морето – око на циклоп, разсипало тревожната си светлина по съвършено безлюдния несебърски плаж. Още, още, далеч от хората, далеч от пиянския глъч на шумните компании. Най-сетне се тръшвам по средата на нищото. Лежа по гръб, рия в пясъка все по-бавно, докато застивам с лице, обърнато към дъното на вселената. Замаян съм, ах, как приятно съм замаян, а сърцето ми все още блъска. Ръката ми напипва касетофона и натиска копчето. Чувам сърцето си през тонколоните. The Dark Side of the Moon. Надигам леко глава и я поглеждам. Огромна и тежка е, и кървавочервена.

Защо пък кърваво, стига с тия клишета!

Взех ли бутилка? Не, да му се не знае. Няма значение, даже по-добре. Кървава е, да. Можеш да я изстискаш, така е напращяла. Глупости. И какво от това? Breathe, breathe in the air. Дишам, без да помръдвам. Тялото ми ту се смалява като песъчинка, ту пораства до звездите. Чудовищна луна! Приливът за нея е детска игра, тя може да изтръгне дори душата ти. Time. Какво значение има дали съм пропуснал стартовия сигнал, закъде да бързам. Аз съм безсмъртен. Времето е спряло. Огромното море, огромният празен плаж, още по-огромното и празно небе и сред тях само аз и Луната в неравна гравитационна битка. Времето тече. Отместила се е от хоризонта, изсветляла е, а с нея и всичко наоколо. Вече не е така тъмна и плашеща. Морето блести, пясъкът светлее, кръглото ѝ лице ме гледа отвисоко. The Great Gig in the Sky.

Гледа ме бавно, не трепва.

Отделям се от пясъка, не ме е страх, нали затова дойдох. Касетофонът остава все по-далеч, но гласът продължава да ме носи нагоре, нагоре. Премятам се безтегловен в прозрачния въздух. Поглеждам надолу и виждам, че още седя на плажа – малко пияно човече с безумни очи. Около мен е тъмно, около мен е светло. Us and Them, me and you, горе и долу. Гласът… Лек съм, лек съм, никога няма да се приземя. Никога. Лежа на пясъка, облян от светлина като на маса за аутопсии. Какво става, има някой в главата ми, но това не съм аз. Къде бях? Защо съм тук? Студено ми е. Пясъкът спъва натежалите ми крака. Мушвам се в бунгалото, вътре е спарено и тясно. Докато заспивам, чувам пак ударите на сърцето си. Светлината ѝ пада косо върху леглото ми. Странно. Всъщност Луната няма тъмна страна. Тя цялата е тъмна.

Етно

Седнал съм удобно на тревата, гърбът ми е подпрян на голяма скала. Грапавата ѝ повърхност е приятно топла, особено сега, с мократа отзад тениска. Как не обичам тези тежки раници, но няма как – нося дрехи, палатка и храна за цяла седмица. Всеки път, когато наближава време за почивка, тялото предвкусва едно неизпитвано по друг начин удоволствие. За секунда-две-три, след като сваля раницата, рязко олеквам, сякаш гравитацията на Земята е отслабнала за момент и имам усещането, че ще хвръкна. Но аз летя вече от няколко часа – откакто поех нагоре. В планината съм, моята голяма любов. Знам, че след седмица ще ми се прииска да се върна в града, в моето леговище. Но сега е още рано, днес е първият ми ден.

Как приятно топла е скалата…

Пръстите ми са в тревата, в устата си премятам тънко дълго стръкче. Оттук добре се вижда полето долу, ей я и Верила, погледът се плъзга чак до Витоша. Май не трябваше точно по това време да идвам към Седемте езера. Дъновистите са пренаселили района около старата хижа и убиват спокойната рилска прелест. Но както и да е, вече ги подминах, а и утре ще бъда далеч. Тук е тихо. Омайно, приспивно тихо. Тишина, пълна с деликатните звуци на природата – леко просвирване на вятъра в ръба на скалата, приглушен ромон на поточе под камъните, самотно изгракване на гарга. Леки щрихи с тънък молив по белия лист на природата, съвършен естествен минимализъм. Не бягам от шума на града – той е електрическият импулс, задействал някога сърцето ми. А и там, в далечината зад Витоша, са стотиците ми касетки, дискове и плочи, съхраняващи екстаза на цивилизацията. И моя живот донякъде.

Какво бих бил без тях, без експресията и драматизма на рока,

тържествеността и чистотата на класиката, финеса и пулсацията на джаза. Светът ми е немислим без музиката, без тази рожба на града, каквато съм и аз. Но тук, в планината, тя е излишна и чужда. Как не ми се тръгва… Няколко минути съзерцание и съм паднал в капана. Тялото ми се е размекнало и никак, ама никак не ми се става. Ще поседя още малко. Унасям се. Не съм разбрал кога е започнала. Може би току-що, а може би не. Сега я чух. Тънка, нежна, непретенциозна мелодия. Няколко ноти, качващи се и слизащи леко по склоновете на Рила. Дървена свирка е – звукът е приглушен и леко сипкав. Ненатрапчива, тиха, разтваряща се във въздуха музика. Като планината е – същата проста хармония, същата първична красота. Значи все пак…

Дали не е била тук още като спрях?

Дали не звучи от Сътворението? Извъртам глава и с примижали срещу слънцето очи го откривам – седнал е високо над мен, прозрачен силует на фона на искрящото небе. На моменти мелодията се губи, после пак долита колебливо. Минават минути. После още. Грапавият камък, тревата между пръстите ми, два облака в синьото. Не съм сигурен дали още я чувам. Витоша е скрила от очите ми София. Там някъде са… Стига! Нарамвам раницата и продължавам нагоре. Струва ми се олекнала.

Класика

Вече е осем без десет. Късно, безнадеждно късно. Щурам се из празния площад, оглеждам я отвън и се опитвам да се утеша, но все пак малко ме е яд. Ако двата замъка, които разгледах същия ден, не бяха толкова красиви и не изядоха с лекота и без това малкото време, с което разполагах, може би щях да успея да стигна Роскилде по-навреме. А сега няма да мога да видя прословутата катедрала отвътре – нещо, заради което си струваше да побързам. В един от първите тухлени готически храмове в Скандинавия, в каменни саркофази, захлупени с тежки гравирани капаци, лежи цяла династия датски крале и кралици. Самата катедрала си е една от тухлите на Европа. Ако не я разгледам, какво ли ще съм видял от Дания, какво ли ще съм разбрал от нейната култура?

Спокойно и пусто е.

Малък протестантски град преди лягане. Кулите на катедралата се извисяват в небето като две незапалени свещи, но до мрака има още много време – пролетната северна вечер е още съвсем светла. Обикалям обезсърчен наоколо, когато забелязвам, че вратата е открехната! Надничам боязливо и за мой късмет разбирам, че не само катедралата е отворена, но и че след няколко минути, точно в осем, в нея започва концерт за орган. Какъв късмет! Бързам да се настаня на една от дървените скамейки, позапълнени от обитателите на този уж вече заспал град. Докато се оглеждам, плътните звуци на органа рязко, настойчиво изпълват пространството.

Светът се залюлява сепнат,

въздухът зазвънява, неспокойните тонове се блъсват в стените със студена тревожност. Високо, високо, все по-високо. Секунда преди да разцепи свода, органът внезапно сменя регистъра и в залата нахлува тъмна лавина от тежки, ниски вибрации. Всички мъртви се изправят и мощните им гласове протръбяват края на света. Апокалиптичният тътен бързо напластява безлик ужас в сумрачните ъгли на осемвековната катедрала и аз се свивам на пейката, смазан от бездната, отворила се пред мен. Но ето, че ниското вечерно слънце се накланя още мъничко, ярките му лъчи нахлуват косо през тесните прозорци и блестящите им дълги пръсти засвирват своята светла музика по корнизите и колоните, по мраморните ангели и херувими, изтръгвайки застиналите им лица от столетния сън. Ослепителните снопове с лекота

пронизват притъмнелия храм,

вплитайки своя небесен акорд в музиката, сътворена от човека. Цялата вселена загърмява с тържествените звуци на този грандиозен, всепомитащ дует. Божествен миг, краткотраен и несвършващ. Не знам какво чувстват другите, в този момент всеки е на милиони километри от съседа си на пейката. А аз, аз се издигам безмълвен и безплътен към високите сводове над мен, преминавам през тях и отлитам някъде далеч, далеч, откъдето не искам да се връщам.

Сега съм у дома. Прозорците са отворени, бързолетите се стрелкат над покривите с еуфорично пищене. От двора приижда миризмата на току-що разцъфналия люляк. Капакът на грамофона е отворен, плочата се върти, но игличката все още не я докосва. След малко четирима души ще пресекат улицата на абатството по пешеходната пътека, а аз ги бавя… Добре, ето, сега! Нека всичко почне отначало.